Сара Джио
Пролетен сняг (4)

4.
Клеър

Всички ние се държим по различен начин пред лицето на болката и страданието, или поне така твърди моята терапевтка Маргарет. Някои ги изливат навън, други ги таят дълбоко в себе си, позволявайки им да ги терзаят и тровят, както направих аз след ужаса от миналия май. От друга страна, Итън очевидно бе решил да се бори със скръбта чрез действие. Хвърли се с всички сили в работата си. Изпиваше огромно количество уиски. Оставаше до късно с приятели — при това, бих добавила, с хора, които само допреди година не означаваха нищо за него. Дори си купи червено беемве от чист каприз. Всичко това е свързано с болката му, каза Маргарет. Когато го видях да се качва в луксозното кабрио, очите ми се напълниха със сълзи. Притесняваше ме не цената, а изборът. Съпругът ми не беше от онзи тип мъже, които биха се хвалили с лъскав червен автомобил.

Опитах се да го убедя да ме придружава на ежеседмичните ми сеанси. Надявах се, че ако успеем да поговорим за миналото, и двамата ще престанем да се преструваме, че нищо не се е случило, и ще успеем да се върнем към нормалния живот, каквото и да означаваше това. Но той само поклати глава и отсече: „Няма да ходя при психоаналитици“. Така пътищата ни се разделиха. Любовта беше все още жива, защото я усещах в споделените моменти на мълчание, в начина, по който сутрин оставяше конеца за почистване на зъбите на мивката, тъй като знаеше, че имам навика да го забравям, и в погледа му, опитващ се да улови моя всяка вечер, когато му пожелавах лека нощ. Но празнината се разрастваше като тумор и аз се страхувах, че съвсем скоро ще излезе от контрол. Изглежда, бракът ни приближаваше своя терминален стадий.

— Добро утро, Клеър — изръмжа портиерът Джийн, когато излязох от асансьора. — Хубавичко ни изненада времето, а?

Пристегнах колана на лекото си манто, обмисляйки дали да не се върна и да се преоблека. Като начало трябваше да си сложа ръкавици и шал. Погледнах високите си кожени ботуши. Може би трябваше да ги заменя с по-подходящи за сняг обувки. Трябваше ми нещо с по-голям грайфер, но не можех да понеса мисълта да си обуя маратонките. Така и не ги сложих повече след катастрофата, нито пък се чувствах достатъчно уверена, за да ги обуя отново. Поне засега.

— Виелица през май — отговорих на Джийн и тръснах глава от изумление, загледана през двойната врата на сградата. — Защо отново се върнах да живея тук?

Мъжът се засмя и посочи към улицата.

— Мислиш ли, че си облечена достатъчно дебело? Навън е арктически студ.

След катастрофата той, а и всички останали започнаха да се грижат за мен като за изгубена малка птичка. Да не ти е много студено? Или много топло? Смяташ ли, че е безопасно да ходиш сама до магазина на ъгъла, след като се стъмни?

Оценявах загрижеността му и въпреки това се дразнех. Да не би на гърба ми да има надпис: „АЗ СЪМ ФИЗИЧЕСКИ И МЕНТАЛНО НЕСПОСОБНА ДА СЕ ГРИЖА ЗА СЕБЕ СИ. МОЛЯ ВИ, ПОМОГНЕТЕ МИ!“!

Но не можех да го обвинявам.

— Ще се справя — отвърнах уверено с пресилена усмивка. — Може да идвам от Калифорния, но съм преживяла достатъчно северозападни зими, за да знам как да се предпазя от замръзване, докато стигна до офиса.

— И все пак — настоя той и измъкна чифт ръкавици от джоба си — сложи си ръкавици. Иначе ръцете ти ще измръзнат.

Поколебах се, после взех рунтавата смесица от синя и бяла прежда.

— Благодаря — казах и ги сложих, за да му угодя.

— Много добре — кимна Джийн. — Сега спокойно можеш да хвърляш снежни топки.

Минах през стъкления портал и краката ми потънаха в десетсантиметровия сняг. Пръстите ми веднага усетиха студа. Защо не си обух вълнени чорапи? Улиците бяха пусти, с изключение на група момчета, които усърдно правеха снежен човек. Дали „Кафе Лаванто“ ще е отворено? Мисълта да извървя няколкото хълмисти пресечки до любимото си кафене не ми се нравеше, но си давах сметка, че горещото какао със сметана си струваше усилията. Освен това не ми се искаше все още да ходя в офиса, а кратката разходка можеше да мине за част от разследването. Проучване на историята за бурята.

Двайсетина минути по-късно, след като намерих вратата на заведението заключена, проклех и решението си, и ботушите, които бяха подгизнали, а краката ми бяха на ръба на замръзването.

— Клеър?

Обърнах се и видях Доминик — собственика на „Кафе Лаванто“, да се приближава. Висок, с пясъчнокафява коса и любезна усмивка той винаги ми изглеждаше не на мястото си зад барплота. Това беше едно от онези несъответствия, също като моя преподавател по английски език в колежа, който заработваше допълнително, като правеше татуировки.

— Слава богу! — казах, като се облегнах на вратата и посочих ботушите си. — Направих грешката да дойда пеша дотук. А сега се опасявам, че пръстите ми са прекалено премръзнали, за да мога да се върна. Имаш ли нещо против да вляза за малко, докато се размразя? — Огледах тихото помещение, което по това време на деня трябваше да е препълнено с хора. — Не очаквах, че животът в целия град ще спре.

— Познаваш Сиатъл — отвърна Доминик с усмивка. — Няколко снежинки са в състояние да го превърнат в Пандемониум^[1]. — Той бръкна в черна кожена чанта и извади ключове. — Аз съм единственият, който успя да стигне дотук. Автобусите не се движат, колите из целия град буксуват. Видя ли верижната катастрофа на Второ Авеню?

Поклатих глава и си помислих за Итън.

Доминик пъхна ключа в ключалката.

— Хайде да влизаме да те стоплим.

— Слава богу, че отвори — повторих и го последвах.

— Сиатъл сега е призрачен град — отвърна той и заключи вратата отвътре. — Нямах намерение да отварям днес. Ще си взема почивен ден. Но някой трябва да наглежда Паскал.

— Паскал?

— Котаракът.

— Искаш да кажеш, че идвам тук от шест години, а не знам, че има котка?

Доминик се засмя.

— Той е един мърляв старец. Но си пада по брюнетки.

Усетих как бузите ми започват да парят, докато се размразяваха от топлината в кафенето.

— Освен това прекарва по-голямата част от времето в таванското помещение.

— Таванско помещение?

— Не е голямо. Прилича на склад, в който държим стоката си. Марио — предишният собственик, го е използвал за офис. Обмислям да го преустроя в нещо средно между студио и апартамент и да се нанеса да живея там.

— Звучи супер — отбелязах аз и усетих вибрацията на мобилния си телефон в чантата. Не му обърнах внимание. — Доколкото чух, наскоро си купил кафенето.

Доминик кимна.

— Така е. И ще изплатя кредитите чак когато навърша сто и пет години. Но пък залогът си струваше. Обожавам това старо място. Естествено, ще направя някои промени. Ще започна с нови навеси и обедно меню. И ново име.

— О! Какво не му е наред на „Кафе Лаванто“?

— Всъщност нищо. Но някак си не се вписва тук… в историята.

— И ще го промениш на…?

Той сипа мляко в метална кана и я пъхна под машината за еспресо.

— Още не знам. Може би ще ми помогнеш, като измислиш нещо подходящо — отвърна ми с намигване. — Нали си писателка? Човек на думите? — Под съскащата гореща струя в каната забълбукаха балончета.

— Значи, помниш?

— Разбира се. В „Хералд“ ли беше?

— Точно така. Но ако питаш майка ми, която ме изпрати за четири години в Йейл с надеждата да стана главен редактор на „Ню Йоркър“, аз съм просто един наемен драскач. — Разтърках ръце, за да ги стопля.

— О, я стига! — възрази Доминик и се усмихна. — Не се ли подценяваш прекалено? Родителите ти сигурно се гордеят с теб.

Повдигнах рамене.

— Пиша незначителни статии за местен вестник. Впрочем днешната ми задача е да отразя снежната буря. Което не може да се нарече истински материал.

— Е, поне на мен работата ти ми се струва интересна и стойностна — отвърна той и се облегна на плота. — Със сигурност е за предпочитане пред тази на трийсет и пет годишен мъж, който предлага кафе. Представи си коментарите, които съм принуден да слушам всяка година в Деня на благодарността.

Скромността му ми хареса.

— С какво си се занимавал преди това?

Той вдигна поглед от кафемелачката, която току-що бе напълнил с мазни и лъскави на вид зърна кафе.

— Фалстарт след фалстарт — каза накрая.

— Провалите изграждат характера — отбелязах аз.

Доминик не отговори веднага и се притесних, че може би съм го обидила.

— Извинявай. Нямах предвид, че ти си… — Защо изобщо си отворих устата?

— Безнадежден неудачник? Всъщност нямам нищо против. Едва ли това място може да се нарече изгодна сделка.

Стиснах устни. Е, поне се усмихва.

— Но дори да фалирам след година, няма да съжалявам — продължи той, като огледа с гордост помещението. — Понякога просто трябва да поемаш рискове, особено ако това те прави щастлив. — После въздъхна. — Когато започнах работа тук преди три години, точно ме бяха освободили от една счетоводна кантора, която ме нае направо от университета. По онова време имах всичко — добра заплата, годеница, апартамент и мопс на име Скръфълс.

Едва потиснах смеха си.

— Скръфълс?

— Не питай — отговори ми с огорчена усмивка. — Нейното куче.

Кимнах с разбиране.

— Когато изгубих работата си, тя ме напусна.

— И си взе кучето?

— Да, взе си го — каза той и се зае да бърше месинговите части на кафемашината с бяла кърпа.

— И тогава започна работа тук? — попитах с половинчата усмивка.

— Да, като барман. Трябваше да е само временно. После осъзнах колко много ми харесва да гледам ръцете си, оцветени от кафето, и да изсипвам съвършената пяна в керамични чаши. Не ми липсваха нито безкрайните часове в офиса, нито числата, нито тракането на сметачната машина. Правенето на кафе ми действаше някак пречистващо. Звучи странно, но имах нужда от това. Затова, когато Марио предложи да ми продаде бизнеса, веднага се възползвах от възможността, въпреки предупрежденията на семейството ми.

— Е, в такъв случай си късметлия. Знаеш ли колко много хора ненавиждат работата си?

Доминик прескочи плота с кутия суха котешка храна в ръка, сипа щедро в бяла купичка до вратата и подвикна:

— Паскал! Ела, котенце!

Няколко секунди по-късно се появи охранен черно-бял котарак, който ме огледа подозрително, преди да отиде до паничката.

— Да ти направя ли нещо? — попита Доминик, обръщайки се към огромната машина за еспресо. Да си единствен клиент в кафене, се оказа почти толкова забавно, колкото да си зад кулисите в театъра минута преди да вдигнат завесата.

— О, не си прави труда заради мен — отказах.

Той включи мелачката и помещението се изпълни с приятно приглушено бръмчене.

— Настоявам.

— Ами… — засмях се.

— Изобщо не ме затрудняваш — увери ме мъжът. — За себе си правя капучино. Но ти предпочиташ горещ шоколад, нали?

— О, значи, си запомнил?

— Разбира се. Освен това съм забелязал, че винаги поръсваш каймака с канела. Искаш ли да сложа няколко подправки? Мога да ти приготвя мексикански горещ шоколад. Ще ти хареса.

— Да. Благодаря.

Той се обърна, за да извади пакетче шоколад на прах.

— Не искам да любопитствам, но защо съпругът ти… — Направи кратка пауза, преди да попита: — Той ти е съпруг, нали?

— Да — кимнах.

— Е, добре — подхвана отново той. — Защо винаги спори с теб, когато си поръчваш горещ шоколад?

Аз изсумтях.

— Да разбирам, че си дочул как ме дразни?

Доминик кимна.

— Омъжена съм за най-големия сноб по отношение на кафето в този град — отговорих и свих рамене.

Итън бе прекарал целия си живот в Сиатъл. Бе израсъл с еспресо културата и хранеше подозрение към всеки, който не споделяше любовта му към хубавото кафе или още по-лошо — наричаше любимата му напитка „експресо“. В кухнята ни имаше единайсет френски преси, италианска кафеварка от XIX век, две традиционни и една машина за еспресо, която беше по-скъпа от колите на повечето хора.

— Значи, се опитва да те превъзпита?

— Нещо такова. Итън просто не разбира защо не мога да свикна с чистото кафе.

Доминик ми подаде препълнена чаша с артистично украсен с канела каймак.

— Специално за теб — каза с усмивка. — А за протокола, лично аз не смятам, че има нещо срамно в това да си ценител на горещия шоколад.

Засмях се и отпих голяма глътка.

— Хареса ми как го каза. Ценител на горещия шоколад.

Паскал се отърка в краката ми, преди да се качи на горния етаж. Погледнах старата тухлена камина в другия край на помещението. На места хоросанът беше изпадал, но боядисаната кахла точно в средата привлече погледа ми. Наклоних се леко напред, за да я огледам по-добре, но не успях да различа сцената, изобразена върху основата с цвят на слонова кост. Интересно, толкова често идвах тук, а досега не я бях забелязала. Мислено отбелязах, че трябва да я разгледам отблизо, когато дойда следващия път.

— Какво ще правиш, ако заведението не се окаже печелившо? — попитах. — Това е най-страхотното кафене в града.

Доминик огледа малкото помещение и кимна.

— Сградата е много особена, нали? — каза с усмивка. — Просто е изумително, че никой не му е сложил ръка, за да го превърне в „Старбъкс“^[2].

Усмихнах се и погледнах часовника си.

— Ами… достатъчно дълго те задържах. По-добре да изляза и да се преборя с виелицата. Има един редактор, който чака историята ми.

— Накъде си?

— Към редакцията на „Хералд“ на „Аляскън Уей“ — отвърнах аз. — Ако изобщо успея да се добера дотам.

— В такъв случай ми позволи да те изпратя — предложи малко самонадеяно той. — Поне докато успееш да си хванеш такси.

— С удоволствие — приех аз и двамата тръгнахме по заснежените улици.

* * *

Въпреки виелицата в нюзрума вреше и кипеше, сякаш термометърът показваше приятните двайсет и един градуса. Но това изобщо не ме учуди. Репортерите рядко си позволяваха да отсъстват от работа. Всеотдайността беше в кръвта им, което ме караше да се чудя дали наистина съм създадена за тази работа. Толкова много неща се промениха от миналия май, откакто… Питах се дали все още притежавам необходимите качества, за да я върша.

— Ето те и теб!

Обърнах се и видях Аби да се приближава към кабината ми. Редактор на разследващия отдел на вестника, тя имаше чувство за хумор, което веднага ме спечели. Още при постъпването ми в „Хералд“ дойде при мен след първото съвещание, погледна ме право в очите и ми каза:

— Харесвам те. Не носиш обувки с остри върхове. — После подуши въздуха наоколо. — А пушиш ли?

— Не — отвърнах, леко объркана.

— Много добре — тръсна глава. Изражението й подсказваше, че съм издържала теста за приятелство. — Аз съм Аби.

В този момент разбрах, че двете ще се сближим.

Аби притежаваше невероятен талант да открива неизвестни факти за всичко и всеки. Естественият цвят на косата на бившия кмет например или супата, която са сервирали в несъществуващия вече ресторант на Марион стрийт през 1983 г. — просто споменаваш нещо и тя веднага го намира. През последните няколко месеца ме спасяваше на няколко пъти, когато срокът изтичаше, а ми липсваше материал, за да сглобя прилична история.

— Франк те търси — съобщи Аби с многозначителна усмивка.

Разтрих челото си с ръка.

— Дъвче ли края на молива си?

— Май да — отвърна приятелката ми. — Сигнал за тревога.

— Страхотно — въздъхнах и се свих на стола, за да не се виждам над стените на кабината. И двете знаехме, че не трябва да се изпречваме на пътя му, когато дъвче молива си. Това означаваше, че бълващият огън редактор се е развихрил.

— Имаш ли представа какво иска? — попита Аби и се отпусна на отсрещния стол.

Включих компютъра и загледах как мониторът бавно просветва, осветявайки снимката ни с Итън от екскурзията в Мексико преди три години. Колко щастливи изглеждаме. Въздъхнах и отново се обърнах към Аби:

— Иска да пиша за бурята.

Тя повдигна рамене.

— Е, и какво толкова?

— Точно там е работата. Не става въпрос за нещо важно. Не можеш да пишеш за времето и да очакваш да се получи добра история. — Събрах няколко разхвърляни листа от бюрото, подредих ги в спретната купчина и поклатих глава. — Не знам, Абс. Сигурно причината е в мен. Напоследък нищо не ми изглежда достатъчно интересно.

— Миличка, в такъв случай просто се откажи — предложи Аби. — Искаш ли да поговоря с Франк да ти даде няколко дни отпуск? Всъщност изобщо не си преставала да работиш, откакто… — Погледна ме, вероятно очаквайки разрешение да продължи. — … излезе от болницата. Освен това, за разлика от моята, позицията ти е сигурна. Ти си Кенсингтън в края на краищата. Имаш привилегията да правиш каквото си поискаш.

Сложих прессъобщението на бюрото и го плъзнах към нея.

— Много забавно. Може и да съм омъжена за Кенсингтън, но самата аз не съм.

Семейството на Итън притежаваше вестника — един от последните фамилни ежедневници в страната. Преди да се запознаем, подписвах статиите с моминското си име — Клеър Олдридж, и от професионална гледна точка не виждах смисъл да го променям. Освен това ми харесваше начинът, по който решението ми заявяваше собствената ми позиция пред дълбоко консервативните му родители — Гленда и Едуард Кенсингтън. Двамата държаха основните акции, но управляваха бизнеса от разстояние, оставяйки сина си да движи ежедневните неща, тъй като сестра му Лесли не проявяваше никакъв интерес към истинска работа, свързана с график, изпълнен със социални събития и културни мероприятия. Дядо му Уорън — прехвърлилият осемдесетте патриархален собственик на изданието, все по-рядко участваше в управлението поради напредналата си възраст и влошеното си здраве, но името му продължаваше да бъде част от логото в горния край на заглавната страница.

Вестникът, основан от прадядото на Итън в началото на миналия век, беше нещо като семейна институция, в която всички членове на рода Кенсингтън, в това число и нашите бъдещи деца, ако имаме такива, се очакваше да участват.

— Както и да е — каза Аби — продължавам да мисля, че трябва да изиграеш картата Кенсингтън и да си издействаш няколко дни отпуск. Годината беше тежка за теб. Защо не си дадеш малко време да се съвземеш и да си починеш?

Всеки път, щом някой споменеше миналото, бързах да променя темата, но нямах нищо против, когато го правеше Аби.

— Благодаря — кимнах. — Но се чувствам съвсем добре. Наистина.

Вдигнах поглед и забелязах Франк да наднича в кабината ми, стиснал молива между зъбите си.

— А, ето те — каза той. Веднага усетих напрежението в гласа му. — Имаш ли да докладваш нещо?

Наклоних глава надясно, чудейки се дали в графита все още се съдържаше олово, което може да предизвика отравяне. Това би обяснило леко невротичното поведение на редактора.

— Да докладвам?

— Ами, да. За статията.

— А, вярно. Точно за това говорехме с Аби.

— Много добре — отвърна той и премести молива зад ухото си. — Изпрати ми цялата информация днес следобед, ако можеш.

— Дадено — обещах и кимнах отново, след което той изчезна към офиса си.

Обърнах се към Аби:

— Помагай!

Тя стисна ръце в скута си.

— Значи, история за снежна буря.

— Аха.

— Помниш ли какво ти казах за няколкото дни отпуск?

— Няма да го направя.

— Добре тогава, да се захващаме за работа. Започна ли да провеждаш интервюта?

Поклатих глава.

— А някакви идеи?

— Никакви. — Въздъхнах отчаяно, преди да си спомня какво ми беше разказал Франк за бурята през 1933-та. — Шефът иска да я озаглавя „Къпинова зима“.

— Къпинова какво?

Опитах да се съсредоточа.

— Зима. Предполагам, така метеоролозите наричат рязкото застудяване в края на сезона. Франк спомена, че подобна буря е имало на същия ден през 1933-та. На практика е блокирала целия град.

Аби изправи гръб на стола.

— Шегуваш се.

Повдигнах рамене.

— Обсебен е от абсурдната идея, че бурята се връща като знамение. Иска да направя своеобразна аналогия между тогава и сега. Представяш ли си? Статия за времето. Не мога да се сетя за нещо по-скучно.

Аби тръсна глава.

— Скучно? Клеър, не говориш сериозно. Темата е страхотна. Ти изобщо започна ли да проучваш какво се е случило по време на онази буря през 1933-та?

Погледнах я мрачно.

— Абс, честна дума, струва ми се, че по-скоро бих чистила тоалетни, отколкото да се занимавам с тази глупост. Не знам какво да правя.

— Е, добре — каза тя. — Дай ми един час и ще ти намеря нещо интересно. Знаеш, че постоянно си търся извинение да се поровя в архива. — Изглеждаше замислена и натъжена. — Трийсетте години и Голямата депресия… Сигурна съм, че ще изскочат невероятни факти.

— Надявам се — свих рамене аз.

Приятелката ми се изправи и кимна уверено.

— Поръчай тайландска храна. Ще се върна за обяд.

— Ще опитам — обещах и надникнах в коридора. — Съмнявам се, че някой доставчик ще се съгласи да шофира в такова време.

— Кажи им, че ще им дадеш четирийсет процента бакшиш — предложи Аби. — За едно задълбочено разследване е необходимо да се подложи пикантна тайландска храна.

* * *

Офисът на Итън, намиращ се на другия край на нюзрума, се оказа заключен, когато отидох да се видя с него половин час по-късно. Почуках на вратата и си дадох сметка, че съм започнала да се чувствам по-скоро като негов служител, отколкото като съпруга. През последните няколко месеца споделяхме една постеля и почти нищо друго.

— Здрасти, Клеър — поздрави ме секретарката му Трейси от бюрото си на няколко крачки от вратата. — Съжалявам, но го изпусна за малко. Излезе на среща, а после отива на делови обяд.

— О! — усмихнах се насила аз. — С кого?

Момичето не отговори веднага, видимо смутено.

— Ааа… май спомена, че ще отиде с Касандра в новия италиански ресторант надолу по улицата.

— Как така заведението работи в това време?

— Отварят го специално заради нея — обясни с леко раздразнение Трейси. — Както знаеш, тя пише рецензии.

Взех си бонбон с карамел и хвърлих обвивката в кошчето за боклук.

— А да не би Итън да е започнал да заработва допълнително като дегустатор?

Момичето повдигна рамене.

— Тя говореше нещо за гночи^[3].

— Гночи.

Тя кимна.

— Той ги ненавижда.

Трейси ме изгледа съчувствено.

Реално погледнато, нямаше нищо по-естествено от това главният редактор на вестник да присъства на дегустацията на храна в новооткрит луксозен ресторант. Но ние двете знаехме истината. Точно в този момент моят съпруг обядваше със своята бивша.

— Благодаря — казах, насилвайки се да се стегна. — Ще намина по-късно.

Доскоро изобщо не ме притесняваше, че Касандра, отговаряща за кулинарната рубрика и предишна приятелка на Итън, работи само през три врати от него и търси всякакъв повод да го включва в своите делови обеди и вечери. Но напоследък все по-често се тревожех. Касандра — висока и руса — моя пълна противоположност, не бе имала сериозна връзка, откакто бяха скъсали само няколко месеца преди аз и Итън да се запознаем. Из редакцията се носеха слухове, че така и не е успяла да преодолее раздялата. Минах покрай празното й бюро, въртейки нервно венчалната си халка.

Обядът пристигна точно навреме. Пъхнах двайсет долара в ръката на доставчика, чиято шапка беше отрупана с прясно навалял пухкав сняг.

— Благодаря — каза той и на излизане едва не се сблъска с Аби.

— Мирише на тайландско! — възкликна тя, стиснала дебела папка.

Отворих кутията с нудъли, задушени във фъстъчен сос, и въздухът се изпълни със сладникав аромат.

— Едно пролетно руло ли искаш, или две?

— Две. — Аби се настани на пода, отвори папката и започна да разхвърля пожълтели листове върху килима. — От толкова търсене ужасно огладнях. Почакай само да видиш какво открих!

Подадох й чинията и се настаних до нея.

— Е?

— И така — подхвана тя, като ми подаде ксерокопие от вестник с дата 7 май 1933 г. — за начало прочети това.

Прегледах набързо първите редове, но не открих нищо интересно.

— Това е просто седмичен полицейски бюлетин — казах накрая. — Арестувани наемни работници, дребни кражби… Да не би да пропускам нещо?

— Да — отвърна Аби между две хапки и посочи с пръст средата на статията. Веднага насочих поглед натам. — Снегът е попречил на посещението на принц Джордж.

— Наистина? Ти си толкова развълнувана заради визитата на някакъв скучен английски монарх?

— Всъщност предисторията е изключително интригуваща — продължи тя, като ми подаде друга изрезка. — Очевидно той е ухажвал някаква жена от Сиатъл. Ако не е била бурята, сега градът може би щеше да има своята първа принцеса.

Аз се намръщих.

— Какво, не си ли падаш по кралските особи?

— Абс, аз останах незасегната дори от манията по принцеса Даяна, която беше обзела целия свят — казах с въздишка и оставих почти пълната чиния върху бюрото. — Не, това определено не ми върши работа.

Взех изрезката и отново се зачетох със свито сърце, надявайки се да открия нещо, каквото и да е… И тогава едно съобщение прикова погледа ми.

— Тригодишно момченце от Сиатъл на име Даниъл Рей е изчезнало от дома си на Пето Авеню на 2 май. Предполага се, че е избягало.

— Много тъжно — отбеляза Аби. — Изгубило се е в деня на бурята.

— Сестра ми има дете на три. На тази възраст децата не бягат.

— Значи, мислиш, че е било отвлечено? — попита тя и се наведе напред, за да прочете съобщението.

— Ами, това е единственото логично обяснение — отвърнах, като станах и се настаних зад бюрото. — Да видим какво още можем да открием. — Изписах името на детето в базата данни и излязоха няколко резултата. Кликнах върху първия за повече подробности от полицейския бюлетин. — Майката се е казвала Вера Рей. — Изчетох всичко набързо, преди да се обърна към приятелката си. — Прибрала се от работа и установила, че детето е изчезнало. Намерила плюшеното му мече в снега. — Притиснах ръка към гърдите си. — Господи, толкова е сърцераздирателно!

Аби кимна.

— Мислиш ли, че са го открили?

— Не знам — отговорих и продължих да разглеждам останалите сайтове. — От написаното тук не може да се направи никакво заключение.

Аби се облегна на стената до класьора с папките.

— Нещо за майката?

Написах името и кликнах върху първия появил се резултат.

— Погледни. Тя фигурира в няколко полицейски бюлетина. — Маркирах всички и ги изпратих към принтера в дъното на коридора.

Въведох отново името на момчето и внимателно разгледах статиите.

— Всички са от „Сиатъл Поуст Интелиджънсът“ и нито една от „Хералд“. Да не би да не сме го отразили?

Аби плъзна поглед по заглавията.

— Колкото и да е странно, очевидно е станало точно така. Нашият вестник е пропуснал да отрази историята.

Кликнах на следващия линк, който отвори статия със снимка на малко момче със светла коса и пълни бузки. Големите му кръгли очи се вторачиха в мен. Притиснах корема си, усетила познатата болка, и затворих очи.

— Клеър — прошепна приятелката ми — добре ли си?

— Ще бъда, когато открия какво се е случило с това дете — отвърнах. Не можех да обясня нито на нея, нито дори на себе си, но нещо в малкия Даниъл Рей от 1933-та докосна сърцето ми.

Аби се засмя.

— Да разбирам ли, че си намерила историята си?

— Да — казах, без да откъсвам поглед от екрана.