Хелън Полард
Вила в Прованс (16)

Глава 16

Вторникът започна с ярко слънце. Напоследък дните бяха прекрасни. Дъжд валеше главно нощем, оставяйки градината окъпана и зелена, а дните ведри и ясни. Аз седнах в леглото и изчаках последните алкохолни изпарения да напуснат главата ми, усещайки почти осезаемо тежестта на торбичките под очите си.

Спомних си снощния разговор с Рупърт и изохках. В откъслечните часове от нощта, когато успявах да заспя, сънувах някакъв прекрасен живот с много слънце, фантастична храна и ароматно кафе в кокетно бистро на паважа, а в следващия момент се озовавах под купища мръсни чаршафи, задушавана от гигантско куче, което седеше отгоре ми и отказваше да помръдне.

Докато будувах между отделните кошмари, не спирах да проклинам Рупърт и неговите пиянски брътвежи. Неговите приказки бяха плод на нетрезво въображение. Звучаха изкусително, естествено. Нали затова хората ходеха на почивка — за да опитат нещо различно. Но почивките бяха кратък отдих, бягство, което не можеше да вирее в реалния свят. Едното нямаше нищо общо с другото. Моят живот и най-важните неща — моят дом, моята работа, моето семейство и приятелите ми — бяха в Англия. Рупърт просто беше размътил водата в и без това заплетената ситуация. Боже, какъв досадник беше този човек.

Решена да прогоня от ума си неговите безумни идеи, аз влязох в банята и когато въздействието на водните струи върху пулсиращата болка в главата ми стана непоносимо, аз се подсуших, облякох се и тръгнах към моя любим кухненски уред.

Реших да изпия кафето си на чист въздух и зашляпах с боси крака към градината, наслаждавайки се на усещането на мократа трева под стъпалата си и възхищавайки се на пищните цветове наоколо. Розови камбанки, които се наричаха дамски сърца, както бях научила неотдавна, надничаха между храстите, поклащайки свенливо глави в свежия полъх на юнското утро. Кокошките, които нощуваха затворени в курника, кудкудякаха нетърпеливо в очакване да излязат навън, затова аз закрачих към ограждението, за да ги пусна на воля и да ги нахраня.

И се натъкнах на Раян.

— О, извинявай. Не те видях.

Раян се засмя.

— С всяка минута ставаш все по-голяма домошарка. Обзалагам се, че не си си представяла, че ще храниш кокошките, докато си на почивка.

— Аз и останалото не си го представях така. Подранил си.

— Знам. Доста съм зает в момента. Имам да наваксвам с доста градини след едноседмичното пътуване до Англия и… ъ, миналата седмица бях занемарил другите клиенти. — Той ме срази с лукава усмивка.

— О! — Аз се изчервих. — Раян…

— Не се притеснявай, Еми. Още държа на думата, която ти дадох в петък, щом ти така искаш.

Въздъхнах с облекчение.

— Да.

Той пропъди неловкостта, като взе чашата от ръцете ми и гаврътна остатъка от кафето на един дъх.

— Хей! Сега ще трябва да си направя друго! — сгълчах го аз.

— Тогава направи едно и за мен.

Погледнах го косо и тръгнахме към къщата.

Един въпрос не ми даваше мира от първия ден, в който го бях срещнала. Като негова любовница, ми се бе струвало неуместно да попитам — но след като официално бяхме само приятели, любопитството надделя.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Бих казал, че вече сме доста близки. Би било странно да започнеш да се смущаваш на този етап. Питай.

— Глория някога… нали се сещаш… опитвала ли е някога да те съблазни?

В гърлото му забълбука възхитен кикот.

— И какво те кара да мислиш така?

Подозирам, че това беше реторичен въпрос, но все пак отговорих.

— Тя беше флиртаджийка, Раян. Щом можа да хукне след Нейтън, не мога да си представя, че е подминала младия Ерос, който се е трудел в градината й!

Той се засмя.

— Младият Ерос? Така ли ме възприемаш?

Аз го шляпнах игриво и се изчервих.

— Гледано през очите на Глория.

— Аха. — Трапчинките се очертаха на бузите му, когато устните му се извиха в усмивка. — Е, тя намекна, че иска… допълнителни услуги. Аз я отрязах. На нея това не й хареса.

— Не се съмнявам. — Представих си отхвърлената Глория, принудена да гледа работещия в градината Раян, без да може да удовлетвори апетита си, и засиях — не само заради душевните мъки, които навярно бе преживяла, но и поради факта че аз бях вкусила нещо, което беше непостижимо за нея.

И то беше точно толкова великолепно, колкото нейното изтормозено въображение й го бе рисувало.

— А ти не се ли изкуши? — попитах го аз.

Той поклати глава.

— Вече ти казах, че се интересувам само от жени, с които се чувствам добре, а с Глория се чувствах като в прегръдката на боа. Освен това изпитвам искрено уважение към Рупърт. Никога не бих го допуснал.

Аз се усмихнах. Стана ми приятно, че старомодните ценности бяха живи и вирееха сред младото поколение. Раян умело смени темата.

— Чух, че ще имате гости довечера.

Аз изсумтях неопределено.

— Рупърт ще има гости. Аз съм неплатена прислуга.

— Вярвам ти, но недей да забравяш, че всичко се прави заради теб.

— В какъв смисъл?

— Ален ще дойде и освен това забелязах, че аз не съм поканен.

Влязохме в кухнята и аз налях две чаши кафе.

— Може би Рупърт е преценил, че компанията не ти подхожда по възраст.

Раян се засмя.

— Не се тревожи, не съм обиден. Не очаквам да присъствам на всички соарета на Рупърт. Ти обаче не трябва да си толкова наивна, ако искаш да запазиш приятелството на Рупърт. Той се опитва да те сватоса с уважаван счетоводител, за да компенсира последния, и не иска мимолетният ти любовник да му мъти водата.

Аз въздъхнах с раздразнение.

— Знам това и повярвай ми, бих предпочела да не се бърка, но той няма спиране. За бога, сама съм едва от две седмици. Не ми стига, че спах с един мъж, ами сега ми набутва и втори.

— Много благодаря!

— Извинявай. Не исках да прозвучи така… Всъщност, никога не съм смятала, че съм такова момиче.

Раян реагира с бурен смях.

— Такова момиче? Откъде си взела този израз, от христоматията на баба ти ли? — Той се пресегна и докосна ръката ми. — Недей да се чувстваш виновна за онова, което направихме, иначе аз също ще се разстроя.

Аз кимнах неубедително.

— Добре. — Погледнах го нацупено. — Все пак, това не означава, че Рупърт трябва да ме урежда с първия срещнат мъж. В края на тази седмица се прибирам у дома. Какво цели той?

— Просто не иска да те загуби.

Спомних си снощните планове на Рупърт и моя отказ.

— Той няма да ме загуби. Ще поддържаме връзка.

Раян остави празната си чаша в мивката.

— Еми. Рупърт иска да имаш колкото може повече причини да се връщаш тук по-често. И се тревожи, че Франция и неговата компания няма да са достатъчно убедителни аргументи, когато се върнеш към предишния си живот. Затова подхвърля на пътя ти различни изкушения. — Раян се усмихна съчувствено. — Благодаря за кафето. — Той тръгна към вратата, но се обърна в крачка. — Всъщност, успява ли?

— Кой? Какво? — Аз все още мислех за машинациите на Рупърт.

— Ален. Изкушава ли те?

— Аз почти не го познавам — отвърнах аз и в същия миг споменът за карамелените очи на Ален изникна неканен в главата ми. Може и да не го познавах, но това явно не ми бе попречило да запомня лицето му в най-малки детайли.

— Но?

Спомних си грубите ми думи в кафенето вчера, обзелият ме гняв, когато бях помислила, че той притискаше Рупърт и пребледнялото му лице, когато бе научил истината за здравето на приятеля си. Желанието му да предпази Рупърт от разрушителната сила на Глория.

Очите на Раян проблясваха весело. Виждах, че не ревнуваше, а и вече бяхме сключили мир.

— Е, навярно няма да му откажа да ме почерпи едно питие, ако остана тук по-дълго. — И ако успея да замажа вчерашното недоразумение. — Но тъй като си тръгвам, това не е проблем.

— Наслади се на вечерта. Съжалявам, че няма да съм тук. В ролята на зрител.

Той ми махна с ръка и тръгна към бурените, а аз положих неимоверни усилия да не се трогна от гледката на изваяния му торс в плътно прилепнала тениска.

Трябваше да си поговорим с Рупърт за тази негова склонност да се меси в любовния ми живот, но засега, тъй като семейство Кенеди и семейство Стюарт си заминаваха тази сутрин, аз трябваше да почистя стаите им, а после да помогна на Рупърт в готвенето за знаменитото парти. Последното, което исках, беше той да припадне от изтощение преди вечеря и да ме остави да развличам някакви непознати.

Докато аз шетах горе, Мадам Дюпон изчисти и подреди долу. По вече установен навик, ние седнахме да си починем с по чаша чай с резен лимон.

— Мадам Дюпон, Рупърт потърси ли от вас помощ? — попитах я аз.

Тя поклати глава, а аз въздъхнах отчаяно. Но все пак с цената на моята решителност, нейното търпение и импровизирания сеанс по рисуване на гърба на пазарския списък на Рупърт, успях да изложа дилемата си.

— Аз си заминавам в събота. — Нарисувах кораб върху къдрави морски вълни. — Рупърт има нужда от помощ. — Нарисувах човече с пола и тиган в ръка, който някак странно ми заприлича на брадва. Никога не съм била силна в рисуването. — Той се нуждае от помощ. — Този път нарисувах жена, надвесена над леглото.

Мадам Дюпон се изкиска многозначително, но когато си дадох сметка, че навярно беше изтълкувала обяснението в погрешна посока и се приготвих да започна отначало, тя ми намигна в знак, че се бе пошегувала.

— Не се тревожи, Еми — рече добрата стара дама и извади мъничък мобилен телефон от дълбокия джоб на полата си и се залови за работа. След няколко обаждания и още една чаша чай с лимон, тя записа две имена и телефонни номера.

— Трябва да накараш Рупърт да им позвъни и да им каже какво точно иска и кога го иска.

— Merci beaucoup. — Въздъхнах с облекчение и взех листа. В същия миг една предателска сълза се търкулна по лицето ми, преди да успея да я спра.

Мадам Дюпон протегна ръка да я избърше и ме потупа по бузата, изричайки наниз от непонятни френски фрази, от които схванах най-главното — че съм добро, мило момиче. От устата на тази строга дребна жена, това признание означаваше много за мен, а искреността, с която бе казано, стопли сърцето ми.

Останах в кухнята след обяд под претекст, че помагах на Рупърт да сготви, но в действителност исках да го нахокам заради склонността да си бута носа в хорските работи, но той не ми позволи да помагам.

— Ти положи достатъчно неплатен труд тук, който ти стига за цял живот — каза той. — Решението да поканя гости на вечеря е мое, затова аз ще свърша цялата работа. Искам поне този път да си починеш.

Преглътнах лекцията, която се канех да изнеса. Това, че Рупърт подхождаше нетактично към някои неща, не означаваше, че не оценявах неговите мотиви, пък макар някои от тях да бяха открито егоистични.

— Не искам да се пресилваш — предупредих го аз.

— Няма. — Когато не помръднах, Рупърт отстъпи. — Ще ми потрябва помощ в почистването, когато завърша подготовката на продуктите.

— Добре, няма проблем.

Бях твърде неспокойна, за да седна в градината, затова излязох да се разходя по алеите. Температурата беше идеална и малко движение щеше да ми се отрази добре. Покрай пътя вървеше пътека, която беше достатъчно широка, за да не се боя от минаващите коли, и ми позволяваше да се насладя на прекрасния пейзаж с поля и лозя. Вървях и си мислех за предстоящото вечерно парти. Ако Рупърт си въобразяваше, че вечерята щеше да спомогне Ален и аз да се влюбим лудо един в друг, много грешеше.

Чувствах се ужасно заради начина, по който се бях държала с Ален вчера. Бях се нахвърлила срещу него, дори го бях заплашила с пръст. Той не бе подозирал за здравословното състояние на Рупърт. Просто се беше опитал да защити своя приятел така, както умееше, и изражението на лицето му, когато му бях казала за ангината, изразяваше ужас и тревога, почти паника.

Нямах представа как щяхме да се държим тази вечер. Дори да исках да се извиня, а вече ми се струваше, че изпитвах такова желание, аз едва ли щях да имам такава възможност в стая, пълна с непознати хора.

Върнах се леко потна от усилието и се качих в стаята, за да си взема душ и да се преоблека. Не беше нужно да се престаравам. Когато се върнах долу в що-годе приличен вид, кухнята изглеждаше така, сякаш Рупърт участваше в надпревара кой можеше да извади най-много тенджери и тигани.

Гостите започнаха да пристигат, но аз се притеснявах от срещата с Ален и не бях в настроение за приятно общуване с пъстрата компания на Рупърт.

Пръв пристигна Ален, натоварен със задължението да бъде шофьор на Джонатан, услуга, която според Джонатан му се полагаше заради преклонната му възраст, която не му позволяваше да шофира сам късно вечер.

— Реакциите ми са по-бавни — весело рече той. — Като добавиш обилната вечеря, сигурно ще заспя на волана.

Погледнах смутено Ален и той ми отвърна с половинчата усмивка. Погледнах часовника. До уречения час, в който щяха да започнат да пристигат другите гости, оставаха десет минути.

Дръж се естествено, Еми.

— Ален? Би ли ми помогнал да донеса салфетките и… разни други неща?

Това беше неубедителен, да не кажа жалък претекст, но Рупърт щеше да си помисли, че просто исках да прикоткам Ален насаме — съвсем правилно — за да го съблазня, макар да нямах никакво намерение да го правя.

Ален се сепна, но любезно се подчини на молбата и ме последва в салона.

— Наистина ли ти трябват салфетки?

Аз взех един куп ленени салфетки от скрина.

— Да, макар че не ми трябва твоята помощ, за да ги занеса. — Опитах да се усмихна. — Ален, вчера разговорът ни тръгна в погрешна посока и искам да ти се извиня. Въпреки че ти се ядосах, бях прекалено груба и наистина нямах представа, че Рупърт не ти е казал цялата история за престоя си в болницата. Съжалявам.

Той кимна.

— И аз съжалявам. Много мислих над онова, което ми каза вчера и осъзнах, че ти си права. Не смятах да съм толкова негативен или да стресна Рупърт, но наистина нямах представа, че е бил толкова зле. Просто… познавам Глория. И исках да го предупредя, преди да го е ударила между очите.

Усмихнах се тъжно.

— Предполагам, че имаш предвид във финансово отношение. Защото тя вече го нокаутира в емоционален план.

— Знам. — Той затвори очи за момент. Когато ги отвори, изражението му беше искрено. — Еми, двамата с теб се стремим към едно и също. И двамата сме загрижени за Рупърт. Просто разглеждаме ситуацията от различни ъгли.

Аз кимнах и настъпи неловка пауза. Аз размахах салфетките и се усмихнах.

— Колко време е нужно, за да вземеш дузина салфетки? По-добре донеси… няколко възглавници?

Когато се върнах в кухнята, Рупърт и Джонатан се спогледаха многозначително. Прииска ми се да ги сритам в кокалчетата.

Следващата гостенка, която пристигна точно на минутата, а когато я видях, се усъмних, че времето би дръзнало да убегне от мерника й, беше Ели Фийлдинг, брокерката, която Рупърт беше препоръчал на семейство Стюарт. Някъде между четирийсет и петдесет, висока и изправена като точилка, с късо подстригана яркочервена коса и крещящо червило, тя притежаваше категоричното присъствие и увереност, за които дори не смеех да мечтая.

Хора започнаха да се настаняват в кухнята. Джонатан се настани на удобното кресло до прозореца, Ели Фийлдинг кацна на един от бар столове, което й придаде още по-строен и внушителен вид, а Ален приседна на перваза. Хвърлих му една възглавница, която той улови с благодарност.

— Рупърт, какви вкуснотии си ни приготвил тази вечер? — попита Джонатан, докато Рупърт сервираше напитките.

Домакинът се засмя.

— Какво значение има? Ти ще излапаш всичко като невидял, каквото и да ви поднеса.

Джонатан не се засегна.

— Когато човек достигне моята възраст, очакването често е по-приятно от самото удоволствие — рече той.

Рупърт завъртя очи.

— Да разбираме, че все още говориш за менюто, нали?

Следващите гости предотвратиха евентуалната препирня. Филип, съдружникът на Ели в агенцията за недвижими имоти, беше нейна пълна противоположност — нисък, закръглен, консервативно облечен с риза и вратовръзка и с толкова тих глас, че се напрягах, за да го чуя, въпреки че английският му беше безупречен. Когато застана до Ели, едва се сдържах да не се разсмея. Навярно разиграваха „доброто и лошото ченге“ с клиентите. Елегантната съпруга на Филип, Мартин, беше още по-дребничка и тиха от мъжа си.

След това пристигна Софи и аз моментално изпитах признателност за компанията й. Разцелувахме се по бузите и аз я представих на другите. Тя вече се познаваше бегло с Филип и Ели, защото те работеха в града, и познаваше Мартин, защото беше нейна фризьорка, а после се оказа, че познаваше и Ален, който беше неин счетоводител.

Последен пристигна Боб, с оглушителен рев на мотора си. Докато той поздравяваше другите от компанията, аз се запитах как се вписваше въобще тук. Знаех, че двамата с Джонатан ходеха в един бар, но се оказа, че той беше фотограф на свободна практика, който обслужваше обектите на Ели и Филип, Ален му водеше счетоводството, а Рупърт…

Кой знае? Изглежда, че тук всички се познаваха. Аз дори не знаех имената на съседите ми в Бирмингам. С Нейтън ги наричахме „онзи възрастният човек през два апартамента“ или „шумният тъпак от горния етаж“, така че тази непринудена дружелюбност ми се струваше извънземна.

Когато гостите заеха импровизираните си места като пъстро ято птици, Рупърт ни угости с изумителните си канапета: малки кошнички от маслено тесто, пълни с пушена сьомга и сирене, миниатюрни рулца с пикантен пълнеж, мариновани маслини — райско блаженство.

Преместихме се на масата за домашния пастет на Рупърт. Без да надавам ухо за разговора, аз започнах да си играя с предястието. Рупърт не се беше опитал да скрие факта, че вечерята беше прикритие да покани Ален. Но след снощните откачени идеи за моето преместване в „Дворът с розите“, ако се замислех… Дали не искаше да ме запознае с всички свои приятели, за да ми покаже, че нямаше да се чувствам изолирана, ако имах глупостта да заживея тук?

— Е, ще го направиш ли, Еми? — попита Джонатан, изваждайки ме рязко от мислите ми.

— А? — попитах аз като пълен идиот. — Извинявай. Бях се отнесла. Какво да направя?

— Рупърт ни каза, че ти мислиш да се преместиш тук. Да започнеш свой собствен бизнес.

Как така бях пропуснала това? Аз действително трябваше да внимавам с Рупърт. Софи ме наблюдаваше крадешком. Тя също имаше слисан вид.

Хвърлих гневен поглед на Рупърт, но той изведнъж се разбърза да събира празните чинии, за да отвори място за следващото ястие и някак не улови намека ми.

— Рупърт преувеличава. — Опитах се да запазя лек и ведър тон. — Снощи той ме попита дали съм склонна да обмисля варианта да дойда да живея тук, за да му помагам и може би да опитам да изградя свой собствен бизнес.

— Но? — попита Боб.

Пронизах с поглед Рупърт, който пристъпваше с накуцване към масата, понесъл чинии с уханни, вдигащи пара зеленчуци.

— Но аз имам сигурна работа у дома. Не виждам практичната страна на тази идея в реални условия.

— Зависи от твоята гледна точка и от това колко ти харесва работата ти в Англия. — Боб вдигна ръце в нещо, което наподобяваше блюда на везни. — Пари и сигурност? Или промяна и предизвикателство — и възможна бедност. — Той сбута Джонатан. — Ето, Джонатан е готов да ти плаща минимална част от пенсията си, за да тичаш около него, нали, старче?

Джонатан посегна да си вземе кифличка.

— Ти почакай още двайсет години, младежо Робърт, и ще видиш колко необходима ще ти бъде Еми тогава.

Всички се засмяха и аз прехапах устни, когато Рупърт донесе тромаво тавата с картофи с чесън и уханно печено пиле на масата, обгърнат в аромат на лимон и естрагон. После развъртя сръчно страховития нож, който за щастие не беше в моите ръце. Не му липсваше нахалство. Едно беше да ми развива идеите си на четири очи, но съвсем друго да ги съобщава на всеослушание.

Докато Рупърт сервираше резени сочно пилешко, Софи ми се усмихна съчувствено.

— Значи не приемаш сериозно идеята? — попита тя.

Аз вдигнах рамене.

— Не мисля, че е разумно да изоставя прекрасна работа, за да заживея в непозната страна с език, който владея едва-едва. Освен това, ще имам същите проблеми както у дома, нали? Пак ще трябва да свиквам да живея сама. Да си изкарвам прехраната. Вие, французите, може и да имате продължителна обедна почивка и по-елегантни прически, но в края на краищата, пак се налага да работите и да ходите на неприятни служебни срещи също като нас, британците.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че това е вярно.

За мое учудване, Филип събра смелост и заговори.

— Не е невъзможно, така да знаеш, Еми. — Акцентът и тихият му глас ме затрудняваха, въпреки че говореше свободно английски. — Рупърт има добър бизнес тук. Убеден съм, че щом казва, че може да си позволи да ти плаща, значи наистина е така.

Понечих да кажа, че сред моите многобройни съмнения по отношение на Рупърт, възможността да ми плаща минимална заплата беше на последно място. Друг въпрос беше дали исках да живея от подаяния. Но преди да мога да изрека на глас тази мисъл, Филип продължи:

— Колкото до сезонния бизнес, това е възможно. Не знам с какъв бизнес би искала да се занимаваш, но тук има много британци. — Той описа широко движение с ръка, сякаш компанията на масата представляваше цялата долина на Лоара. — Икономиката е в застой — призна той. — Никой не знае това по-добре от брокера. Но тези, които вече живеят тук, не бързат да се връщат в Англия и винаги ще има хора, които ще искат да се преместят тук.

Той потърси подкрепа в своя бизнес партньор и Ели се усмихна хищно.

— Това, което милият и скромен Филип не ти казва, Еми, е, че ние имаме полза да можем да препоръчаме на нашите клиенти човек като теб. Ние сме като онези птички, които живеят на гърба на хипопотама и се хранят с паразитите му. Често единственото препятствие, което стои между нас и успешната сделка, е колебанието на купувача. Колкото повече съмнения ги измъчват, толкова повече отлагат покупката. Рупърт каза, че ти се занимаваш с маркетинг, нали?

Аз кимнах кротко. Тази жена ме плашеше до смърт.

— Е, сигурна съм, че има пазар за това, ще прощаваш за тавтологията.

Всички се засмяха учтиво. Предполагам, че и те се страхуваха от нея.

— Ако можем да успокоим тези тревоги, препоръчвайки надеждни хора като Раян, Ален или дори теб — и твоите услуги — бизнесът ни ще процъфтява. — Тя се обърна към Рупърт. — Което ме подсеща да ти благодаря, че си дал моя номер на твоите гости, семейство Стюарт. Те се отбиха в офиса, преди да си тръгнат. Прекрасни хора. Много сговорчиви. Уверена съм, че ще се върнат. — Тя облиза цикламените си устни, вероятно при мисълта за предстоящата комисиона. — Виждаш ли, Еми? Как си правим услуги. Полезно е за душата. И за бизнеса.

С тези думи тя заби с настървение ножа и вилицата си в пилето, което беше своеобразен сигнал за другите гости да направят същото.