Сара Джио
Пролетен сняг (7)

7.
Вера

Чарлс.

Костваше ми известно усилие да си спомня лицето му, въпреки че бяха изминали едва четири години, откакто бях пленена от благите очи, волевата брадичка и очарователната усмивка.

Почти не го познавах. Не трябваше да го познавам. Чарлс беше прекалено добър за мен. От висшето общество. Всички го знаеха. Може би всички, освен него. Идваше от света на богатството и привилегиите и беше прекалено висока летва за момиче от бедната част на града, дъщеря на обикновен рибар. Но онази вечер Карълайн ме убеди да отида с нея на откриването на най-луксозния хотел, който Сиатъл някога беше виждал, и там, зад полираните двойни врати, той стоеше във фоайето под кристалния полилей и пушеше пура, докато сервитьорите с усилие удържаха таблите, отрупани със скъпи ордьоври. Множество гримирани и напудрени момичета се бореха да влязат в полезрението му, но по някаква причина, която не мога да разбера и до днес, той забеляза точно мен.

— Хайде — подкани ме Карълайн.

Усещах погледа му и се чувствах много глупаво.

— Да опитаме да се вмъкнем вътре.

Аз се намръщих.

— Знаеш, че просто ще ни погледнат и ще ни изритат навън.

— Глупости — отсече тя. — Погледни се само как изглеждаш в тази страхотна рокля.

Наистина бяхме облекли най-хубавите си дрехи и на пръв поглед човек можеше да сбърка ръчно ушитите ни рокли с „Шанел“, но при по-обстоен оглед истината щеше да лъсне — две бедни деветнайсетгодишни момичета, които в джобовете си имаха общо малко повече от две пенита.

— Е, добре — отстъпих накрая с въздишка. — Щом смяташ, че няма да си навлечем неприятности.

— Разбира се, че няма — заяви тя прекалено самонадеяно, сграбчи ме за ръката и ме повлече към входа.

Портиерът ни изгледа подозрително.

— А вие сте?

— Аз съм мис Ела Уентуърт, а това е братовчедка ми — дебютантката Джилда от Атланта — съобщи Карълайн.

Запърхах с мигли, влизайки в ролята си, и едва потисках надигащия се смях. Наистина ли трябваше да използва думата „дебютантка“?

Мъжът погледна листа в ръката си и каза:

— Опасявам се, че ви няма в списъка с гостите.

— О, какъв срам! — изчурулика Карълайн. — Татко много ще се разстрои, като разбере. Знаете кой е баща ми, нали?

Той поклати глава.

— Александър Уентуърт. Недвижими имоти „Уентуърт“ — каза тя и огледа високата сграда. — Той инвестира доста в този хотел. Много жалко, че списъкът с гостите не е съставен коректно. — Въздъхна и подръпна златната верижка на врата си. — Ще се наложи да поговоря с него по този въпрос.

— Почакайте… почакайте — заекна портиерът. — Сигурен съм, че е станало някакво недоразумение. Моля, влезте, мис Уентуърт. И предайте на баща си най-искрените ни извинения.

— Непременно — кимна тя, докато минавахме покрай него, за да се влеем в бляскавото парти. Грабна чаша пунш от таблата на един от сервитьорите и ми я подаде, преди да вземе и за себе си. — Ето така се прави! — каза, отпивайки.

— Карълайн — прошепнах аз. — Ти си луда.

Приятелката ми се засмя иззад чашата.

— О, я стига! Просто се забавлявай.

Поклатих притеснено глава.

— Мисля, че е по-добре да си вървим.

Тя ме погледна и отново се разсмя.

— И да пропуснем най-грандиозното събитие за сезона? За нищо на света!

Огледах жените наоколо в целия им финес. Искаше ми се да бях пришила още една харбала към подгъва на роклята си. Изглеждаше съвсем безлична сред десетките метри сатен и дантела.

— Мястото ни не е тук — възразих шепнешком.

— Напротив — отвърна Карълайн, без да се впечатли от терзанията ми. — А сега погледни нататък! — Посочи към двама мъже, застанали точно пред нас, и аз отново видях този, който ме беше наблюдавал преди няколко минути. Гледаше ме с подканваща усмивка, затова побързах да се извърна. — Не трябва ли да поговорим с тях? — продължи тя, навивайки кокетно кичур коса около пръста си.

— Карълайн! — Дръпнах я за ръката и я поведох към стаята вляво, където част от гостите се бяха струпали около огромно пиано. — Какво ти става?

Тя се засмя.

— Виж, хайде просто да се позабавляваме. Допада ми идеята да прекарам вечерта в компанията на богати мъже.

Поклатих глава.

— Няма да остана тук и да… — Замълчах, усетила потупване по рамото. До нас стояха младежите от фоайето.

Онзи със сивия костюм се усмихна.

— Няма да останете тук и да… Моля, довършете.

Аз се изчервих.

— О, нищо — измърморих и отправих към Карълайн изпълнен с паника поглед, но очите й вече поглъщаха жадно приятеля му.

— Казвам се Чарлс — представи се по-високият от двамата и протегна ръката си. Поех я покорно, но веднага щом дланите ни се докоснаха, установих, че не искам да я пусна. — А вие сте?

— Вера — казах и отклоних поглед, за да не бъда хипнотизирана от неговия. — Вера Рей.

Той посочи към два люлеещи се стола пред пукащата камина вдясно от нас.

— Искате ли да седнем?

Погледнах към Карълайн за одобрение, но тя беше прекалено погълната от разговора с приятеля му, за да забележи.

— Да, разбира се — отвърнах нервно.

Единствените мъже, с които бях общувала до този момент, бяха от целия спектър на работническата класа. Костюмът на този младеж и изящните му ръце подсказваха, че е от съвсем друга порода. Опасявах се, че при по-внимателен оглед ще ме сметне за неподходяща. Бях благодарна за слабата светлина в салона, на която скромната ми рокля и изтърканите ми обувки не бяха толкова очевидни.

— Приятно парти — отбеляза той, оглеждайки гостите.

— Да, наистина — кимнах и стиснах здраво чантата си.

Чарлс се загледа в мен за няколко неприятно дълги секунди.

— Знаете ли — каза накрая — май не съм ви виждал преди. Не бяхте на събитието в Музея на изкуствата миналия месец, нали?

— Не — признах нервно.

Той изглеждаше доволен.

— Не сте пропуснали нищо. Беше много скучно. — Наведе се по-близо към мен. — Можете ли да пазите тайна?

Кимнах колебливо.

— Мразя светската суета. Тук съм по изричното нареждане на баща ми.

— А моята приятелка настоя аз да дойда тази вечер — отвърнах с усмивка.

Чарлс скри брадичка в ръката си и се засмя.

— Е, не си ли подхождаме?

Бузите ми пламнаха.

Той отметна кичур коса от челото си.

— Истината е, че бих искал да съм където и да е другаде, но не и на това място. — Посочи към младеж, който бършеше една от масите. — Завиждам му.

Изгледах го с недоверие.

— Защо?

— Защото е свободен — отговори простичко.

— А вие не сте?

Младежът подръпна краищата на яката на безупречно изгладената си риза, сякаш бяха белезници.

— Всъщност не. От мен се очаква да играя роля. Чарлс Кенсингтън Втори.

— Е — възразих аз — с цялото ми уважение, много хора биха убили, за да са на вашето място.

— И скоро след това ще осъзнаят, че нещата не са толкова прекрасни, колкото изглеждат. — Той въздъхна. — Бих предпочел да съм фермер.

— Вие? Фермер?

Очите му заблестяха.

— Ще засадя царевица, за да мога да се изгубя сред нея. Знаете ли, че в Калифорния отглеждат истински царевични лабиринти, високи колкото мен и простиращи се докъдето стига погледът ви?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, бих се занимавал точно с това — продължи той — ако имах възможността да си избера друг живот. А вие? — В очите му проблесна искреност. — Щастлива ли сте?

Несъзнателно пригладих роклята си. Дали може да прочете мислите ми? Досеща ли се, че мястото ми не е тук?

— Защо да не съм? — попитах малко по-отбранително, отколкото възнамерявах.

В този момент оркестърът засвири приятна мелодия. Няколко двойки станаха от столовете и се отправиха към дансинга. Той ме погледна срамежливо.

— Да потанцуваме!

Сърцето ми препусна лудо. Да танцувам? Аз? Поклатих глава.

— Съжалявам, но ще ви откажа.

— О! — възкликна обидено младият мъж. — Обещавам, че няма да ви ухапя.

Отклоних поглед, опитвайки се да измисля някакво извинение.

— Не, не, просто…

— Кажете ми — нежно каза той — от какво се страхувате. Не, нека да отгатна. Вие сте сгодена и скоро ще се омъжите? — Притисна драматично ръка към сърцето си, сякаш Купидон го бе пронизал със стрела през ревера на сакото.

— Не — усмихнах се против волята си аз. — Работата е там, че… не мога.

— Не можете какво?

— Не мога да танцувам — признах шепнешком.

Чарлс изглеждаше развеселен.

— О, това ли било? — Протегна се и улови ръката ми. — Хайде! Ще ви науча.

Сърцето ми запрепуска лудо, когато ме поведе по прясно лакирания паркет. Огледах останалите двойки, които се движеха грациозно и елегантно около нас. Можех да се справя със суинга, но с това? Всичко тук ми беше чуждо. Той постави лявата ми ръка върху рамото си, а дясната стисна с длан, като ме притегли толкова плътно към себе си, че усещах топлината му през дрехите.

— Това е валс — поясни накрая. — Много е лесно. Просто ме следвайте.

След няколко минути улових ритъма и го оставих да ме върти из дансинга. Правеше го с такава прецизност, че напълно компенсираше моята липса на танцови умения.

— Удава ви се — каза след малко и ми се усмихна, а топлите му зелени очи грееха.

Засмях се и отклоних поглед.

— Благодарение на вас.

Изгледа ме с любопитство, решен да продължи разговора.

— Госпожице Рей, разкажете ми за семейството си. Вашата фамилия ми е непозната. Баща ви да не е в бизнеса с недвижими имоти?

Издърпах ръката си от неговата и застинах намясто.

— Наистина трябва да си тръгвам.

— Съжалявам — промълви той. — Нещо лошо ли казах?

Погледнах към мястото, където бях оставила Карълайн, но не можах да я видя в полутъмната задимена стая. Какво правя тук? Това място не е за мен.

— Много се извинявам — казах и се запътих към вратата. — Лека нощ.

Затичах се през тълпата и си проправих път към фоайето, като през цялото време трескаво се оглеждах за Карълайн. Може би тя умееше да се смесва с богатите, без да й мигне окото, но аз не бях научена да се преструвам. Не ми беше присъщо.

— Извинявайте — измърморих, минавайки през група мъже, които пушеха пури. Направих още няколко крачки и се сблъсках с камериерка от хотела, която разпознах веднага.

— Гуен?

Тя ме изгледа, объркана.

— Вера? Ти какво правиш тук?

Поклатих глава.

— Карълайн излъга портиера и той ни пусна…

Гуен повдигна едната си вежда.

— Тя е способна да убеди и норка да даде доброволно кожата си.

Въздъхнах.

— Толкова е красиво, но… не мога да се преструвам, че… — Погледнах назад към празненството. — Че съм една от тях. Мястото ми не е тук.

— Може би — каза жената — но очевидно си имаш обожател.

Обърнах се и видях Чарлс да се приближава.

— Бързо! — извиках. — Помогни ми да се скрия.

Гуен повдигна рамене и ме поведе по коридора, след което се скрихме в стаята на камериерките. Отместих няколко подочистачки, за да освободя повече място.

— Е, добре — подхвана тя, след като вратата щракна безопасно зад нас. — Сега ми обясни защо се криеш от най-желания ерген в града.

— Чарлс?

— Да, глупачке — отвърна ми с въздишка. — Баща му притежава половината Сиатъл. Както и този хотел.

— Е — казах аз — в такъв случай съм му спестила разочарованието, когато разбере, че не съм момиче от висшето общество.

— Миличка — изсумтя Гуен — съжалявам, че ти го казвам така направо, но съм сигурна, че той вече знае, че не си от неговата класа.

Безпощадната светлина в стаята не помагаше да скрия дупката, която започваше да се отваря на пръстите на дясната ми обувка.

— О!

— Но очевидно не го е грижа — продължи тя. — Може би те харесва заради… самата теб.

— Гуен, ти си много мила, но май не си с всичкия си. — Стиснах приятелски ръката й. — Прибирам се у дома. Има ли заден вход, който мога да използвам?

— Да — отговори тя, като отвори вратата и посочи към дъното на коридора. — Натам.

— Благодаря. Ако видиш Карълайн, би ли й казала, че съм си тръгнала? Но дискретно.

— Няма проблем. Ще й сложа бележка в хайвера — засмя се Гуен.

Прекосих коридора и отворих вратата, която ме изведе на алеята. Направих две крачки и подскочих стресната от шумолене. Обърнах се и видях Чарлс, облегнат на стената, да се усмихва срамежливо.

— Ето ви и вас — каза той. — Помислих, че бягате от мен.

— Точно това правя — признах си чистосърдечно.

Мъжът пристъпи към мен.

— Трябва да зная. Какво ви уплаши толкова? Или направих нещо, което да ви разстрои?

— Слушайте — започнах — вие си създадохте погрешна представа за мен. Аз не съм дебютантка. Не съм завършила училище. И дори не бях поканена на партито тази вечер.

Той повдигна рамене.

— И мислите, че всичко това ме интересува?

Замълчах и се загледах в лицето му. Открито. Мило.

— А не е ли така?

— Не мога да понасям онези момичета — заяви Чарлс и посочи към празненството, което бе в разгара си. — Те всички са еднакви. Ако ми позволите, бих искал да ви опозная. Можем ли да започнем отначало?

Усмихнах се и протегнах ръка.

— Аз съм Вера Рей и ми е много приятно да се запознаем.