Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blackberry Winter, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пепа Стоилова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сара Джио
Заглавие: Пролетен сняг
Преводач: Пепа Стоилова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 27.03.2018 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Ана Цанкова; Невена Здравкова
ISBN: 978-954-26-1790-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11238
История
- —Добавяне
9.
Вера
Изминаха шест дни, откакто той изчезна. Шест дни, през които небето засипа града с бял воал и промени моя свят завинаги. През деня го търсех из улиците, а нощем будувах в малкия апартамент на Карълайн, молех се и се надявах.
— Ева! — извика приятелката ми, прибирайки се в седем сутринта. Изглеждаше уморена и бледа. Нищо чудно след дванайсетчасовите нощни смени в завода без почивка. — Донеси ми сиренето от хладилника — продължи, като хвърли дамската си чанта на пода и почти се свлече пред камината. Отместих краката си, за да й направя място на дивана, но тя дори не забеляза, вероятно защото беше прекалено изтощена да се надигне.
— Но, мамо… — погледна ме нервно детето и отново се обърна към нея.
— Чу ли какво ти казах? Донеси ми сиренето. — Карълайн протегна към мен дясната си ръка. Трепереше толкова силно, че и аз се разтреперих. — Ще ни изплатят заплатите утре, а аз не съм яла от вчера — измърмори и посочи към прозореца. — Поне този проклет сняг да беше вече спрял!
— Мамо — изхлипа детето — леля Вера… изяде сиренето.
— Много съжалявам — казах, преди приятелката ми да успее да отговори. — Беше съвсем малко. Дадох по-голямата част на Ева. Остана само хапка и аз…
Карълайн притисна колене към гърдите си и закри лице с длани.
— Добре, добре. Всичко е наред. — Между пръстите й се прокрадна самотно глухо ридание. — Не знам колко още ще изкараме така. Наемът. Храната. Ще се наложи пак да почукам на вратата на мисис Харис. Трябваше да видиш лицето й, когато миналата седмица я помолих за няколко филийки хляб. От месеци не мога да си позволя да купя мляко. А Ева заслужава да пие мляко. — Внезапно вдигна поглед и изтри сълзите си с ръкав. — Виж само как хленча, докато ти изгуби…
Коленичих до приятелката си. Беше измъчена, с хлътнали бузи и отнесен поглед — съвсем различна от жената, с която се запознах преди няколко години, когато целият живот бе пред нея. Не, не можех да остана. Вече не. Последното, от което тя имаше нужда в момента, беше още едно гърло за хранене.
— Време е да си вървя — казах и посегнах към шлифера, закачен на забит в стената ръждив пирон.
— Не! — извика Карълайн и бързо се изправи. — Дори не искам да го чувам. Няма къде да отидеш. Оставаш тук.
Поклатих глава.
— Виж, ти едва успяваш да изхраниш Ева, да не говорим за мен. Освен това трябва да се върна.
— Ами хазяинът ти?
— Ще измисля нещо — отговорих неопределено. — Трябва да съм там, ако Даниъл се върне. — Душата ми се разведри, когато изрекох думите. Разбира се, че ще се прибере у дома. Представях си как малкото ми момченце влиза през вратата и се усмихва по начин, разкриващ трапчинката на брадичката му. Ще се втурне към мен, а аз ще притисна нос към челото му и ще измокря русите къдрици със сълзите си. Той ще ми обясни, че е станала голяма бъркотия. Излязъл да се порадва на снега и се изгубил. Някакво любезно семейство го прибрало, докато отмине бурята. Отнасяли се добре с него и му осигурили удобно легло. И топъл шоколад. Усмихнах се на себе си.
— О, мила! — изплака Карълайн. — И на мен ми се иска да вярвам, че той ще се прибере. Господ ми е свидетел, че е така. Но в един момент трябва да приемеш, че…
— Не! — изкрещях и стиснах очи. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. — Той ще се върне. Сигурна съм.
Отидох до вратата и сграбчих дръжката. Точно преди да изляза, усетих леко подръпване на роклята си.
— Лельо Вера? — прошепна Ева и ме погледна предпазливо с широко отворени очи.
Обърнах се и коленичих до нея.
— Да, миличка?
Детето ми подаде лист хартия.
— Направих я за теб.
Една дръзка сълза се плъзна по бузата ми и се спря в гънката на устните, едновременно солена и горчива.
— О! Прекрасна е, скъпа — казах, загледана в рисунката, която ми беше нарисувала.
— Това е Даниъл — обясни тя, сочейки към тънка фигура, гушнала малко мече, и додаде: — А ето тук съм аз.
Трети силует се беше надвесил над двете непохватно нарисувани деца. Жена може би? С натруфената си шапка приличаше на паун.
— А това кой е, Ева?
Момиченцето разтърка носа си.
— Никой.
— Трябва да е някоя — възразих аз. — Нарисувала си я зад теб и Даниъл. Коя е тя, мила?
— Просто една дама.
— Е — кимнах и се изправих — много красива картина. Благодаря ти. Ще си я запазя.
— Знаеш, че по всяко време можеш да се върнеш тук — обади се Карълайн, преди да изляза. — Винаги си добре дошла.
Отговорих й с усещането за вече предизвестен край, което повече не можех да потискам.
— Благодаря ти, приятелко. Благодаря ти за всичко.
* * *
Извървях познатия път към апартамента, без да усещам как краката ми докосват земята. Просто се носех в пространството. Като призрак, невидим в скръбта си. Хората минаваха покрай мен, но никой не ме погледна. Забелязват ли ме изобщо?
Минах през тълпата от превъзбудени мъже, скупчили се пред кръчмата. Въздухът беше наситен с миризма на бира, тютюн и потни тела.
— Извинете — обърнах се към единствения прилично изглеждащ мъж — виждали ли сте господин Иванов? — Бях го видяла да работи в заведението сутринта, в която се разрази бурята. Може би беше видял нещо или някого.
Усмивката на непознатия бавно премина в подигравателна гримаса и аз веднага съжалих за въпроса си.
— Зидарят Иванов?
— Да — отговорих, отправяйки се към стълбището.
Мъжът се почеса по брадичката и пристъпи към мен.
— За какво ви е?
— Искам да поговоря с него.
— Е, в такъв случай ще ти се наложи да отскочиш до затвора — отвърна той, развеселен. — Снощи го арестуваха.
— Арестували са го?
— Точно така. Пребил е съпругата си. Доста е пострадала. Наложило се е докторът да я шие.
Сърцето ми запрепуска лудо. Спомних си колко мило се отнесе Иванов към Даниъл и как тихо разговаряше с него. Като баща. Потръпнах. Как е възможно да не съм забелязала скритата агресия?
Мъжът се приближи към мен.
— Ако си търсиш някого, с когото да си прекараш добре, аз…
— Приятен ден — казах и го подминах.
Повдигнах полата си и се втурнах към стълбите, като едва не се препънах в брадат възрастен мъж, който излезе на площадката, докато се качвах към втория етаж. Измъкнах ключа от джоба си и видях как вената на ръката ми пулсира, когато го пъхнах в ключалката.
Сърцето ми замря. Може би Даниъл е тук. Може би се е покатерил на черешата и се е промъкнал през малкия прозорец. Може би ме чака вътре.
Завъртях ключа, но той заседна. Опитах надясно и наляво, но без успех. Мили боже! Господин Гарисън. Вероятно е сменил ключалката.
— Не! — извиках и притиснах лице към вратата. Отвътре се чуха стъпки. — Ей! — Започнах да тропам. — Кой е там?
Отскочих назад, когато дръжката се раздвижи. На прага застана момиче на не повече от единайсет години с объркано изражение.
— Мога ли да ви помогна?
Минах покрай нея.
— Какво правиш в дома ми? Къде е Даниъл? — Втурнах се към стълбището. — Даниъл! Мама е. Мама се прибра.
От кухнята се показа мъж с измачкана бяла риза с пожълтяла яка и висящи от панталона му тиранти.
— Джейн, кой е?
Момичето повдигна рамене.
— Не знам, татко. Казва, че апартаментът е неин.
— Така е — измърморих. — Вие защо сте тук? Къде е синът ми? Даниъл!
— Трябва да има някаква грешка. Нанесохме се преди три дни. Хазяинът каза, че предишната собственичка е починала, и ни продаде мебелите й за пет долара.
— Починала?
Мъжът сви рамене.
— Да ви изглеждам мъртва?
Огледах останките от дома си, от живота си. Масичка с издълбани върху дъбовото дърво цветя в краищата. Баща ми я направи малко преди да умре. Двата доста изтъркани, но удобни стола. Бялата ваза, в която обичах да слагам диви цветя. Даниъл ми ги береше, докато се разхождахме по Пето Авеню. Моите неща. Моят живот. Отнети.
Изгубило интерес, момичето си взе куклата от дивана и тръгна нагоре по стълбите.
— Почакайте тук — каза бащата, видимо раздразнен. — Вечерята ни ври на печката.
Веднага щом се отдалечи, направих няколко крачки към основата на стълбището. До стената беше поставен малък скрин, затова се напрегнах, опитвайки се да го отместя леко напред, за да открия тайника. Отворих го и въздъхнах. Перото на Даниъл, миди. Спомените нахлуха в стаята и ми се искаше да им се отдам, но знаех, че не разполагам с време. Бръкнах в чантата си и извадих Макс. Пооправих панделката на плюшеното мече и го пъхнах в тясното пространство зад стената. Мястото му беше тук. И Даниъл щеше да го намери отново. Сърцето ми го подсказваше.
Чух стъпки зад гърба си, затворих бързо малката вратичка и изпуснах чантата. Вдигнах я сковано.
— Какво си мислите, че правите? — попита подозрително мъжът.
— Аз само…
Той се намръщи.
— Моля ви да си вървите.
— Моля ви — казах аз — ако видите едно момченце…
— Ако видя отново вас, ще се обадя в полицията.
Момичето се появи в стаята и ме изгледа съчувствено, преди баща му да ме избута в коридора и да затръшне шумно вратата.
Отвън проверих съдържанието на чантата си и се зарадвах, че портмонето ми, макар и съвсем празно, все още беше там. Малката рисунка на Ева нямаше същата щастлива съдба. Вероятно е паднала.
Тръгнах безцелно по тротоара. Деца в дебели палта играеха на дама под надзора на майките си.
— Даниъл! — извиках напразно. Кръжащите над мен чайки се спускаха ниско и крещяха подигравателно. Светът и всяко живо същество в него изглеждаха жестоки и безчувствени.
— Вера, ти ли си? — долетя до мен познат глас.
— Гуен?
— О, миличка — каза тя. — Толкова се притесних за теб. Току-що видях Карълайн. Тя ми разказа какво се е случило. Много съжалявам.
— Той изчезна — кимнах аз. Думите прозвучаха като чужди, сякаш ги бе изрекъл някой друг.
— Как така изчезна?
— Когато се прибрах от работа, не го заварих вкъщи — обясних аз и горещи сълзи опариха очите ми. — От полицията няма да направят нищо, защото смятат, че е избягал. Но, Гуен, той не би го направил.
Тя обви ръка около раменете ми, притегли ме към себе си и каза:
— Я се виж само. Приличаш на скелет. Яла ли си нещо?
Поклатих глава.
Гуен ме потупа по китката.
— Няма никакъв смисъл да плачеш на студа. Освен това изглеждаш като човек, който не е хапвал от дни. Позволи ми да ти купя нещо топло за ядене.
Стомахът ми изкъркори. Неприятно ми беше да спра, за да се справя с глада си, но си давах сметка, че с нищо нямаше да помогна на Даниъл, ако умра от слабост, затова се съгласих с благодарност.
— Добре — казах кротко.
Двете тръгнахме към „Линдгрен“ — малко кафене на пазара, където често вечеряхме в едни по-добри времена.
— Два сандвича с шунка и сос — подвикна Гуен към сервитьорката зад бара.
Когато храната пристигна, започнах да ям разсеяно, без да усещам вкуса й. Някак си ми се струваше нередно да изпитвам удоволствие. Вместо това търсех утеха във вцепенението.
— Ще се върнеш ли на работа? — предпазливо попита Гуен.
— Вероятно ще ми се наложи — въздъхнах. — Естествено, в случай че не са ме уволнили. Пропуснах десетина смени, откакто…
— Естела ще прояви разбиране.
Поклатих глава.
— Наистина ли мислиш така?
— Ще поговоря с нея — каза тя, като извади няколко дребни монети от портмонето си, за да плати сметката. — Ела с мен в хотела. Аз ще й обясня.
Радиаторът в помещението за камериерките в хотела пукаше и съскаше по обичайния начин. Огромни купчини чаршафи стояха в очакване да бъдат изгладени. Естела, както винаги, седеше зад старото си бюро. И все пак всичко изглеждаше различно. Оста на света се беше преместила след изчезването на Даниъл, променяйки всичко завинаги.
— А, ето те и теб — поздрави ме Естела с неприкрит сарказъм.
Гуен скочи в моя защита.
— Няма да повярвате през какво е преминала! Синът й е отвлечен. Търсила го е денем и нощем в студа.
Жената присви очи и за момент върху лицето й се изписа съчувствие.
— Е — каза тя, като огледа разсеяно лист хартия пред себе си — това е много тъжно.
— Значи, ще й позволите да се върне на работа? — продължи приятелката ми.
Естела въздъхна, сгъна листа и го сложи в плик.
— Бих искала да можех — каза накрая — но вече наех друго момиче.
— Какво? — избухна Гуен. — Как можахте? Вижте, бедната жена се нуждае от работа повече от всякога. Дошла е да работи, въпреки че синът й е изчезнал. Със сигурност има работа и за нея.
Другата поклати глава.
— Опасявам се, че това е невъзможно. Вера не се появи да поеме смяната си и бях принудена да й потърся заместник. Нищо лично. — Естела намести очилата върху носа си. — Разговорът приключи. Гуен, апартаментът на шестия етаж трябва да се почисти. И гледай да се постараеш.
— Да, госпожо — изсумтя тя.
Двете излязохме в коридора. Сърцето ми беше натежало от мъка.
— Виж, ти направи всичко възможно. Аз ще се оправя някак.
— Ще ти дам спестените си пари, докато си стъпиш на краката.
— Много мило от твоя страна, но не мога да приема — възразих.
Гуен ме последва във фоайето.
— А как ще се справиш?
— Ще намеря начин — отвърнах уверено. — Винаги съм намирала. А сега по-добре се качвай на шестия етаж, преди Естела да те е видяла.
Гуен кимна.
— Добре. Пази се, Вера.
— Добре.
Тя изчезна по коридора, водещ към служебния асансьор, а аз останах за момент, замаяна, без да знам къде да отида и какво да направя. С усилие пристъпих няколко крачки и се отпуснах върху прекалено натруфен фотьойл с бяла сатенена дамаска. Приятно беше да се почива на място, създадено за богатите покровители на хотела. Кракът ме болеше от големия мехур, образувал се близо до дупката в подметката на обувката ми. Затворих очи.
— Извинявай — прекъсна мислите ми някакъв глас. — Принудена съм да те помоля да си тръгнеш.
Огледах се и видях пред мен да стои възрастната рецепционистка Марта.
— Знаеш не по-зле от другите служители, че фоайето е за гости на хотел „Олимпик“.
Кимнах и се изправих с усилие.
— Извинявай — казах и закуцуках към вратата.
— Тя е гост — разнесе се дълбок мъжки глас зад мен. Обърнах се и видях Лон Едуардс — мъжа, с когото се запознах в луксозния мезонет миналата седмица. — Мой гост — заяви властно той.
Марта сведе поглед към пода, без да забележи изумлението върху лицето ми.
— Ами… да, господин Едуардс — отвърна със сладникава усмивка. — Разбира се.
След като жената се върна на рецепцията, той се обърна към мен:
— Вера, нали?
— Да — кимнах. — Беше много мило от ваша страна да се застъпите за мен, но наистина нямам нужда от помощ, господин Едуардс.
— Въпреки това бих искал да ви заведа на вечеря.
Поклатих категорично глава.
— Не мога да приема.
— О, я стига, става въпрос просто за вечеря — настоя любезно той. — Може би все пак ще намеря начин да ви убедя да приемете. — Щракна с пръсти и мъж на половината на неговите години и височина се приближи бързо.
— Да, сър?
— Андрю, това е госпожица Рей. Отведи я в някой салон за красота, а после до „Фредерик и Нелсън“. Погрижи се да получи всичко, което пожелае.
Младежът кимна.
— Госпожице, когато сте готова, колата ще ви чака отпред.
— Не — отсякох рязко. — Не. Не мога. Имам предвид… наистина съм поласкана от интереса, който проявявате към мен, Лон… Исках да кажа — господин Едуардс, но вие не разбирате. Става въпрос за сина ми. Той изчезна. Отвлекли са го. Невъзможно е да вечерям с вас, защото трябва да го търся. — В очите му се появи състрадание и щом го забелязах, усетих, че имам нужда от него. Копнеех за него. Коленете ми омекнаха.
— Горкичката — прошепна той. — Съобщихте ли в полицията?
— Да — отвърнах отчаяно. — Но те няма да направят нищо. Смятат, че е избягал сам.
— Ще проведа няколко телефонни разговора. Познавам началника на управлението.
Огромна тежест сякаш се вдигна от раменете ми.
— Наистина ли?
Излъчваше увереност и авторитет.
— Разбира се. Бяхме съученици. Оставете всичко на мен. — Направи кратка пауза и продължи с намигване: — Какво ще кажете да обсъдим подробностите по време на вечерята?
Поех си дълбоко въздух. За миг почувствах нова надежда. Лон знаеше какво трябва да се направи. Беше влиятелен човек. Можеше да помогне Даниъл да се върне при мен.
— Готова ли сте вече, госпожице Рей? — попита помощникът му.
Къде другаде бих могла да отида без работа, без дом, без сина си? Защо да не се кача в колата на Лон Едуардс, още повече ако може да ми помогне да открия Даниъл?
— Да — казах тихо и въздъхнах примирено. — Готова съм.