Сара Джио
Пролетен сняг (14)

14.
Клеър

Седях в таксито известно време, гледах хотела и си мислех за момента, в който Итън се бе отчуждил от мен.

Шофьорът обаче не споделяше сантименталните ми чувства.

— Накъде, госпожице? — изръмжа той, потропвайки нетърпеливо с пръсти върху контролното табло. — Не разполагам с цяла нощ.

Не ми се прибираше вкъщи, не и след тази вечер.

— „Кафе Лаванто“ — казах вместо домашния си адрес.

Когато пристигнах, заведението изглеждаше тъмно, но с радост установих, че вратата все още беше отворена. Гимназистка с къса руса коса поклати глава зад барплота.

— Съжалявам, но вече приключихме. Просто съм забравила да заключа.

— О, аз…

— Всичко е наред, Британи — обади се Доминик, появявайки се от задната стая с документи в ръка. После се обърна към мен: — Радвам се да те видя, Клеър. Искаш ли нещо за пиене?

Момичето, заето с почистването на ръчките на машината за еспресо с влажна кърпа, изглеждаше раздразнено от присъствието ми. Поклатих глава.

— Не. Аз просто… — Забих поглед в краката си. — Имаш ли минутка да поговорим?

Той кимна и остави книжата на близката маса.

— Целият съм твой.

Седнахме на два тапицирани стола до прозореца и се загледахме към улицата. По тротоара мина двойка, която се държеше за ръце и разхождаше кучето си. Британи спря до вратата, преди да си тръгне.

— Ще се видим утре — подвикна тя.

Доминик й махна и се обърна към мен.

— Какво има?

Аз въздъхнах.

— Преживял си тежък развод, нали?

— Ужасен — кимна той.

— Как разбра, че… — Направих кратка пауза. — Че всичко е свършило?

— От доста време нещата не вървяха. Престанахме да се смеем. Тя оставаше да работи до късно, без да ми се обади. Аз започнах да прекарвам повече вечери с приятелите си. То е като постоянно растяща снежна топка. И накрая към всичко се прибави и фактът, че… Как да се изразя по-меко? Ами че тя е психически неустойчива.

Отговорих му с усмивка, която почти веднага изчезна. Нямаше нищо забавно в онова, което бях на път да кажа.

— Опасявам се, че с брака ми е свършено.

— Клеър, много съжалявам.

Стиснах ръцете си една в друга и се загледах право пред себе си. Сърцето ми се късаше, а не можех да измисля начин да потуша болката.

— Най-трудно ми е да простя предателството.

— Знам — каза той. — Преживял съм го. Обидно е. Иска ми се да можех да ти кажа нещо, от което да се почувстваш по-добре.

— Присъствието ти в този момент ми е достатъчно — уверих го аз. — Това място ми действа успокояващо.

Доминик потърка челото си с ръка, сякаш споходен от неприятен спомен. Погледна часовника си.

— Ей, знаеш ли от какво имаш нужда?

— От какво? — повдигнах рамене.

— От една бира — отсече той. — Ще те заведа при Келс. Тази вечер ще свири групата на мой много близък приятел. Изпълняват кавъри на U2. Ще ти хареса. Можеш да се напиеш и да си попееш от сърце, а после ще те закарам у вас, за да съм сигурен, че си в безопасност.

— Не знам — отвърнах нервно.

— О, хайде! — настоя той. — Няма нищо, което „Гинес“ да не може да поправи.

— Ами, всъщност много харесвам U2.

Доминик се усмихна доволно.

— Добре. Ще отида да взема другата каска.

Докато чаках на бара, погледнах документите, които Доминик беше оставил на масата от дясната ми страна. Безпорядъкът ми напомни за кабинета на Итън у дома. През цялото време се опитвах да въведа някакъв ред. Папките бяха ахилесовата му пета. Усетих болка в сърцето си, докато събирах книжата в спретната купчина.

— О! — възкликна нервно Доминик и остави каската, забелязал листовете в ръката ми. — Ще ги взема. Извинявай за бъркотията.

Настъпи неловко мълчание, докато прибираше книжата в чекмеджето под барплота. После се усмихна, прогонвайки напрежението, и ми подаде каската.

— Готова ли си?

— Да — отговорих и го последвах на улицата до паркирания наблизо мотор.

* * *

Доминик ни проправи път през тълпата от потни и порядъчно подпийнали колежани в кръчмата на Келс. Веднага съжалих, че съм дошла, но в следващия момент откъм сцената се разнесе безпогрешно разпознаваемата музика на U2. Очаквах да видя самия Боно, хванал микрофона, но нямах нищо против плешивия мъж с бирено коремче, който го заместваше. Доминик ми подаде чаша с кехлибарена пенлива течност и аз отпих веднъж, после втори път. Облегнахме се един до друг на тясното място на бара. Когато дансингът се освободи, той ме хвана за ръка.

— Искаш ли да танцуваме?

Вече допивах втората си бира, затова се съгласих, без много да му мисля. Когато групата засвири With or Without You, притиснах натежалата си глава към гърдите на Доминик. Съпругът ми ми липсваше ужасно, но ми харесваше начинът, по който този мъж ме държеше с такава увереност, с такава сигурност. След като песента свърши и се разнесоха първите акорди на One, нямах нищо против, че ръцете му се плъзнаха по-надолу от кръста ми.

— Клеър?

Познат женски глас изрече името ми. Но чий беше? Погледнах над рамото на Доминик, после усетих потупване. Обърнах се и челюстта ми увисна. Лесли — сестрата на Итън. С нея имахме разногласия от първия ден, но сега конфликтът придобиваше размерите на трета световна война. Тя изгледа продължително Доминик, преди да присвие подозрително очи към мен.

— Какво правиш тук, Клеър?

— О, здрасти, Лесли! — поздравих я, симулирайки спокойствие, каквото ни най-малко не изпитвах. — Това е Доминик, мой приятел.

— Приятел?

— Лесли — отвърнах троснато — нямам представа какво си въобразяваш, но точно в този момент не ти дължа никакво обяснение.

— Кажи го на Итън — озъби се тя и извади мобилния си телефон.

— О, да, можеш да опиташ. Няма да си направи труда да вдигне. Забавлява се в хотел „Олимпик“. С Касандра.

Тя зяпна от изумление.

— Лека нощ, Лесли — казах и дръпнах Доминик за ръката.

— Съжалявам — измърмори той. — Не исках да ти създавам неприятности.

Въздъхнах.

— Щом той може да пие шампанско с бившата си, значи, аз мога да изпия една бира с теб. — Махнах на бармана. — Още по едно, моля!

* * *

Не си спомням пътуването до дома на Аби, нито как се качих до апартамента й. По-късно разбрах, че Доминик е открил номера й в телефона ми и й се обадил, за да го упъти. Помня обаче, че се събудих с чувството, че някой ме е ударил с брадва по главата.

— Къде съм? — изстенах.

Аби мълчаливо ми подаде кафе. Над зелената чаша се виеха струйки бяла пара. Наблюдавах как изчезват във въздуха.

— Не пия кафе.

— Тази сутрин ще направиш изключение — отсече тя. — Хайде, давай!

Отпих глътка.

— Какво стана снощи?

— Някой доста се е забавлявал — отвърна приятелката ми.

— О, господи! — изстенах отново. — Искам ли да знам всичко? — Внезапно си припомних кръчмата, топлата прегръдка на Доминик, Лесли. Закрих лицето си с ръце. — Това не е хубаво, Абс.

— Не, не е — съгласи се тя.

— Целунах ли го?

— Не мисля. Той е почтен човек. Не мисля, че би ти позволил да го направиш, колкото и да си искала.

Можех само да кимна.

— Качи те на ръце чак до шестия етаж — продължи тя. — А ти през цялото време пееше.

— Не!

— Да. И събуди побърканата дама от четвъртия етаж.

Зарових лице по-дълбоко между дланите си, после погледнах часовника и ме обзе паника.

— Спокойно, днес е събота.

— Не се тревожа за работата — отвърнах. — Става въпрос за Ева.

— Ева?

Огледах се за чантата си и за своя радост я открих недалече от мен, захвърлена на пода до дивана.

— Познавала е Даниъл Рей. Имаме среща днес. — Извадих бележника и го отворих на страницата с графика ми за текущата седмица. — Добре. Разполагам с още цял час.

— Вземи си душ — предложи Аби. — Хавлиите са в шкафа. Използвай всичко, което ти е необходимо.

Отпих голяма глътка кафе. Итън би се гордял, но не го правех заради него.

— Благодаря ти, Абс. Ти си най-добрата приятелка на света.

— Знам — отговори тя и се зае да сгъва одеялото, с което ме бе завила през нощта. — Но искам да отбележа, че олигави възглавниците ми от „Потъри Барн“^[1].

— Ще ти купя нови.

— Глупости — махна с ръка Аби. — Какво е приятелството без малко лиги?

Погледнах я с благодарност, която нямаше нищо общо с възглавниците.

Тя ме побутна към банята.

— Иди да си измиеш зъбите.

* * *

Сергиите на пазара Пайк Плейс бяха отрупани със свежи цветя. Кофа с индиговосини хризантеми привлече погледа ми, но дори веселите им венчелистчета не бяха в състояние да ме накарат да се усмихна. Можех да мисля само за Итън, Касандра и ужасната каша, в която се забъркахме. Извадих флакон „Адвил“ от чантата си, сложих две таблетки в устата си и ги преглътнах с водата, която Аби ми даде на тръгване. Докато прибирах бутилката, телефонът ми забръмча, известявайки за неприето повикване. Натиснах бутона и видях, че е от Итън. Значи, се беше чул с Лесли. Или пък искаше да ми се извини за снощи. И в двата случая нямах желание да разговарям с него. Нямаше какво да му кажа.

Проверих адреса в бележника и тръгнах по тротоара, докато се озовах пред входа на кооперацията на Ева. Във фоайето върху кръгла маса беше аранжиран букет от избелели от слънцето изкуствени цветя с потънали в прах листа. Тапетите бяха подкожушени и се белеха по краищата, във въздуха се носеше мирис на задушени зеленчуци. Качих се с асансьора до единадесетия етаж, спрях пред апартамент 1105 и почуках тихо.

Минута по-късно дръжката на вратата се завъртя и на прага застана възрастна жена. Бялата й коса беше стегната на кок и разкриваше мършаво лице и добродушни кафяви очи.

— Ти трябва да си Клеър.

— Да — отвърнах и протегнах ръка. Смешното в случая беше, че макар да знаех, че е на години, продължавах да си я представям като момиченце с плитки и басмена рокличка. — Много благодаря за поканата.

— Заповядай — покани ме тя, сочейки към вътрешността на апартамента. Настаних се на син стол до прозореца, отмествайки плетена възглавничка, за да направя място за чантата си. Скромно, но уютно, жилището ухаеше на лимон и бебешка пудра. Напомняше ми на дома на баба в Сан Диего. Тя много ми липсваше. — Ще пиеш ли чай?

— Не, благодаря.

Жената седна на фотьойла до мен и скръсти ръце в скута си.

— Е — подхвана тя — с какво мога да съм ти полезна?

— Както споменах по телефона, пиша статия за момченце, изчезнало в деня на снежната буря през май 1933-та. Доколкото разбирам, сте го познавали.

— Така е — потвърди Ева и погледът й се замъгли от спомените. — Познавахме се. — Затвори за момент очи и веднага ги отвори отново. — Даниъл беше син на най-добрата приятелка на майка ми — Вера Рей. С него бяхме като брат и сестра.

— Тоест сте живели заедно, така ли?

— За кратко, като съвсем малки. Майките ни бяха неомъжени. Баща ми е починал, преди да се родя, а неговият… ами, изобщо не присъстваше в живота им. После Вера и момчето се преместиха веднага след като тя започна работа в „Олимпик“.

Сетих се за случката от предишната вечер и се намръщих.

— Имате предвид хотела?

— Да — кимна тя. — Вера беше камериерка там.

— Майка ви също, предполагам?

— Не. Мама работеше в една фабрика в индустриалната зона.

Отгърнах друга страница от бележника.

— Какво си спомняте за изчезването на Даниъл?

Жената се загледа през прозореца, където се виждаше изписаната с червени букви табела на пазара Пайк Плейс, а поредният ферибот бавно прекосяваше залива, изпускайки облаци сивкав дим. За квартира с толкова нисък наем гледката беше удивителна.

— Някои от спомените ми са избледнели — каза накрая, потърквайки дясната си ръка. — Но не и споменът за леля Вера. Точно така я наричах. И за времето, през което живя у нас веднага след изчезването на Даниъл. Тя винаги беше щедра на усмивки, но не и в онзи период. Помня, че гледах от коридора как ридае. Тялото й се тресеше от мъка. Естествено, тогава не го разбирах. Но сега вече го разбирам. — Посочи към поставена на стената снимка в рамка на три деца. Осветлението и дрехите подсказваха, че е направена към края на шейсетте. — Момчето е най-голямото ми дете. Загина в автомобилна катастрофа преди двайсет години. Челен удар. Пиян шофьор навлязъл в насрещното с висока скорост. Като млада майка много често се сещах за Вера. Мисълта да изгубиш дете, беше ужасяваща. Но когато от пътната полиция ми се обадиха, за да ми съобщят за Еди, се почувствах свързана с нея. Почувствах през какво е минала.

— Много съжалявам…

Ева поклати глава.

— Бяха ми нужни години, за да го приема. Но все още скърбя.

— Мислите ли, че Даниъл е бил… — Не можех да се насиля да го изрека на глас.

— Убит?

Кимнах.

Тя разпери ръце.

— Не знам, мила. През годините често съм си задавала този въпрос. С мама предпочитахме да мислим, че е избягал. Че някое добро семейство го е прибрало и отгледало. Но вероятността за такава развръзка е нищожна. Мама беше наясно. Но не и Вера. Тя се надяваше до края.

— Края?

Ева изкриви лице в гримаса.

— Мама ми спести подробностите, естествено. Бях твърде малка, за да разбера. Но след това научих истината.

— Какво се е случило?

— Тялото й беше открито в езерото Вашингтон.

Ахнах от изумление.

Тя поклати глава със съжаление.

— Когато са я извадили, е била толкова подпухнала и обезобразена, че патолозите не са могли да установят почти нищо.

Закрих устата си с ръка от ужас.

— Боже мой!

— Полицията го обяви за самоубийство — продължи жената — но хората, които я познаваха, не повярваха в това. Тя никога не би напуснала този свят по собствено желание, преди да се увери, че синът й е добре. — Направи кратка пауза, загледана във венчалната ми халка. — Когато станеш майка, скъпа, ще разбереш.

Но аз разбирам. Преглътнах с усилие и се загледах в бележника, изтласквайки емоциите си надалече.

— Значи, мислите, че е била убита?

— Имам известни подозрения — отвърна тя. — Но няма как да сме сигурни. Някога правосъдието не беше като сега. Ако откриеха трупа на момиче от заможно семейство в езерото, то незабавно щеше да започне разследване. Но за Вера Рей, дъщеря на обикновен рибар? Тъжната истина е, че на никого не му пукаше. Затова полицията не предприе нищо след изчезването на Даниъл. Защо да се хабят ценни ресурси за бедните? Такова беше мисленето по онова време.

— Толкова е тъжно — поклатих глава. — Значи, дори не е имало разследване?

— Разпитаха някакъв мъж във връзка с престъплението — каза Ева. — Май беше зидар. Стигнали до него след донос, струва ми се. Но заподозреният умря в ареста. Инфаркт. После делото потъна. Това, че не се стигна доникъде, разби сърцето на майка ми. Тя до последно се надяваше правдата да възтържествува.

Сетих се за посещението си в полицейския архив, от което нямаше никаква полза.

— Знаете ли дали са останали някакви преписки?

— И аз се питах същото — отговори жената. — Опитах се да ги открия през 1950-а, но ми казаха, че документацията от онази година е била унищожена при пожар. — Чайникът в кухнята засвири. — Сигурна ли си, че не искаш чай?

— Всъщност си промених мнението — с удоволствие бих пийнала.

Ева се върна с две чаши. Подаде ми едната и аз я вдигнах към устните си, оставяйки парата да стопли лицето ми. Отпих и я сложих на помощната масичка.

— Знаете ли нещо за бащата на Даниъл?

Възрастната жена въздъхна.

— Само, че е бил изключително богат. Вера много се гордееше с него. Но това я превръщаше в неподходяща партия.

— Значи, така и не са се оженили?

— Не. Но тя винаги носеше гривната, която той й е подарил. Което ме кара да си мисля, че е продължавала да го обича.

Помислих си за моята, скрита под ръкава ми. От Итън. Ще я сваля ли? Ще махна ли венчалната си халка?

— Майка ми го преживя много тежко — продължи Ева. — Загубата на най-добрата й приятелка при такива трагични обстоятелства я съкруши.

— Ужасно съжалявам. — Извадих плик от чантата си и й го подадох. — Намерих някои неща.

Тя го отвори, бръкна вътре и сложи съдържанието му в скута си. Вдигна снимката към светлината.

— Да, това е Вера — каза накрая. — Беше много красива.

Кимнах.

— А мъжът? Той ли е бащата на Даниъл?

— Да. Или поне така мисля. Разбира се, никога не съм го виждала. Но погледни… — Посочи на едно място върху старата фотография. — Даниъл имаше същата брадичка.

Измъкнах от бележника снимката на момчето, изрязана от „Сиатъл Поуст Интелиджънсът“, и я доближих до тази на родителите му.

— Права сте. Виждам приликата. — Лицето на Даниъл имаше сърцевидна форма и на брадичката му се образуваше малка трапчинка, почти идентична с тази на мъжа от фотографията.

— О, да — каза с въздишка Ева. — Той щеше да стане голям красавец, също като баща си.

— Знаете ли фамилията на Чарлс? — Обърнах снимката и прочетох отново надписа: „Вера и Чарлс“.

Тя поклати отрицателно глава.

— Майка ми не говореше за него. Никога не съм я знаела.

— Благодаря — казах и затворих бележника си. — Отнех ви достатъчно време.

— Почакайте — спря ме Ева и разгърна рисунката, която беше нарисувала като малка, удивявайки се на тънката пожълтяла хартия. — Мисля, че се сещам още нещо.

— Какво?

Вдигна листа, за да го разгледам по-добре, и посочи към фигурата зад двете деца.

— Там имаше една жена.

— Къде?

— Образът е малко смътен — обясни тя. — Може да не означава нищо.

— Опитайте все пак. Възможно е споменът да се окаже изключително важен.

— Ами… — подхвана Ева и притисна ръка към сбръчканата си буза, сякаш полагаше отчаяни усилия да си спомни. — Двамата с Даниъл често играехме в парка близо до Шесто Авеню. Там обикновено чакахме майките ни да се върнат от работа. Понякога се появяваше една непозната жена и ни наблюдаваше. Съвсем не изглеждаше намясто в работническата част на града с красивите си рокли и изящни шапки. Беше много приятелски настроена и общуваше предимно с него, но аз не я харесвах. Мама ме учеше да не разговарям с непознати, а в нея имаше нещо, което ме плашеше.

— Защо го е правила според вас?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Ева. — И наистина може просто да ни е съжалявала. Не знам. Но дори след всички тези години все още не мога да изтрия от паметта си спомена за шапката й.

— Шапката й?

Тя кимна и посочи чертичките над главата на фигурата.

— Това са пера, струва ми се — обясни тя. — Опитвала съм се да нарисувам перата на шапката й.

Приключих със записките и сложих голяма въпросителна на последната страница. Това пък какво означава?

Очите на Ева изглеждаха напрегнати и уморени, затова се изправих и започнах да си събирам нещата.

— Много ви благодаря, че споделихте спомените си с мен.

— Винаги си добре дошла, скъпа — каза тя. — Надявам се да разплетеш тази мистерия. Заради всички майки по света. — Направи кратка пауза, после наклони главата си надясно. — Само предположих, че нямаш деца. Всъщност имаш ли, миличка?

Чувах този въпрос за първи път след инцидента. Прехапах устни. Без да се замисля, отговорих искрено:

— Да. Майка съм.

* * *

Рядко работех през почивните дни, но в събота се промъкнах в редакцията, нуждаейки се отчаяно от време, за да пиша на спокойствие. На вратата на кабинета на Итън беше закачена бележка, че е излязъл на служебна среща. Проверих мобилния си телефон и видях, че отново се е опитвал да се свърже с мен. Пуснах апарата обратно в чантата си, включих лаптопа и изтеглих документа, който бях създала на ферибота предишния ден. Струваше ми се по-лесно да потъна в живота на Даниъл и Вера, отколкото да се опитам да оправя своя.

Облегнах се на стола. Коя беше жената в парка, за която Ева спомена? А зидарят? Спомних си името, което бях записала в бележника си в „Кафе Лаванто“ миналата седмица, и запрехвърлях бързо страниците, за да го намеря. Иванов. Отворих електронния архив на вестника, изписах фамилията и изскочиха едновременно две статии, публикувани в „Сиатъл Хералд“. Кликнах върху първото заглавие, което приличаше на част от полицейски бюлетин: МЪЖ В ЗАТВОРА ПО ОБВИНЕНИЕ В ДОМАШНО НАСИЛИЕ.

Свен Иванов, зидар, беше арестуван и отведен в затвора с обвинението, че е пребил съпругата си Арианна Иванов, която е получила наранявания в областта на главата и шията.

Значи, е имал склонност към насилие. Отворих втората статия: ПОДОЗРЕНИЯ ЗА НЕЧЕСТНА ИГРА В СЛУЧАЯ ИВАНОВ. Усетих, че ме побиват тръпки.

Полицията обвини Свен Иванов за убийството на жена, чието тяло беше открито в езерото Вашингтон миналата седмица. Иванов, по професия зидар, е последният, видян с жената, за която се предполага, че е била проститутка.

Проститутка? Потръпнах. Ако наистина ставаше въпрос за Вера Рей, животът й бе претърпял злощастен обрат. Поклатих глава с недоверие. В тази история има нещо гнило. Спомних си предложението на Би, лелята на Емили, да поговоря с приятелката й Лилиан. Можеше да знае нещо, което да ми е от полза. Потърсих името й в указателя и щом открих номера, веднага го набрах. Отговори ми мъж с дълбок дрезгав глас.

— Ало?

— О, сигурно съм сбъркала — казах аз. — Опитвам се да се свържа с Лилиан Шарп.

— Да, това е съпругата ми. Сега ще ви я дам. А мога ли да попитам кой я търси?

— Клеър Олдридж от „Сиатъл Хералд“.

— Здравейте. Аз съм Лилиан.

— Госпожа Шарп?

— Да — потвърди жената.

— Извинявам се за безпокойството, но работя върху случай с изчезнало през 1933 година момче. По време на бурята.

— Да — повтори тя.

— Спомняте ли си?

— Не момчето, за което говорите, а бурята. Едва ли някой я е забравил. Почти блокира целия град. При това малко преди началото на лятото. Точно като тази, която ни връхлетя миналата седмица. Какво необичайно съвпадение!

— Да.

— С какво мога да ви помогна, госпожо Олдридж?

— Наскоро разговарях с вашата стара приятелка Би Ларсън.

— Би! Как е тя?

— Опасявам се, че не е много добре. Напоследък е прикована към леглото. Има проблеми със сърцето.

— Бог да я благослови — каза жената. — Трябва да я посетя. Все още ли живее на острова?

— Да. Вчера гостувах на племенницата й. Би ми каза, че вашият баща е бил много известен адвокат през трийсетте години.

— Така е. Занимаваше се с някои от нашумелите дела навремето.

— Възможно ли е едно от тях да е било това за убийството на Вера Рей?

Тя въздъхна.

— Иска ми се да можех да си спомня. Името не ми е познато, но не е изключено.

— Спомена ми още за записките и архивите му — продължих. — Случайно да ги пазите?

— Естествено. Миналото лято баба ми Лиза отдели доста време, за да ги подреди. Тя е журналист, също като вас.

— Може ли да ги прегледам? Имам предвид, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам, скъпа. Татко с радост би ги споделил с вас. Той неуморно търсеше истината, а очевидно и вие това правите. Те са в старата къща в Уиндърмиър.

Познавах квартала, естествено. Беше сред най-красивите райони в историческата част на Сиатъл. Един от братовчедите на Итън живееше в огромна къща на брега на езерото.

— Израснах там, но сега е празна. Откакто се пенсионирахме, със съпруга ми живеем в дом за възрастни хора — продължи Лилиан. — Но сърце не ми дава да я продам. Надявах се някое от момчетата ми да отиде да живее там, но те си имат свои планове. Не мога да ги виня. Мястото е доста занемарено. — Тя въздъхна. — Но ето че пак се разприказвах. Бихме могли да се видим там, ако искате. В случай че нямате нищо против малко прах и паяжини. От доста време не сме чистили.

— Ще ви бъда много задължена — охотно приех аз.

— Трябваше да се разделя с някои от архивите, но в една от спалните в кутии са подредени онези, които Лиза прецени, че трябва да запазим. Надявам се да намерите онова, което търсите.

— Много благодаря. Да се видим утре сутринта, да кажем, в осем и половина?

— За мен е идеално — каза тя. — Със съпруга ми сме ранни птици и ставаме с изгрева. Адресът е булевард „Уиндърмиър“ 5985. Голяма бяла къща в колониален стил с огромен син смърч отпред.

— Чудесно. — Надрасках набързо адреса в бележника си. — Ще се видим там.

Телефонът в чантата ми завибрира. Стига толкова! Измъкнах го и отворих съобщението. От Доминик. „Ще се срещнем ли на пазара в един на обяд?“ Усмихнах се и бързо написах отговора: „Ще бъда пред първата сергия за цветя. Донеси «Адвил»“.

* * *

Доминик ме чакаше на ъгъла на пазара с букет хортензии, увити в амбалажна хартия.

— За теб — подаде ми го той.

— Красиви са — казах, чувствайки се неудобно да ги приема, особено след случилото се снощи.

— Как е главата ти?

— Пулсира.

Той извади от джоба си флакон и ми подаде две хапчета.

— Ето, вземи.

Сложих ги в устата си и ги преглътнах с вода от бутилката, която носех в чантата си.

— Умирам от глад. Имаш ли идея къде да хапнем?

Доминик посочи към малък френски ресторант на отсрещния тротоар. С Итън често ходехме там, докато бях бременна и постоянно ми се ядяха палачинки.

— Какво ще кажеш за „Ла Буш“?

Повдигнах рамене.

— Става.

Пресякохме калдъръмената улица. Токовете ми потъваха в дълбоките пролуки. Обичах голите тухли в тази част на Сиатъл. Вероятно така бе изглеждал градът, когато Вера и Даниъл са минавали през пазара преди толкова много години.

Настанихме се на два високи стола, обърнати към улицата. Той си поръча палачинка с гъби, а аз — с козе сирене и печена червена чушка. Обожавах я и непрекъснато тормозех Итън заради нея, когато бременността събуждаше апетита ми.

— Ужасно съжалявам за поведението си снощи.

— Излишно е да се извиняваш. Няма от какво да се срамуваш.

— Мисля, че има — възразих припряно. — Омъжена съм, а се държах като…

— Като жена, която е била наранена — прекъсна ме Доминик. — А за протокола, не сме се целували.

— Не сме ли? — повдигнах вежди.

— Впрочем усетих напрежение между теб и сестрата на мъжа ти.

Споменът беше мъгляв, но в паметта ми се бе запечатал обвинителният поглед на Лесли.

— Никога не ме е харесвала. Вероятно вече подробно е разказала историята на Итън и на родителите си. Но в нейната версия съм проникнала с език в гърлото ти.

— Естествено — усмихна се той.

Няколко минути по-късно сервитьорката се появи с поръчката ни. Сложих хапка от храната в устата си. Комбинацията от печена червена чушка и топло козе сирене беше точно толкова вкусна, колкото си я спомнях.

Доминик попи устата си със салфетка.

— Шегата настрана. Кажи ми как се чувстваш?

Повдигнах рамене.

— Странно. Сякаш приближава опустошителна буря, която ще отнесе дома ми, живота ми, всичко, в което съм се вкопчвала в продължение на години. Опитвам се да се подготвя. Знам, че ще боли. — Въздъхнах тъжно. — А след онова, което преживях през изминалите няколко месеца, не съм сигурна, че имам сили да се справя.

Той ме погледна объркано.

Все още не му бях разказала за инцидента. Стиснах ръцете си една в друга и си поех дълбоко въздух.

— Изгубихме бебето си. Преди година.

— О, Клеър — въздъхна Доминик и очите му се изпълниха със съчувствие. — Не знам какво да кажа.

Покрай прозореца изтича жена. Хванатата й на конска опашка коса се развяваше, докато силните й крака я носеха през пазара, умело избягвайки торбите на туристите. Проследих я с поглед, докато изчезна зад ъгъла. Искаше ми се да скоча, да я настигна и да й кажа: „Внимавай! Всичко, което обичаш, може да ти бъде отнето само за един миг!“.

Доминик понечи да заговори, но телефонът го изпревари и зазвъня силно в джоба му. Той погледна дисплея, после се усмихна извинително.

— Трябва да отговоря. Веднага се връщам.

— Не се притеснявай — отвърнах, насочвайки цялото си внимание към храната.

Той излезе, а аз гледах как притиска апарата към ухото си и нервно крачи по тротоара. С кого разговаря? В заведението беше доста шумно, но тъй като прозорецът беше отворен, откъслечни фрази от едностранчивия разговор достигаха до мен.

— Не знам какво да кажа… В момента направо останах без думи… Разбирам, но нямах намерение да… Добре, ще помисля… Да… Ще се обадя.

Щом забелязах, че се връща, пъхнах разсеяно още една хапка в устата си.

— Съжалявам — извини се той.

Любопитството ми надделя.

— Нещо важно?

— Просто… сестра ми. Имаше нужда от съвет за бизнеса си.

— О! — възкликнах. Обяснението ми се стори неубедително, но нямах намерение да го притискам. Ако имаше някаква тайна, щеше да я сподели, когато му дойде времето.

След обяда минахме през пазара и спряхме в парка с изглед към залива. Долавях миризмата на сьомга, печена на дървени въглища, от близкия ресторант. Чайките патрулираха в соления въздух, стрелкайки се рязко надолу, за да грабнат остатъците от храна и хляб, подхвърляни от туристите. Доминик се облегна на парапета.

— Може ли да поговорим за нещо?

— Разбира се — отговорих и застанах до него.

Раменете ни се докоснаха.

— Онова, което ти каза… — подхвана той. — За бебето.

Очите ми срещнаха неговите.

— Струва ми се… — продължи неуверено, като прокара ръка през косата си, сякаш търсеше най-точните думи — … нередно, че съпругът ти не е до теб, за да те подкрепя след всичко, което си преживяла.

Беше прав, поне в известен смисъл. Отстрани поведението на Итън изглеждаше осъдително. Съпругата, изгубила бебето си, преживява кризата на средната възраст и точно в този момент той решава да се сближи с бившата си. Но дълбоко в душата си знаех, че съм не по-малко виновна. Аз също се бях отдалечила от него. Потънала в скръбта си, се затворих в себе си и го отблъснах. А когато започнах да се съвземам, вече беше прекалено късно.

— Казвам само — продължи Доминик — че е трябвало да бъде до теб. — Замълча и се обърна към мен: — Аз бих постъпил така. — Ръцете му бавно се обвиха около мен. И аз не се отдръпнах.