Сара Джио
Пролетен сняг (13)

13.
Вера

Да седя на една маса с Лон, беше мъчително. Но не заради корсета, пристягащ талията ми, или пронизващия му поглед, който изгаряше гърдите ми. Не, причината беше разочарованието върху лицата на хората, с които бях работила. Луи — старият весел портиер, когото приемах като баща, отклони поглед, когато влязох под ръка с Лон. Две от камериерките — Джени и Вивиан, които смятах за приятелки, ме изгледаха с кисело изражение, преди да се заемат отново с почистването на стенните аплици. Не ги обвинявах, че се чувстваха предадени. Натруфена и пристегната в чужди дрехи, аз олицетворявах всичко онова, което ни отвращаваше в представителите на висшата класа и склонността им да получават желаното на всяка цена. Но сега нямах време да се тревожа за това. Усетих буца в гърлото си и примижах достатъчно дълго, за да видя лицето на Даниъл, пухкавите му бузки и русите копринени къдрици, паднали над сините му очи. Той винаги беше там, в съзнанието ми.

— Защо не ядеш? — посочи Лон към отрупаната с излишно разточителство маса.

Сълзите напираха. Вече не можех да ги спра.

— Много съжалявам, господин… исках да кажа… Лон — отвърнах аз. — Заради сина ми е. Ужасно ми липсва.

— Хайде, хайде — провлече той. — Сигурен съм, че е добре.

Добре? Забих нокти в дамаската на стола. Как може всички да са толкова безразлични към съдбата на едно дете? Тригодишно момче изчезва, но никой не се интересува. Закрих лицето си с ръце и миг по-късно усетих топлата му влажна длан върху рамото ми.

— Утре сутринта ще проведа няколко телефонни разговора — увери ме той, опитвайки се да ме утеши.

— Утре сутрин? — извиках и го погледнах. — Извинявай, но не можеш ли да го направиш още тази вечер?

Лон поклати глава.

— Вече всички служби са затворени, скъпа. Утре.

Кимнах.

— А сега — продължи той — хайде да се качим горе. Там ще можеш да се отпуснеш.

Изправих се колебливо и притиснах колосаната ленена салфетка към бузата си, за да избърша стичащата се сълза. Лон протегна ръка и аз я поех неохотно. Стискаше пръстите ми до посиняване, докато излизахме от ресторанта към фоайето. Видях асансьора отпред. На служителите беше забранено да се докосват до украсеното с орнаменти табло и лъскавите месингови бутони. Но го бях използвала и преди, когато за първи път дойдох като гост в хотела. С Чарлс. И в крайна сметка се озовах върху мекото легло. Същото, в което бе заченат Даниъл.

 

 

Четири години по-рано

Чарлс ме взе в седем. Измина цяла седмица, откакто напусна набързо дансинга, отведен от свадливата си сестра. Оттогава мислех за него всеки ден, особено в нощите, когато след смяната ми в ресторанта апартаментът беше притихнал. Същата вечер се настаних на предната седалка на неговия буик. Вътре миришеше на лукс — на кожа, скъп тютюн и одеколон.

— Здрасти! — поздрави ме той с усмивка. Усетих как пулсът ми се ускори в мига, в който погледите ни се срещнаха. — Липсваше ми — продължи, прибирайки кичур коса зад ухото ми. Пръстите му предизвикаха тръпки по врата ми. Приятни тръпки.

— И ти на мен — отвърнах аз. — Как е майка ти?

— Много по-добре. Оказа се пневмония. Лекарят успя да я хване навреме. — Наклони глава надясно и се вгледа дълбоко в очите ми. — Чувствам се ужасно, че те изоставих така на дансинга.

— Не мисли за това. Семейството ти се нуждаеше от теб.

Той сви рамене.

— Все пак на сестра ми нямаше да й стане нищо, ако се бе държала малко по-любезно. Но не се обиждай, тя си е такава. Не одобрява нито едно от момичетата, с които съм излизал.

— О! — възкликнах и сведох поглед към скута си.

Чарлс се наклони няколко сантиметра по-близо.

— Не се изразих правилно. Нямах предвид, че не харесва теб, Вера. Тя просто е…

— Сноб?

Той се усмихна закачливо.

— Ами, да.

Натисна педала на газта и потегли надолу по улицата. Нито един от познатите ми нямаше кола. Харесвах бръмченето на двигателя и джаза, леещ се от радиото.

— Защо не отидем в клуб „Кабана“? Можем да си поръчаме нещо за вечеря и отново да си опитаме късмета с танците.

— С удоволствие — отвърнах и притиснах лице към рамото му.

Сиатъл изглеждаше великолепен от купето на лъскавия буик, сякаш предното стъкло беше чифт розови очила, превръщащи света в по-приятно място. От удобната седалка не виждах мрачните жилищни сгради, където десетина бедни семейства, които познавах, вечеряха със стар хляб, нито обсипаните с боклук алеи, по които без всякакъв надзор играеха деца, докато майките им, също като моята, работеха до късно в домовете на градския елит. Вместо това си позволих да фантазирам какво ли е да живееш в света на Чарлс, в който животът ти се поднасяше на тепсия.

Той отби встрани от улицата и се наведе през седалката, за да погледне през прозореца от моята страна. Нямах нищо против, че се притискаше толкова плътно към мен. На вратата на клуба висеше табела „Затворено“.

— Тъпанари. А какво ще кажеш да отидем в хотела? Нощта е прекрасна. Можем да вечеряме на терасата на апартамента на родителите ми.

— Те имат апартамент в „Олимпик“?

— Да — кимна той. — Много се забавляват там. Баща ми го използва няколко нощи през седмицата, когато работи до късно и има нужда от спокойствие. Или след като се скара с майка ми, което напоследък се случва доста често.

— Ами, може — отговорих свенливо.

Чарлс пое към хотела, намиращ се само няколко преки по-надолу, и спря на кръглата алея, гладка като коприна. Подаде ключовете на пиколото и кимна на портиера. Отправихме се към асансьора, където натисна бутона на седемнадесетия етаж.

Аз преглътнах с усилие.

— За първи път ли се качваш на асансьор?

— Да — признах, усещайки присвиване в стомаха, когато кабината тръгна нагоре.

— Не се страхувай — успокои ме той, обхвана кръста ми с две ръце и ме привлече към себе си.

Погледнах го в очите.

— Какво ще стане, ако… падне?

— Няма — притисна ме силно Чарлс. — Обещавам.

Веднага щом асансьорът спря, вратите се отвориха и пред нас застана мъж в бяла ливрея.

— Добър вечер, сър — поздрави той, преди да ме погледне с почтително докосване на шапката. — Апартаментът е готов. Там ли ще вечеряте, или навън?

Приятелят ми се обърна към мен:

— Терасата устройва ли те?

Кимнах, дотолкова запленена от великолепието, че съвсем забравих да използвам гласа си.

Камериерът пъхна ключа и задържа вратата отворена. Последвах Чарлс и останах без дъх. Меки канапета с копринена дамаска, ориенталски килими, кадифени завеси с рубинен цвят — мястото приличаше на палат или поне покриваше собствената ми представа за това как изглежда един дворец.

Чарлс смъкна сакото си и го хвърли небрежно върху дивана от дясната ни страна. Отиде до бара, разположен край най-отдалечения прозорец, и преди да извади две чаши за мартини, включи радиото. Из въздуха се разнесе успокояваща музика. Наблюдавах го как отключи шкафчето, измъкна две богато гравирани кристални гарафи и изсипа част от съдържанието им в лъскав сребърен шейкър. Пусна вътре няколко кубчета лед, затвори капака и започна да разклаща съда с умели, добре отработени движения.

Когато ми подаде чашата, се удивих на ситните късчета лед, плуващи на повърхността. Трябваше да я държа здраво, в противен случай рискувах да залея роклята си. Успях да зърна отражението си в стъклото на високия прозорец, докато поднасях питието към устните си. Съвсем в крак с модата. Сякаш мястото ми беше точно тук. Отпих от ледената течност и се закашлях.

— Съжалявам — казах и оставих чашата на една странична масичка. — Не очаквах да е толкова силно. — Веднага се проклех за наивния коментар.

— Първата глътка винаги е най-трудна за преглъщане — отбеляза Чарлс и пъхна зелена маслина в устата си. — После влиза като олио.

Отново взех чашата и след второто и третото надигане питието наистина изгуби остротата си. По лицето ми плъзна топлина, главата ми леко се замая. След като допих и последната капка, той я напълни отново. Застанах до прозореца и се загледах в бляскавия оживен Сиатъл. Черешовите дървета бяха разтворили първите си пролетни цветове и от седемнадесетия етаж приличаха на пухкави розови облаци, осеяли улиците. Градът беше пълен с обещания в унисон с моето настроение. Усетих гъделичкането на наболата брада на Чарлс, когато се наведе над рамото ми, за да сподели гледката с мен.

— Красиво е, нали? — прошепна в ухото ми.

— Да — отвърнах тихо.

Лунният сърп се рееше ниско в небето като картина, нарисувана специално за нас.

— Къде би искала да се намираш в този момент — продължи той — ако имаше възможност да отидеш до всяка точка на света?

Замислих се. Двете с Карълайн почти непрекъснато говорихме за Париж. И за Ню Йорк. Но сега, в този миг, исках да съм точно там, където бях.

— Тук — отговорих и се обърнах към него.

— Аз също — каза Чарлс и нежно улови лицето ми между дланите си. Наведе се над мен и тогава чухме камериерът да прочиства гърлото си:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, сър, но донесох вечерята. Все още ли искате да я сервирам на терасата?

— Да — кимна Чарлс и вплете пръсти в моите. Поведе ме към балкона, където ни очакваха маса, два стола и десетина каменни саксии с грижливо отглеждани разцъфнали цветя. Като истински магьосник мъжът подреди пред нас две чинии от количката, оставена някъде отзад. Докоснах крехкото филе от риба с вилицата и зъбците й веднага потънаха в него. Преглътнах хапката от вдигащото пара руло с глътка червено вино. Присвих очи, но не успях да разчета френските думи, а само годината на производство. 1916-а. Тогава съм била кльощаво момиченце, гонещо се с по-малките си братя и сестри из прашните улици около порутената постройка, която наричахме дом. Струваше ми се странно, че виното е било бутилирано тогава.

— Не съм забравил жената от вашата кооперация — подхвърли Чарлс.

— Така ли?

— Не — отвърна и извади от джоба си плик. — Поговорих с татко. Той притежава нов жилищен комплекс в Западен Сиатъл. Всеки блок си има двор с катерушки. Мисля, че е идеалното място за нея и децата й.

— О, Чарлс! — извиках аз. — И баща ти се съгласи?

Той поклати глава.

— Не, отказа. Не вярвал в подаяния.

— О! — възкликнах, объркана.

— Сам ще се погрижа за нея — продължи той. — Не се нуждая от одобрението му, за да направя нещо добро. Имам собствени средства. Ако иска, може да се премести в новия си дом още следващата седмица.

Невярваща, тръснах глава.

— Прекалено щедър жест.

Подаде ми плика. Отворих го и видях дебела пачка банкноти.

— Чарлс! — Нямах търпение да й предам парите. Предишната вечер се разминах с нея на стълбището и тя изглеждаше толкова уморена и измъчена, че се уплаших да не умре още там.

— След като ми разказа за бедната жена, не можех да изтръгна нито нея, нито думите ти от съзнанието си. Дълго мислих, Вера. Ние с теб бихме могли да направим много добри неща за хората.

Засиях от радост и неспособна да се въздържа, започнах да се люлея леко в такт с бавната мелодия, носеща се от радиото.

— Потанцувай с мен — помоли той, стана от стола и улови ръцете ми.

Помогна ми да се изправя на крака. Притиснах лице към гърдите му и започнахме да се движим в ритъма на музиката.

— Бих искал да прекарам всеки ден така, с теб — каза Чарлс. — Завинаги.

Устните ми срещнаха неговите и някаква сила, подобна на електричество, премина през тялото ми. Вдигна ме на ръце, отнесе ме в спалнята и ме положи върху завивката, мека и гладка като бита сметана. Потънах в нея охотно, без да възразя дори когато той намести тялото си върху моето. Целуваше ме отново и отново. Затворих очи, опитвайки се да запомня усещането да бъда обичана. Истински обичана.

* * *

В апартамента на Лон на горния етаж отидох до прозореца и се загледах към улицата. Сякаш зад стъклото имаше решетки. Чувствах се като затворена в клетка. Той застана зад мен достатъчно близо, за да усетя учестения му топъл дъх върху врата си.

— Синът ми ми липсва ужасно! — изплаках аз.

— Хайде, хайде… — каза Лон и ме обърна към себе си. — Утре ще го намерим. А тази вечер… — Направи кратка пауза и започна да разкопчава роклята ми. — … ще се открием един друг.

Докосването му ми беше противно, но не отблъснах ръката му. С неговото състояние той можеше да облепи целия град с листовки и дори да наеме частни детективи.

— Обещай ми, че ще ми помогнеш да открия Даниъл. Ти си последната ми надежда.

— Имаш думата ми — отвърна той, прокарвайки уверено пръст по деколтето ми.

Угаси осветлението и аз затаих дъх, когато ме притисна към леглото.