Сара Джио
Пролетен сняг (22)

Бележки на автора

Една сутрин, докато бяхме в колата със съпруга ми и по-малките ни синове, по радиото пуснаха интересна песен. Не я бях чувала никога преди, но веднага бях запленена от мелодията и натрапчивия глас на певеца. Обърнах се към мъжа ми, който шофираше, и възкликнах: „Каква невероятна песен! Знаеш ли я?“. Той поклати глава. Погледнах радиото и на дисплея пишеше: „Блекбъри Уинтър“ („Къпинова зима“) от Хилъри Коул. Заглавието накара сърцето ми да трепне. Както за всеки човек, живял през целия си живот на Северозапад, къпините са специални за мен. Обзема ме носталгия, когато си помисля за разходките след вечеря, които си правехме с родителите ми и по-малките ми брат и сестра през летата в детството ми. Всички носехме купички и бавно се промъквахме между дърветата около къщата, за да търсим къпини. Сестра ми и аз изяждахме по-голямата част от тях, а останалите попадаха в прочутите пайове и плодови сладкиши на мама. Лятото просто не беше лято без изцапани с къпинов сок пръсти.

Онзи ден в колата извадих телефона си (който по една случайност е BlackBerry) и изпратих на електронната си поща заглавието на песента и името на изпълнителя. Исках да прочета текста, но повече от всичко ме интересуваше смисълът на заглавието. Какво е къпинова зима? По-късно, вече вкъщи, седнах на бюрото си и направих някои проучвания. Установих, че е старомоден метеорологичен термин за внезапен студ в края на пролетта, нещо като рязко спадащи температури и сняг през май — точно когато къпиновите храсти започват да се окичват с първите деликатни цветчета.

Не можех да изтрия фразата „къпинова зима“ от ума си и още същата нощ започнах да нахвърлям сюжета на този роман. Историята се редеше с лекота и сякаш оживяваше пред мен: Даниъл и Вера и малкият апартамент, който делят през 1930-а; любимото му плюшено мече, паднало в студения сняг; Клеър, репортерското й любопитство и собствената й болка и скръб; снежинките, сипещи се върху пролетните цветчета на черешите.

През следващите няколко месеца живеех и дишах с книгата. В сърцето на тази история според мен лежат суровите емоции, свързани с майчинството. Започнах романа, когато бях бременна с третия си син. Насочих в тази посока болката на Вера и Клеър и често сърцераздирателните им съдби. Много мислих какво е да изгубиш дете и как бих го преживяла аз. И тогава, по някакъв съкрушителен обрат на обстоятелствата, малко преди да довърша книгата, една от най-близките ми приятелки — Уенди Парера, изгуби двегодишния си син от рядък вид мозъчен тумор. Сърцето ми се късаше, докато гледах как се прощава със скъпото си момченце, и хлипах с нея по телефона, когато го притискаше към гърдите си в последните часове от живота му. Но наред с това наблюдавах силата и светлината в очите й — онази, която ми показваше колко е благодарна, че е била майка на това красиво ангелче, и колко вълнуващо е да знае със сигурност, че един ден ще го види отново на небето. Уенди ми напомни, че и майчинството, и животът, независимо колко са кратки, са винаги дар.

Макар че предизвикателствата пред героините ми са сериозни и историите им са трагични, като тази на моята приятелка, ми се иска да мисля, че те са успели да намерят по свой начин усещането за покой и истина — във вихъра на снежната буря в края на пролетта или скрити между защитните тръни на къпиновите стъбла.

Благодаря ви, че прочетохте романа. Надявам се той да е докоснал сърцата ви толкова дълбоко, колкото трогна моето.