Сара Джио
Пролетен сняг (2)

2.
Клеър Олдридж

Сиатъл, 2 май 2010 г.

Отворих очи и притиснах ръка към корема си. Ето го пак същото болезнено присвиване ниско долу. Как го беше нарекъл доктор Дженсън? Да, фантомна болка — нещо като запазен от тялото ми спомен за преживяната травма. Въображаема или не, аз лежах и изпитвах познатото самотно усещане, с което неизменно се събуждах през изминалата година. Застинах неподвижно, за да приема спомена, чудейки се, както всеки ден след звъна на будилника, как успявам да се насиля да стана, да се облека и да се държа като нормално човешко същество, когато единственото ми желание беше да се свия на кълбо, да взема няколко таблетки „Тайленол“ и да залича всички чувства.

Разтърках очи и погледнах часовника — 5:14 ч. Полежах още малко, заслушана във вятъра, който изливаше гнева си върху стените на апартамента ни на четиринайсетия етаж. Потръпнах и придърпах завивките чак до врата си. Дори гъшият пух не можеше да ме стопли. Защо е толкова студено? Сигурно Итън е изключил термостата. Отново.

— Итън? — прошепнах и протегнах ръка към неговата страна на широкото легло, но чаршафите бяха хладни и изпънати. Пак е отишъл на работа рано.

Станах и взех халата си от тапицирания с дамаска на сини и бели райета стол до леглото. Телефонът иззвъня настойчиво, заставяйки ме да се отправя към всекидневната. Опасаният с прозорци от всички страни апартамент предлагаше панорамна гледка към Пайк Плейс Маркет^[1] и залива Елиът с постоянния му поток от пристигащи и отплаващи фериботи. Когато за първи път разгледахме апартамента преди четири години, споделих с Итън усещането, че се носим във въздуха.

— Твоят замък в небето — каза той три седмици по-късно, като ми подаде лъскав сребърен ключ.

Но това не беше познатата гледка, която ме плени онази сутрин. Всъщност такава изобщо нямаше. Всичко беше… бяло. Разтърках очи, за да огледам по-добре пейзажа зад двойния стъклопакет. Сняг. При това не просто няколко снежинки, а истинска виелица. Погледнах към календара на стената над бюрото ми и поклатих объркано глава. Снежна буря на 2 май? Невероятно.

— Ало? — казах в слушалката, карайки телефона най-после да замлъкне.

— Клеър!

— Франк. — Шефът ми във вестника, но в този ранен час приветствието ми беше лишено от професионална любезност.

— Гледаш ли през прозореца? — Всеотдаен редактор, Франк често заемаше позиция на бюрото си много преди изгрев-слънце, докато аз се появявах в офиса около девет. Държеше се така, сякаш профилите на местните градинари и прегледът на детските театрални продукции бяха от жизненоважно значение. И екипът му, в това число и аз, нямаше как да възрази. След смъртта на съпругата му преди три години се хвърли в работата с енергия, която пораждаше у всички ни съмнение, че дори нощува в редакцията.

— Имаш предвид снега, нали?

— Да, снега! Можеш ли да повярваш?

— Невероятно е — отвърнах, оглеждайки терасата, където масата от ковано желязо и столовете бяха потънали в бяло. — Май в прогнозата са го пропуснали.

— Със сигурност — потвърди Франк. Чувах как рови из листовете на бюрото си. — А, ето я. Прогнозата такава, каквато са я отпечатали в днешния брой на вестника: „Облачно, с високо атмосферно налягане и вероятност за краткотрайни превалявания от дъжд“.

Поклатих глава.

— Как е възможно да се случи подобно нещо? Имам предвид, че вече е почти лято. Или поне беше, когато за последно погледнах през прозореца.

— Не съм метеоролог, но знам, че е рядко явление. Трябва да го отразим. — В гласа му се прокрадваха нотки, типични за редактор, попаднал на гореща тема.

— Това не е ли работа на новинарите? — Прозях се в слушалката. — Една снежна буря едва ли представлява интерес за нашия отдел, освен ако не искаш да напиша нещо за снежните човеци в града.

— Не, не — продължи той. — Историята е много по-интересна. Клеър, прегледах няколко стари файла и няма да повярваш на какво се натъкнах.

— Франк! — срязах го аз, въртейки термостата. Нагласих го на 25 градуса. Итън мразеше да се разхищава енергия. — Още няма шест часа. Откога си в редакцията?

Въпросът ми остана без отговор.

— Това не е първият път, в който Сиатъл е свидетел на подобна буря.

Извих очи към тавана.

— Да, сняг вали обикновено през януари, нали?

— Не, Клеър — продължи той — изслушай ме. Последната снежна буря е била на същата дата през 1933-та. — Отново чух шумолене на листове от другия край на линията. — Съвпадението е изключително необичайно. Преди близо осемдесет години идентична буря, ужасна виелица, е блокирала целия град.

— Наистина е много интересно — съгласих се, желаейки единствено да си направя чаша горещо какао и да се върна в леглото. — Но все още не разбирам защо това е наша работа? Не трябва ли да се обърнеш към Деби от новините? Помниш ли, че точно тя отрази ужасното торнадо в Южен Сиатъл миналата година?

— Защото става въпрос за нещо много по-сериозно — отвърна той. — Помисли си само. Две снежни виелици на една и съща дата през интервал от почти един век? Ако това не е гореща тема, Клеър, не знам какво би могло да бъде.

Долових прокрадващите се в гласа му заповеднически нотки, затова отстъпих.

— Брой думи и краен срок?

— Иначе си права за новините — каза Франк. — Ще я споменат днес и утре, но аз искам по-голям материал, който да отразява явлението тогава и сега. Нека текстът да е от шест хиляди думи и да е готов до петък.

— Петък? — възразих аз.

— Няма да ти се наложи да положиш кой знае какви усилия, за да търсиш източници — продължи шефът ми. — Сигурен съм, че в архива има достатъчно материали. А основната ти тема би могла да бъде: „Голямото завръщане на бурята…“.

— Говориш за нея така, като че ли е живо същество — изсумтях в слушалката.

— Кой знае? — отвърна той. — Може би това е повод да погледнем назад, докато не е прекалено късно. Да видим какво сме пропуснали… — Гласът му заглъхна.

— Франк — казах с въздишка — сантименталността ти по отношение на времето е трогателна, но не се пали чак толкова. Все още се чудя как ще напиша шест хиляди думи за снежни човеци.

— Къпинова зима — измърмори той.

— Моля?

— Бурята — поясни Франк. — Дали са й името „Къпинова зима“. Така метеоролозите наричат студения фронт в края на сезона. Интересно, нали?

— Предполагам — отвърнах и завъртях превключвателя на газовата камина. Лекцията му за климата ме накара да пожелая парче топъл къпинов пай. — Ако не друго, поне ще имаме страхотно заглавие.

— И страхотна история, надявам се — каза той. — Чакам те в редакцията.

— Франк, чакай… Виждал ли си Итън тази сутрин? — Като главен редактор на вестника съпругът ми работеше много повече от мен, но напоследък сутрините му започваха все по-рано.

— Още не — отвърна Франк. — Тук засега сме само аз и няколко колеги от новините. Защо?

— Само питам. — Опитах се да скрия обзелите ме чувства. — Тревожа се дали е пристигнал без проблеми в този сняг и в лошото време.

— Ти също внимавай. Пето Авеню се е превърнало в ледена пързалка.

Затворих телефона, погледнах надолу към улицата и примигвайки, успях да различа силуетите на баща и дете, които се биеха със снежни топки.

Притиснах нос към прозореца и усетих леденото стъкло върху кожата си. Усмихнах се, наслаждавайки се на гледката, докато дъхът ми замъгли стъклото. Къпинова зима.