Сара Джио
Пролетен сняг (18)

18.
Клеър

Внимателно извадих книжата от куфарчето. Бяха пропити с миризмата от тайния килер в къщата на Лилиан — на пури, мухъл и стара кожа. Първата страница потвърждаваше, че баща й — Едуард Шарп, наистина е представлявал Свен У. Иванов в делото за убийството на Вера Рей. Следващите листове бяха изпълнени с професионален жаргон и адвокатски похвати, напълно неразбираеми за мен. Но някъде там, в купчината, беше онова, което търсех — дадените под клетва показания на заподозрения. Потръпнах при мисълта какво ли криеха пожълтелите, равно изписани редове. Признание за вина? Ужасяващи подробности за смъртта на младата жена? Започнах да чета.

Е. Р. Шарп: Господин Иванов, кажете за протокола името и адреса си.

С. У. Иванов: Свен У. Иванов, Пето Авеню 4695.

Шарп: Твърдите, че нямате нищо общо с убийството на мис Вера Рей, нали така?

Иванов: Да, сър.

Шарп: Моля, споделете какво знаете за нея.

Иванов: Познавах я от около четири години.

Шарп: Кога се запознахте?

Иванов: Живеехме в една и съща кооперация. Апартаментът й беше под моя. Но не там я видях за първи път. Работех в една къща в Уиндърмиър. Тя вървеше покрай пътя. Имаше вид на жена, която се нуждае от помощ.

Шарп: И какво направихте вие?

Иванов: Спрях камиона. Отбих встрани. Предложих й да я закарам. Тя ме попита дали мога да я върна в дома й в Сиатъл. Тогава разбрах, че живеем в една и съща сграда.

Шарп: Господин Иванов, прокуратурата описва госпожица Рей като жена със съмнителен морал, дори проститутка. Можете ли да потвърдите дали това е истина?

Иванов: Не, сър. Тя беше почтено момиче. Много възпитано. Просто се опитваше да свърже двата края като всеки от нас.

Шарп: Докато я връщахте към дома й в града, между вас случи ли се нещо непристойно, или… как да се изразя… интимно?

Иванов: Не, сър. Аз съм женен, сър.

Шарп: За какво си говорихте по време на пътуването?

Иванов: Тя сподели, че е трябвало да вземе много трудно решение. Ако питате мен, ставаше въпрос за проблемна връзка. Не й задавах излишни въпроси. Стори ми се, че не й се говори много. Но спомена, че една от дамите в къщата, в която е била, не се е отнесла любезно с нея. И двамата бяхме на мнение, че понякога богатите са по-лоши от самия дявол.

Шарп: Значи, сте останали с впечатлението, че някой е обидил дълбоко госпожица Рей в квартала Уиндърмиър, където е била на посещение?

Иванов: Да, сър. Беше разстроена. Личеше си, че е плакала. Изпитах съжаление към нея.

Шарп: Добре. Значи, просто я оставихте пред кооперацията и нищо повече?

Иванов: Да, сър. После я виждах от време на време. Поздравявах я само с леко повдигане на шапката си. Но веднъж подмених една счупена тухла в камината й.

Шарп: Защо го направихте?

Иванов: Хазяинът ни беше истински тиранин. Опитвах се да помогна на колкото може повече хора. След бурята един клон от черешовото дърво разби прозореца на една възрастна дама. Тя нямаше пари за ремонт, така че трябваше да живее без стъкла. Имах няколко в камиона си и ги поставих. И без това в апартамента беше студено като в хладилник.

Шарп: Звучи така, сякаш сте били момче за всичко в кооперацията.

Иванов: Може да се каже. Все някой трябваше да помага на онези бедни хора. Затова се отзовавах винаги когато можех.

Шарп: А докато поправяхте камината на госпожица Рей, забелязахте ли да ви прави неприлични намеци?

Иванов: За бога, не. Както казах, тя беше почтена жена. Освен това, когато за първи път посетих дома й, вече имаше бебе. В началото останах изненадан. Дори не бях забелязал, че е бременна. Беше толкова крехка. Никой не би допуснал, че може да износи дете. Да не говорим, че никога не съм виждал около нея да се навърта мъж. Нито веднъж. Обожаваше момченцето си. Гукаше му през цялото време.

Шарп: Каза ли ви името на детето?

Иванов: Но разбира се, сър. Беше го кръстила Даниъл.

Шарп: Получихте ли пари за услугата си?

Иванов: Не, сър. Искаше да ми даде последните си монети, но аз отказах да ги взема. Вместо това ми предложи парче хляб. Което беше много мило от нейна страна. По онова време съпругата ми боледуваше и не беше месила от седмици.

Шарп: А сега може ли да изясним нещо за протокола? Били сте арестуван преди време за предполагаем побой над жена си в пияно състояние. Бихте ли ни обяснили какво се случи?

Иванов: Вярно е, че пия по-често, отколкото би трябвало, но никога не бих вдигнал ръка срещу съпругата си или която и да било друга жена.

Шарп: В такъв случай какво е станало в нощта, когато жена ви е получила въпросните наранявания?

Иванов: Бях в кръчмата под жилищните помещения. Денят беше дълъг. Изпих повече от обичайното количество бира. Тя дойде да ме намери и да ме отведе у дома. На един от посетителите не му допадна присъствието й в бара. Нападна я с ужасно обидни думи.

Шарп: Какви по-точно?

Иванов: Нарече я грозна рускиня. Посочи пръстите й и каза, че приличат на мазни тлъсти пирожки. Тя се разплака. Не можех да му позволя да се отнася така със съпругата ми. Изправих се, за да му кажа какво мисля за него, а той замахна и стовари юмрук в челюстта ми. Онази нощ изгубих един зъб.

Шарп: Бихте ли станали, за да покажете на съда кой точно?

Иванов: Разбира се. Този отдясно. Падна още там. Така и не успях да го намеря.

Шарп: Господин Иванов, разкажете какво се случи със съпругата ви тогава? Защо е била откарана в болница?

Иванов: Тя се опита да ни разтърве и онзи негодник я преби. Нарани я доста сериозно.

Шарп: Значи, не сте я ударили вие?

Иванов: Не, сър. Когато пристигна полицията, някой набеди мен. Очевидно им е било по-удобно да задържат имигрант. Откараха ме в ареста. Беше ужасна грешка.

Шарп: Доколкото разбирам, още на следващия ден тя е подала заявление да бъдете освободен. Защо не са удовлетворили молбата й?

Иванов: Заради корупция, казвам ви. Затвориха невинен човек и не биха се вслушали в гласа на разума въпреки фактите. Съсипаха репутацията ми. Наистина не разбирам тази страна. Хората в Русия са честни.

Шарп: Моля в протокола да бъде вписано, че разполагам със саморъчно подписаните показания на мисис Арианна Иванов, че съпругът й — Свен Иванов, не й е нанасял побой на 7 май 1933 година. А сега, господин Иванов, нека да поговорим за нощта на смъртта на госпожица Рей.

Иванов: Знаех, че е в затруднено положение и не може да плаща наема и другите си разходи. Чух също, че са отвлекли момченцето й. Това ми разби сърцето. Беше толкова мило дете. Напомняше ми за собствения ми син.

Шарп: Господин Иванов, имате ли нещо общо с изчезването на Даниъл Рей?

Иванов: Не, сър.

Шарп: Моля, опишете ми срещите си с госпожица Рей седмица преди смъртта й.

Иванов: Ами, сър, помня, че прекарах деня на бурята в кръчмата. Видях я да се прибира от работа, както обикновено, а малко след това изтича от апартамента, викайки момчето. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно.

Шарп: Опитахте ли се да й помогнете?

Иванов: Да, сър. Излязох на улицата, но нея вече я нямаше.

Шарп: След колко време я видяхте отново?

Иванов: След около седмица. Спомням си, че снегът се беше разтопил. Тогава работех в хотел „Олимпик“. Беше в прегръдките на един богаташ. В първия момент не я познах. Тя ме видя. И отклони поглед. Струва ми се, че се засрами.

Шарп: Защо мислите, че е изпитала срам? И какво според вас е правила там?

Иванов: Всички сме склонни да вършим разни неща за онези, които обичаме. Не я обвинявам, че се е опитала да потърси помощта на влиятелен човек, за да открие сина си.

Шарп: Обвинението определя мис Рей като обикновена проститутка и жена със съмнителен морал, която е пренебрегвала детето си, за да заработи повече пари като всички момичета на повикване. Допускат също, че сте плащали на въпросната дама за същите услуги и сте виновен за смъртта й. Как ще отговорите на тези твърдения?

Иванов: Те са абсолютно неверни. Пълна измислица. Госпожица Рей не беше нито лоша майка, нито лека жена. Обичаше сина си точно толкова, колкото и Арианна — нашия. Без всякакво съмнение беше изцяло отдадена на момченцето. И мога да ви кажа, сър, че никога не е била момиче на повикване.

Шарп: Откъде сте толкова сигурен?

Иванов: От помръкналия й поглед, докато беше с онзи мъж в хотела. Не искаше да е с него там. Всеки можеше да го види. Изглеждаше толкова тъжна, толкова объркана. Искаше ми се да можех да й помогна.

Шарп: Хайде да се върнем към нощта, в която е била убита.

Иванов: Привърших работа и вече товарех инструментите в колата, когато я видях да излиза тичешком от хотела. Не беше добре. Роклята й висеше разкъсана отпред. Косата й бе разрошена. Плачеше. По всичко личеше, че бяга от някого. Опитах се да привлека вниманието й, но тя мина бързо покрай мен. Затворих багажника и поех по Четвърто Авеню. И тогава забелязах, че се качва в каросерията на камион за зареждане на хранителни магазини. Седна направо между касетките с продуктите и хляба. Естествено, веднага ги последвах. Просто исках да се убедя, че тя е добре. Шофьорът я остави на една лъскава улица в Уиндърмиър, близо до мястото, където я видях за първи път преди няколко години. Отбих встрани от пътя, защото не исках да се намесвам. Изчаках известно време.

Шарп: Приблизително колко?

Иванов: О, най-малко двайсет минути. Мислех си, ако се върне, да й предложа да я откарам в града. Да видя дали мога да й помогна по някакъв начин. Жена ми щеше да й приготви нещо топло за ядене и да й постеле да поспи на дивана.

Шарп: Значи, сте били обезпокоен за безопасността й?

Иванов: Да, сър. И както казах, след като не се появи толкова дълго, реших да отида да я потърся. Беше някакъв инстинкт, предполагам. Усещах, че е в опасност.

Шарп: Оставили сте колата си на улицата и сте тръгнали пеша по пътя, водещ към имението на Кенсингтън?

Вдигнах очи от листа и с усилие си поех въздух. Мили боже! Кенсингтън?

Иванов: Точно така, сър. Поех по засипаната с чакъл алея, минах покрай фонтана и чимшира и надникнах през един от прозорците на къщата. Не видях нищо, затова продължих през двора към моравата отзад. Това беше най-красивият дом, който съм виждал през живота си. Не можех да си обясня какво прави Вера там.

Шарп: И какво видяхте на моравата?

Иванов: В първия момент нищо. Просто ниско окосена трева, стигаща чак до езерото Вашингтон. Слънцето беше залязло, затова започваше да притъмнява. Точно щях да се върна, когато чух нещо.

Шарп: Какво?

Иванов: В началото си помислих, че е вой на животно. Беше прекалено висок и писклив. Но когато се заслушах по-внимателно, разбрах, че е женски вик за помощ. Звучеше ужасно изплашена, сякаш беше наранена.

Шарп: Какво направихте след това?

Иванов: Опитах се да определя откъде идва. После забелязах движение близо до кея. Просто някаква сянка. Скрих се зад едно дърво и тогава я видях.

Шарп: Вера?

Иванов: Не, сър. Другата. Тичаше от езерото към имението.

Шарп: Успяхте ли да я огледате добре?

Иванов: Нямаше как да видя лицето й, но косата определено беше тъмна. Може да се каже, че беше висока.

Шарп: В къщата ли влезе?

Иванов: Да, сър. Което ми се стори съвсем необяснимо. Някой наблизо очевидно се нуждаеше от помощ. Затичах се по моравата, но тогава виковете утихнаха. Аз… аз…

Шарп: Господин Иванов, добре ли сте? В състояние ли сте да продължим?

Иванов: Ще се постарая, сър.

Шарп: Какво видяхте, когато стигнахте до езерото?

Иванов: Мили боже, беше ужасно. Изтичах до кея и я видях там… да се носи по водата. Беше без една обувка…

Шарп: Видели сте госпожица Рей в езерото?

Иванов: Да, сър. Тялото й се люлееше до малка лодка, която потъваше. Сигурно е била пробита. Опитах се да я стигна от брега, но беше прекалено далече. Може би трябваше да се хвърля и да я извадя, но не мога да плувам, пък и вече беше твърде късно. Лицето й беше под водата. С отворени очи. Най-ужасната гледка, която съм виждал през живота си!

Шарп: Какво направихте после?

Иванов: Не можех да понеса мисълта да я оставя сама там, на студа. Но след като вече имах досие в полицията, не се съмнявах, че веднага ще ме посочат с пръст. Никога не биха повярвали на един руски имигрант. Щяха да ми припишат престъплението точно както го направиха предишния път. Не можех да поема такъв риск.

Шарп: Значи, си тръгнахте?

Иванов: Да. Изглеждаше толкова спокойна сред водните лилии. Освен това душата й със сигурност бе отишла на по-добро място.

Шарп: А след това?

Иванов: Тръгнах към моравата. Не исках някой да ме види. Достатъчно беше някой богаташ да ме забележи, за да реши, че съм се забъркал в неприятности. И точно тогава чух шум откъм къщата.

Шарп: Какво по-точно?

Иванов: Истеричен женски плач и мъжки глас, който крещеше нещо.

Шарп: Успяхте ли да разберете какво си говорят?

Иванов: Не. Но се скрих зад един чимшир и видях мъжа да тича към езерото.

Шарп: Господин Иванов, знаете ли името на човека, когото сте видели?

Иванов: Не, сър. Но ако ме питате, той е обичал много госпожица Рей. Съблече ризата си и ми се стори, че ще скочи след нея, но в следващия момент се появи някаква жена и го дръпна назад.

Шарп: И тогава сте тръгнали към камиона си?

Иванов: Да, сър. Минах покрай къщата. Нощта беше топла. Прозорците на горния етаж бяха отворени. Чух детски плач отгоре.

Шарп: Допускате ли, че е бил синът на госпожица Рей?

Иванов: Определено. Веднага щом се прибрах в града, се обадих в полицията. Съобщих, че в имението в Уиндърмиър е извършено престъпление и според мен момчето на Вера най-вероятно е там.

Шарп: Господин Иванов, какво ви отговори полицаят, приел сигнала?

Иванов: Че няма да започнат разследване.

Шарп: Защо?

Иванов: Защото семейство Кенсингтън са една от най-видните фамилии в града.

Шарп: Моля да се впише в протокола, че разполагаме с документ, удостоверяващ, че подзащитният ми наистина се е обадил в полицейското управление, за да съобщи за престъплението. Господин Иванов, какво според вас се е случило в действителност с госпожица Рей?

Иванов: Мисля, че е отишла в онази къща, за да потърси помощ, но са я отпратили. Онази жена, която и да е тя, я е качила на лодката, знаейки, че е пробита. Можела е да я спаси, но не го е направила. Надявам се да си плати за онова, което е извършила.

Шарп: Благодаря ви, господин Иванов. Нямам повече въпроси.

Вдигнах поглед от последната страница с натежало сърце. Историята постепенно започваше да се разплита. Семейството на собствения ми съпруг бе съучастник в едно от най-трагичните престъпления в историята на Сиатъл и дори бе помогнало да бъде потулено. Нищо чудно, че Едуард Шарп бе крил записките си толкова дълго. Иванов бе описал всичко с ужасяващи подробности.

Прехвърлих набързо останалите листове и погледът ми се спря върху описа на личните вещи на Вера. У нея са били намерени шнола за коса, ключ от хотелска стая и гривна. Всички неща са били предадени на господин Чарлс Кенсингтън на 13 юни 1933 година.

Бащата на Даниъл е бил Кенсингтън.

Трябваше да се срещна с Итън за вечеря след трийсет минути. Мога ли да му кажа? Спомних си нахлуването в къщата на Лилиан, прибрах листовете в куфарчето и го сритах под бюрото си. Там беше на сигурно място.

* * *

В ресторанта Итън поръча бутилка мерло от 2001-ва от винарна, която и двамата обичахме.

— По какъв повод? — попитах, забелязвайки, че реколтата съвпада с годината на сватбата ни.

— Напоследък това, че сме заедно, е достатъчен повод — отбеляза с усмивка той.

— Така е — отвърнах и отпих от виното.

— Ей! — вдигна чашата си Итън. — Пропусна да се чукнем. Това е на лош късмет.

Допрях своята чаша до неговата.

— Ето. В такъв случай важи правилото за петте секунди.

— Как я караш? — засмя се той.

На пръв поглед изглеждаше странно съпруг да зададе подобен въпрос на жена си, но ние толкова се бяхме отдалечили, че ми се струваше напълно уместен.

— Била съм и по-добре — отвърнах, гледайки менюто вместо очите му. Така беше по-безопасно.

Исках да го попитам за Касандра, но не можех да събера кураж.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Агнешкото е фантастично — каза Итън. — С орзо^[1]. Има леко хрупкава коричка от…

Оставих рязко менюто върху масата.

— Откога стана толкова изтънчен познавач? Никога не си бил. Напротив, даже се гордееше с обратното. — Той ме погледна стреснато. — Само не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Прекарваш ужасно много време с нея. Тя постоянно се навърта около теб.

— Клеър, Касандра е просто приятелка. И откога приемаш като обида това, че се наслаждавам на храната?

— Извинявай — въздъхнах и отклоних поглед. Ресторантът беше пълен с двойки. Щастливи двойки. Защо ние не можем да бъдем щастливи? — Не исках да те нападам така.

— Може ли да започнем отначало? — предложи той и също остави менюто.

— Да. Натисни рестарт.

— И така, каква по-безопасна тема да изберем? Вестника?

Кимнах неохотно.

Итън отпи от виното и се облегна на стола с въздишка.

— Как върви работата? Попадна ли на нещо интересно?

— Ами… — подхванах и отпих дълга глътка от питието, докато обмислях дали да му разкрия тайната, или не. — Проучвам една невероятна история.

— О?

— Да, за едно момченце, изчезнало през 1933-та по време на снежна буря. Същата като тази, която се разрази миналата седмица.

Итън отчупи парче хляб и го потопи в купата със зехтин, поставена между нас.

— Откри ли какво се е случило с него?

— Почти. Може да останеш шокиран, ако ти разкажа.

— Ами, опитай все пак — подхвърли той, развеселен.

— Е, добре — започнах бавно — оказа се, че и то е било Кенсингтън.

Итън престана да дъвче залъка в устата си и го преглътна с усилие.

— Какво имаш предвид?

— Историята е дълга, но накратко казано, един от прадядовците ти е имал бурна връзка с бедна жена. Тя забременяла и според мен три години по-късно сестра му отвлякла момчето. Поне мисля, че е станало така.

— Боже мой! — възкликна той. — Имаш ли някакви имена?

Аз кимнах.

— Бащата на детето е мъж на име Чарлс Кенсингтън.

Итън тръсна глава.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Защо? Кой е той?

— Господи, Клеър, това е прадядо ми.

— Историята е сърцераздирателна — продължих. — Струва ми се, че вече разполагам с достатъчно информация, за да започна да работя върху статията.

Съпругът ми се намръщи.

— Знаеш, че не можеш да пишеш за това.

— В какъв смисъл?

— Това ще съсипе семейството и вестника. И ще убие дядо.

— Мисля, че грешиш — възразих аз. — Познавам Уорън. Той би искал истината да излезе наяве.

Итън хвърли салфетката в чинията си.

— Не. Не можем да поемем такъв риск сега, когато е толкова болен.

— Е, за щастие ти не си ми шеф.

— Права си — тросна се той. — Аз съм шеф на шефа ти.

Поех си шумно въздух.

— Ще забраниш статията само защото историята вади на показ тайни на рода ти?

— Да — заяви Итън. — Точно това ще направя.

Сервитьорът се приближи, но аз го отпратих с ръка.

— Виж, не съм единствената, която търси отговорите. Трябваше да видиш сцената в къщата на Лилиан. Баща й е участвал в съдебното дело за убийството на майката на момчето. Някой беше претърсил почти цялата сграда, за да намери записките му. Така че рано или късно ще има развръзка.

— Но моят вестник няма да е този, който ще съобщи новината — отсече той, сложи банкнота от петдесет долара на масата и посегна към палтото си.

* * *

Не бях в настроение да се отбия в „Кафе Лаванто“. Инструктирах шофьора да ме откара у дома, но поклатих глава, когато таксито спря пред блока.

— Промяна в плановете. Моля, закарайте ме на Пето Авеню.

Почуках и Доминик отключи вратата на заведението.

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Заповядай — топло ме приветства той. Огънят пращеше само на няколко крачки от мен. Приятна музика се лееше от тонколоните над нас. Усмихна ми се по начин, който ме накара да преглътна с усилие. — Влизай и сядай.

Кафенето ми се стори различно. Няколко кашона бяха струпани до вратата. Какво още се е променило? Нова боя? Завеси? Чувствах се прекалено объркана, за да се съсредоточа върху детайлите. Доминик взе бутилка от бара и извади тирбушон от джоба си.

— Малко вино?

— Разбира се, защо не? — повдигнах рамене.

Наблюдавах го как пълни две чаши и ми подава едната.

— За новите начинания — каза той.

Кимнах и чукнах чашата си в неговата. Но я оставих, преди да отпия.

— Почакай, ти спомена „начинания“ в множествено число. Какво имаш предвид с това?

— Ами — подхвана мъжът и огледа помещението — има нещо, което трябва да знаеш. — Направи кратка пауза. — Не събрах смелост да ти го кажа по-рано, Клеър.

— Какво?

— Взех важно решение за бизнеса си. И за това място.

— Ще преустроиш горния етаж в ателие, както винаги си искал? Или ще добавиш обедно меню?

Доминик поклати глава.

— Не. Ще го продам.

Усетих как челюстта ми увисна.

— Но… но ти ми каза, че никога няма да го направиш. Твърдеше, че обичаш това място. И не можеш да понесеш мисълта да го видиш в ръцете на строителни предприемачи, които ще го превърнат в поредния жилищен блок. Не бъркам, нали?

— Наистина казах всичко това — призна той. — И все още го мисля. Но вчера един влиятелен бизнесмен ми направи предложение, на което не можах да откажа. От известно време се опитва да ме убеди да му го продам и аз всеки път отказвах, но последната сума беше толкова щедра, че като обмислих положението си, осъзнах, че не мога да не приема. Говоря за сума, която коренно ще промени живота ми. Ще осигуря добри грижи за майка ми и… — Наклони се по-близо към мен и додаде: — Ще си купя земя и ще се установя някъде.

— Не — казах и се изправих. — Не мога да повярвам, че чувам това от теб. — Чувствах се предадена. Знаех, че е притиснат финансово заради грижите за майка му, и все пак не можех да понеса мисълта любимата ми сграда да бъде съборена. — В тези стени има събрана прекалено много история — продължих аз. — Стойността на нещо толкова специално няма как да се изчисли в долари.

— Съжалявам, Клеър — измърмори той. — Повярвай, решението беше трудно. Иска ми се да имаше друг начин.

Отместих чашата настрани.

— Вече не ми се пие вино.

— Клеър — подхвана отново Доминик, опитвайки се да ме накара да се усмихна — моля те, обещай ми, че това няма да промени нищо между… нас.

Вдигна ръце и погали нежно лицето ми. Затворих очи, когато ме притегли към себе си. Прегръдката му беше топла и успокояваща, но въпреки това го отблъснах.

— Извинявай, Доминик. Трябва да тръгвам.