Сара Джио
Пролетен сняг (5)

5.
Вера

— Хайде сега — каза някой и се надвеси над мен. — Изпий това. Ще ти се отрази добре.

Къде съм? Чий е този глас? Отворих очи и мъглявата сцена постепенно дойде на фокус. Карълайн. Кафеникави пламъци проблясваха в камината. Върху скута ми беше хвърлено грубо вълнено одеяло.

— Лельо Вера, събуди ли се? — Малката Ева, дъщерята на Карълайн, притисна бузата си към гърдите ми. Само с няколко месеца по-голяма от Даниъл, тя притежаваше зрялост, неприсъща за годините й.

Очите ми пареха, главата ми се пръскаше. Стиснах с ужас краката си. Бяха изтръпнали и пулсираха, причинявайки ми болка, каквато никога не бях изпитвала.

— Измръзване — тихо каза Карълайн. — Извади късмет, че те открихме навреме. Оставихме те да се стоплиш на стайна температура през последния час. Мисля, че успяхме да спасим пръстите ти.

Огледа внимателно дясното стъпало, после сложи чаша вода в ръката ми.

— Пий!

Зарових лице във възглавницата на дивана, но тя леко ме улови за брадичката, повдигна я и долепи чашата до устните ми. Оставих течността да се излива в устата ми и се задавих, когато студената струя премина през пресъхналото ми гърло.

— Открихме те на улицата преди час — продължи Карълайн. — Беше изпаднала в делириум, преди да изгубиш съзнание, миличка. Господин Иванов беше така добър да ми помогне да те внесем тук.

Господин Иванов — зидар, пристигнал от Русия, винаги беше мил с нас. Миналия месец видя Даниъл във входа на кооперацията и се усмихна благосклонно.

— Момченцето си няма баща? — попита със силно подчертан акцент.

— Не, няма — отвърнах тихо, докато синът ми се възхищаваше на инструментите му.

Мъжът кимна.

— В такъв случай нека днес да ми помага в работата. Нямате нищо против, нали?

Усмихнах се на милия жест.

— Нали може, мамо? Моля те! — изчурулика детето.

— Разбира се, миличък.

Тогава извадих куките за плетене и седнах на един стол в ъгъла, докато Даниъл и новият му приятел се заеха да подменят хоросана на камината в салона.

Изправих се рязко и започнах трескаво да оглеждам апартамента на Карълайн. Даниъл. Мъглата се вдигна и разкри обзелия ме преди това ужас. Моят син. Изчезнал.

Станах и оставих чашата с трепереща ръка. Тя падна на пода, разби се и водата се разплиска върху захабения син килим.

— Трябва да го намеря! — извиках аз. — Трябва да направим нещо. Някой го е отвлякъл. Даниъл е отвлечен! Даниъл!

Карълайн се втурна към мен.

— Не, не! — възрази тя. — Прекарала си цялата сутрин в снега. Краката ти здраво са премръзнали. Не можеш да излезеш в това състояние. Няма да те пусна.

Отблъснах ръцете й и направих няколко крачки към вратата, но коленете ми се подкосиха. Когато Карълайн повдигна главата ми в скута си, сърцето ми биеше толкова силно, че не чувах нищо друго. Колко време е минало? Иззад прозорците надничаше вечерният мрак.

— Сигурно е гладен и премръзнал — прошепнах, опитвайки се безуспешно да се изправя отново, преди да отстъпя пред молбите на Карълайн.

Тя ми помогна да стигна до дивана и не престана да ме гали по косата, докато хлипането ми не утихна.

— Ще го намерим — каза накрая.

Ева, най-добрата приятелка на Даниъл, се сгуши изплашено до майка си.

— Лельо Вера… — подхвана шепнешком тя, навеждайки се над рамото ми.

— Не притеснявай леля си Вера сега, скъпа — прекъсна я Карълайн. — Тя има нужда от почивка.

— Но, мамо — отвърна момиченцето — страх ме е. Да не би птичата дама да го е откраднала?

Мигом отворих очи.

— Птичата дама ли? Ева, какво искаш да кажеш?

— Лошата жена, която убива птици — продължи малката.

— Ева! — скара й се Карълайн. — Млъкни! Бягай горе да си намериш куклата!

Детето кимна покорно и излезе от стаята.

— Не я слушай — каза приятелката ми. — Тя не знае какво говори.

Закрих лицето си с треперещи ръце.

— Но аз… — Гласът ми заглъхна и отново се разхлипах, този път без сълзи. Вече си нямах никого. — О, Карълайн! — изплаках аз. — Трябва да го намерим. Помогни ми да го открием. Моля те, Господи, нека синът ми да се прибере у дома при мен.

— Ще ти помогна, скъпа — меко отвърна тя. — Веднага щом се погрижа за теб.

* * *

Час по-късно, когато Карълайн отиде да купи още дърва, аз приседнах и обхванах главата си с ръце. Въпреки пулсиращата болка успях да се изправя. Усетих слабост в коленете и се подпрях на страничната облегалка на дивана. Трябва да се махна оттук. Трябва да го намеря. Трябва да се върна в квартирата.

— Ти стой тук, мила — прошепнах на Ева. — Майка ти ще се върне скоро. Кажи й, че съм отишла да търся Даниъл. И че много съжалявам. Тя ще разбере.

Детето кимна и аз тръгнах към вратата. Не можех да си позволя да изгубя дори секунда. Краката ми пулсираха. Хванах се за парапета, препъвайки се почти на всяка крачка, докато излязох на улицата, където леденият вятър ме блъсна в лицето с такава сила, че дъхът ми секна. Но притисната от отчаянието, продължих да куцукам по тротоара с надеждата болката да изчезне. Трябваше да бъда силна. Но краката ме боляха ужасно, а снегът под стъпалата ми беше като киселина върху жива рана. Не спирай да вървиш! Той може би чака. Гледката пред мен ту се замъгляваше, ту отново се избистряше. Усещах, че силите ме напускат. Бъди силна! Продължавай напред. Към мен приближаваше някакъв силует. Едър, мрачен, удрящ юмрук в огромната си длан. Насочих поглед към него и по тялото ми премина тръпка. О, господи, господин Гарисън!

— Я виж ти кой е тук — подхвана той и ъгълчетата на устата му се изкривиха в ехидна усмивка. — Избяга, преди да си платиш наема, така ли? — Сграбчи ръката ми над лакътя и ме дръпна към себе си.

— Моля ви! — изкрещях аз. — Синът ми е изчезнал. Трябва да го намеря!

— Много е късно — отвърна той равнодушно. Виждах засъхналата пяна от бира по мустаците му. — Няма наем, няма дом.

— Но аз… — Преди да успея да довърша изречението, се олюлях и всичко потъна в мрак.

Нямам представа колко време е минало, но когато отворих очи, усетих студ по врата си. От устната ми се стичаше кръв. Господин Гарисън се наведе над мен и горещият му неприятен дъх опари лицето ми.

— Идваш с мен! — нареди той и ме дръпна.

— Спри! — изкрещя Карълайн. — Пусни я!

Непознат възрастен мъж пресече тичешком улицата.

— Проблем ли има?

— Този човек — продължи тя, сочейки с пръст хазяина ми — нападна приятелката ми.

Непознатият изпъчи гърди.

— Как не ви е срам? — извика той. Господин Гарисън се отдръпна и аз отново се свлякох върху мокрия сняг. — Оставете бедната жена на мира!

Хазяинът изсумтя презрително и изчезна в кръчмата, мърморейки нещо под носа си.

— Имате ли нужда от помощ, за да я приберете? — обърна се мъжът към Карълайн.

Тя преметна ръката ми през рамото си и ме изправи на крака.

— Не, но много ви благодаря. Живея на няколко пресечки оттук и мога да се справя сама.

— Ще продължа да го търся — казах със слаб глас.

— Знам, мила — кимна Карълайн — но няма да те оставя междувременно да умреш. Веднага щом те настаня в леглото, ще отида в полицията.

— Наистина ли?

— Разбира се — каза тя и стисна силно рамото ми. — Ще подадем сигнал и те веднага ще започнат издирване. — Увереността в гласа й донякъде ме успокои.

Щом се върнахме в апартамента й, тя ме зави с дебело одеяло, нахлузи палтото си и тръгна по заснежената улица към полицейското управление. Ева сложи глава на гърдите ми, докато аз чаках, заслушана в стария часовник с кукувичка на стената, и отброявах всяка изминала секунда. Надигнах се, когато чух стъпки в коридора. Вратата се отвори и Карълайн влезе в стаята, придружавана от полицай. Той държеше черна палка, погледна кафеварката на печката и се обърна към Карълайн:

— Дали ви е останала чаша кафе за служител на реда, прекарал цял ден на студа?

Чувствайки се задължена, тя тръгна към кухнята, за да изсипе последните прашинки от кутията за кафе в цедката.

— Ще отнеме само минутка. Вера е ето там. Както ви казах, синът й изчезна.

Мъжът изглеждаше напълно безразличен.

— Госпожице Рей?

— Да — кимнах. — Много ви благодаря, че…

— Не разполагам с много време — изръмжа той. — Бъдете кратка.

— Разбира се — отвърнах покорно и пригладих одеялото върху скута си. — Когато тази сутрин се прибрах от работа, синът ми Даниъл беше изчезнал.

Полицаят повдигна вежди и отпи горещо кафе от чашата, която Карълайн пъхна в ръцете му.

— Искате да кажете, че е бил съвсем сам вкъщи? На колко години е момчето?

— На три — казах тихо и усетих как погледът му се закова върху мен.

— Тя е камериерка в хотел „Олимпик“ — намеси се Карълайн, за да наруши настъпилото мълчание. — Налага й се да работи, за да го издържа. Гледам го винаги когато мога, но вчера също бях нощна смяна и той…

— Трябваше да остане сам — довърших вместо нея. Нямаше начин да се заобиколи истината. — Миналата седмица го взех с мен, но шефката ми каза, че ще ме уволни, ако го направя отново. Господин полицай, при толкова висока безработица не мога да си позволя да изгубя…

— Нямам нужда от лекция за трудовата заетост в града, госпожице — сряза ме полицаят, като продължаваше да ме гледа подозрително. — Къде е бащата на момчето?

— Даниъл няма баща — отвърнах аз. — Поне такъв, който да е част от живота му.

— Ясно — изсумтя мъжът.

Показах му плюшеното мече.

— Намерих го в снега. На сина ми е.

Той извади бележник и започна да записва нещо, като през цялото време кимаше.

— Значи, е избягал — каза накрая. — Вероятно скоро ще се прибере. Винаги се връщат.

Стомахът ми се сви.

— Не, не — възразих аз. — Разбрали сте ме погрешно. Даниъл никога не би избягал. Детето е отвлечено. Сигурна съм.

Полицаят продължаваше да се усмихва с насмешка.

— Имаше ли някакви следи от влизане с взлом? Счупен прозорец? Разбита врата? Липсващи ценности?

Изгледах го с празен поглед.

— Не, доколкото мога да преценя.

Той остави празната чаша и затвори бележника с рязко движение на китката си.

— Така си и мислех. Момчето ще се прибере. — И добави с дрезгав смях: — Когато огладнее достатъчно.

Вратата се затвори с трясък и аз зарових лице в ръцете си.

— Трябва да се върна в апартамента — изхлипах отчаяно. — Трябва да се върна. В случай че наистина се прибере.

Карълайн поклати глава.

— Не и при онзи тиранин хазяина. Ще помолим господин Иванов да ни придружи утре сутринта. А сега имаш нужда от почивка.

Ева се появи в основата на стълбището, където беше застанала майка й.

— Мамо! — извика тя. — Дали Даниъл ще се сети да закопчее палтото си? Винаги забравя и трябва да му напомням…

Карълайн притисна устата й с ръка, за да я накара да млъкне.

Навън снегът се сипеше леден и неумолим, а аз дори не знаех дали малкото ми момченце е облякло палтото си.