Сара Джио
Пролетен сняг (12)

12.
Клеър

Наведох глава, когато излязох от асансьора в редакцията на следващия ден, и целенасочено тръгнах по дългата пътека, лъкатушеща сред морето от сиви кабинки. Изглеждаше глупаво да предприема такива крайни мерки, за да избегна собствения си съпруг, но след снощната размяна на реплики нямах сили да се изправя лице в лице с него. Освен това отново бях прекарала нощта в празното легло. Знаех, че вероятно бе останал в болницата с Уорън, но все пак дори не се обади, за да ме уведоми. Откога се беше превърнал в съпруг, който не смяташе прибирането у дома за задължително?

Слънцето се бе върнало в Сиатъл и топлото време правеше Франк особено настоятелен.

— Как върви статията? — попита той само десет секунди след като бях успяла да седна на стола си.

Обърнах се да го погледна в лицето.

— Добро утро и на теб.

— Не съм сигурен дали си забелязала — продължи, като посочи към прозореца — но снегът се разтопи. Хранех известна надежда, че ще пусна статията за печат, преди читателите да са забравили за бурята. Трябваше да си готова днес, но очевидно не си, така че се питам ще я получа ли преди Деня на благодарността. — Извади изгризания молив от джоба на ризата си и го пъхна в устата си.

Той си оставаше единственият шеф, когото намирах за очарователен, когато ми беше ядосан.

— Слушай, Франк — казах и скръстих ръце. — От самото начало се знаеше, че тази работа ще бъде сериозна битка с времето.

Той прибра молива в джоба на ризата.

— Права си. Но нямах представа, че битката ще бъде толкова епична.

Надникнах в бележника си, обзета от желанието да му покажа разкритията си от последните дни.

— Франк, изглежда, някой е изтрил информацията за това момченце от архивите.

— Значи, ми казваш, че нямаш никаква следа? — попита той с въздишка.

— Ами — продължих аз — открих една детска рисунка, подписана с името Ева Морландстед на гърба.

— Детска рисунка? — По изражението му разбрах, че не е особено развълнуван.

— Струва ми се, че по някакъв начин е свързана с изчезналото дете. Може би е дело на сестра или приятелка.

— Е, отнемам ти статията — заяви Франк.

— Моля?

— Клеър, ти си най-добрият ми репортер. Не мога да позволя да продължиш да работиш над история, от която най-вероятно няма да излезе нищо. — Постави някаква папка върху бюрото ми. — Има доста неща, които трябва да отразим този месец.

Погледнах неохотно зеления класьор.

— Какво е това?

— Материалите за Дните на културата в Сиатъл — отвърна той, свел очи към повърхността на бюрото. — Искам ти да изготвиш презентацията.

— Сигурно се шегуваш — извиках аз. — Да правя реклама?

Франк знаеше, че всеки уважаващ себе си журналист по-скоро би си избол очите, отколкото да пише рекламни статии.

— Да — отвърна той безучастно. — Току-що говорих с рекламния отдел. Ще бъде на цели две страници. Трябва да излезе в началото на другата седмица.

Поклатих глава.

— Не мога да повярвам.

Мъжът пристъпи към мен.

— Притеснявам се за теб, Клеър. От доста време не си на себе си.

Отново поклатих глава.

— Защо го казваш?

— Ами — подхвана той, подбирайки внимателно думите си — просто никога досега не се е случвало да не спазиш краен срок.

Прокарах ръка през косата си. Прав беше. Опасявах се, че съм изгубила репортерския си инстинкт, че стоя на ръба, и сега Франк го потвърждаваше. Какво става с мен?

Взех зелената папка и я отворих.

— Не се тревожи — казах и се завъртях към компютъра. — Ще се заема с това. Дай ми този уикенд и ти обещавам, че в понеделник ще го имаш.

— Клеър, чуй ме — подхвана Франк. — Не исках да те обидя, само…

— Всичко е наред — прекъснах го сковано и стиснах ръце в юмруци под бюрото. — Съжалявам, че те подведох. Мислех, че ще успея да напиша статията. Надявах се, че ще намеря момчето.

Той кимна и излезе в коридора.

Няколко минути по-късно чух приближаващи се стъпки.

— Чук-чук. — Обърнах се и видях до вратата да стои Аби с голям кашон в ръце. — Добро утро!

— Добро да е — отвърнах, подсилвайки първата дума с преувеличена въздишка.

— О, не! — възкликна тя. — Какво има?

— Мисля, че с кариерата ми е свършено, а Итън и снощи не се прибра — обясних, неспособна да откъсна очи от зелената папка.

— С кариерата ти не е свършено — възрази приятелката ми. — Ти си един от най-добрите, ако не и най-добрият репортер в екипа. А колкото до съпруга ти, разкажи по-подробно.

Отново въздъхнах.

— Благодаря, но не ми се говори за това. Може да не успея да се овладея. Спомняш си нашето правило никога да не плачем на работното си място.

Аби се усмихна и ми подаде кашона.

— Ето.

— Какво е това?

Тя повдигна рамене.

— Не знам, но върху него е написано името ти. Джена по погрешка го донесе в моя офис.

Поставих кутията върху бюрото и се наведох да потърся ножица в чекмеджето, за да прережа тиксото, и тогава забелязах обратния адрес.

— Аби, това е от шведска болница. — Усетих как пулсът ми се ускори. — Какво биха могли да ми изпращат?

Неприятно ми беше, че нещо толкова просто като логото на болница върху пощенско клеймо можеше да предизвика толкова силна реакция у мен. Можех да чуя пиукането на апарата за кръвно на ръката ми, да видя яркосинята завеса на спешното отделение, да усетя соления вкус на стичащите се от очите ми сълзи. За миг преживях отново целия ужас от инцидента. Затворих очи, опитвайки се да изтласкам спомените, да ги прогоня, да ги върна в болницата, където ги бях оставила. Но когато ги отворих отново, те бяха пред мен, сякаш очакваха да се изправя срещу тях.

— Клеър — повика ме тихо Аби — какво има?

Усетих надигащия се гняв, докато отварях едната половина на капака на кашона, после другата. Какво ми изпращат? Редовно ми насрочваха контролни прегледи, но аз никога не отговарях на съобщенията. Не знаят ли, че всяко обаждане, всяка проклета сметка в електронната поща ми напомня за загубата? А сега това? Не могат ли просто да ме оставят на мира? От вътрешната страна на кутията беше залепен плик. Разкъсах го с треперещи пръсти.

Скъпа мисис Олдридж,

Многократно се опитвахме да се свържем с вас, за да ви предадем личните ви вещи, останали след престоя ви в болницата. Единственият адрес, с който разполагахме, беше този на работодателя Ви. Нашата политика е да връщаме нещата на пациентите си.

С най-добри пожелания,

Кейти Морландстед

Предпазливо надникнах в кашона и измъкнах измачкан сив суитшърт. Приличаше на мръсна дрипа с кървави петна на ръкава, разкъсана отстрани от шофьора на линейката — още един смътен спомен, който внезапно застана на фокус. Спомних си деня, в който си го купих. С Итън бяхме излезли да купуваме дрехи за бременни в „Гап“. Пъхнах под дрехата един от изкуствените кореми за бременни и излязох от пробната.

— Коремът ти! — възкликна той шокирано. — Изглежда…

— Огромен? — засмях се и повдигнах суитшърта, за да му покажа какво се крие под него. — Успях ли да те заблудя?

— Определено — отвърна ми с видимо облекчение. — За момент си помислих, че очакваме близнаци.

Същия ден си купих суитшърти в различни цветове, няколко панталона с широки еластични колани и една черна рокля със свободна кройка, която според списание „Фит Прегнанси“^[1] придавала елегантност на бъдещите майки. Намръщих се на спомена и оставих дрехата настрани, преди да извадя черен клин с назъбена дупка на едното коляно. Отдолу беше подредено бельото ми и спортен сутиен, грижливо сгънат в найлонов плик. Защо са си направили труда да ми върнат тези неща? Не можеха ли просто да ги… изгорят? На дъното бяха маратонките ми. Имах и други в гардероба, но тези ми бяха любимите. Със следи от кал, напълно деформирани, с тях бях пробягала десетки километри по дъждовните улици на Сиатъл, бях преминала финалната линия на два изтощителни маратона, но сега не можех да ги погледна. Те ме бяха предали.

Хвърлих обувките и дрипавите дрехи в кашона и вдигнах поглед към Аби.

— Някъде наблизо има ли контейнер?

Приятелката ми клекна до мен.

— Клеър — каза шепнешком — може би не трябва да бързаш да изхвърляш всичко това.

Очите ми горяха, затова бързо изтрих от бузата си издайническа сълза, раздразнена, че не успях да се овладея.

— О, мила — каза Аби. — Ела тук! — Обви ръце около раменете ми и аз се облегнах на нея, вдишвайки лавандуловия й парфюм. — Ти толкова обичаше да тичаш — продължи тя. — Защо не опиташ отново?

— Не мога — поклатих глава аз. — Няма да го направя.

Тя бръкна в кашона и извади старите ми маратонки.

— Хайде да ги запазим все пак. Изхвърли дрехите, ако искаш, но тях ги запази. — Пъхна ги под бюрото ми. — Обуй ги, когато си готова.

— Това никога няма да се случи.

— Ще се случи — възрази Аби. — След смъртта на татко майка ми запази всичките му дрехи точно както ги беше оставил. Събираха прах три години, преди да намери сили да ги погледне отново. Бях само на тринайсет, но си спомням деня, в който отвори стария килер и свали една риза от закачалката. Седна на леглото и дълго лежа до нея, разплакана от спомените. За такова нещо е нужна огромна сила. Сила и време. Искам да кажа, че мама имаше нужда да постъпи така, а ако беше накарала някого да ги напъха в кашони и да ги изхвърли още първата седмица, както предложи леля Деби, нямаше да има възможност да се изправи срещу тъгата си и да я преодолее. Всеки скърби и се лекува по свой собствен начин, скъпа. Дай си малко време.

Гледах обувките под бюрото и си пожелах, както всеки ден след инцидента, да си бях останала вкъщи.

— Не знам, Абс — казах и отклоних поглед.

— Повярвай ми — настоя тя, като затвори капака на кутията и я остави настрани. — И така, откри ли хлапето?

— Не. Франк ми взе историята. — Посочих към папката с информация за статията, която ми възложи. — Сега ще пиша специална рекламна колонка за следващата седмица.

Аби се намръщи.

— Не може да бъде! — Знаеше не по-зле от мен, че да ти възложат реклами, беше все едно да те отстранят от работа.

— Но е факт.

— Искаш ли да поговоря с него? — предложи тя.

— Не си прави труда — отказах аз.

Приятелката ми скръсти ръце.

— Е, все пак мисля, че трябва да продължиш с разследването. Изненадай го с чернова. Недей да се отказваш от тази история, Клеър.

— Но той вече не я иска — повдигнах рамене. — Дори да открия нещо, ще бъде твърде късно. Снегът се разтопи. Животът продължава. Струва ми се, че изпуснах момента.

— Не — възрази тя. — Не си. — Изгледа ме с присвити очи.

— Слушай, скъпа, наблюдавала съм как работиш върху стотици теми и никога нито една от тях не е влизала под кожата ти, както тази. Напиши я. Дори само за себе си. Освен това много искам да разбера какво се е случило с момчето.

— Аз също — отвърнах, преди да извадя бележника от чантата си и да го сложа върху зелената папка. — Да — продължих с повече увереност в гласа. — Ще довърша тази история.

— Добро момиче — усмихна се Аби.

Погледнах маратонките под бюрото си и после отново нея.

— Знаеш ли кое е най-странното? — Взех писмото от болницата. — Това име. Морландстед. То е същото като онова на детската рисунка, която намерих.

Тя се засмя.

— Допускаш, че може да има някаква връзка?

Повдигнах рамене.

— Ако е така, то става дума за невероятно съвпадение — отвърнах, но любопитството ми се разпали. — Но фамилията е доста рядка. Кой знае?

— Ами, провери го — предложи тя и кимна към вратата. — В случай че ти потрябвам, ще бъда тук до шест.

— Благодаря ти — кимнах, обърнах се към компютъра и изписах в търсачката уебадреса на болницата. Веднага щом открих номера на централата, вдигнах телефона. — Здравейте — казах на оператора. — Опитвам се да открия ваша служителка на име Кейти Морландстед.

— Един момент — отвърна жената.

— Аз съм Кейти — изчурулика друг глас след няколко секунди.

— Ммм, здрасти, Кейти, обажда се Клеър Олдридж от „Сиатъл Хералд“. Имам предвид… ами, ето за какво ви безпокоя. Наскоро сте ми изпратили колет. Кашон с…

— Да, Клеър — прекъсна ме тя. — Разбира се. Надявам се, нямате нищо против, че изпратихме пратката на служебния ви адрес. По някаква причина не разполагахме с домашния в досието ви. От известно време се опитваме да се свържем с вас. Може би ви изглежда странно, че ви изпратихме дрехите от инцидента, но установихме, че вещите, свързани с преживяна трагедия, могат да бъдат много полезни в лечението на пациентите и да им помогнат…

— Да — на свой ред не я изслушах аз — не се притеснявайте. Всъщност се обаждам по съвсем друг въпрос. Надявам се, нямате нищо против да ви попитам дали имате роднинска връзка с жена на име Ева Морландстед.

— Ами, да — отговори жената. — Имам леля с такова име.

Челюстта ми увисна.

— Наистина ли?

— Тя живее в Сиатъл, точно до Пайк Плейс. Прехвърлила е осемдесетте, но никога не бихте й дали годините. Умът й е остър като бръснач. Чакайте, вие откъде я познавате?

— Това е дълга история — подхванах аз. — Работя върху една статия и открих нещо, подписано от нея преди доста време. Много ми се иска да се свържа с нея.

— Разбира се — каза Кейти. — Имам номера й в мобилния си телефон. Сега ще го намеря. Тя работеше като библиотекарка няколко десетилетия и винаги е подкрепяла разследванията. Сигурна съм, че няма да ви откаже.

Няколко секунди по-късно вече пишех цифрите върху лист хартия.

— Благодаря ви, Кейти.

— Няма за какво.

Прекъснах връзката и веднага набрах номера. Телефонът иззвъня веднъж, втори път, трети.

— Ало?

— Мис Морландстед? Ева Морландстед?

— На телефона.

— Здравейте — казах и прочистих гърлото си. — Името ми е Клеър Олдридж. Работя като репортер в „Сиатъл Хералд“. Имам номера ви от племенницата ви Кейти, пиша статия за бурята, връхлетяла града през май 1933-та. Натъкнах се на информация за едно момче на име Даниъл Рей. — Направих пауза, очаквайки реакцията на Ева, но от другия край на линията последва мълчание. — Мис Морландстед? Там ли сте?

— Да — отговори тя. — Трябва да ме разберете. Не съм чувала това име от дълго време.

Приседнах с изправен гръб на стола си.

— Значи, го познавате? Или по-скоро сте го познавали?

— Да — потвърди жената. — Преди много години.

Пулсът ми се ускори.

— Как, казахте, сте се натъкнали на името ми? — попита тя подозрително.

— Беше написано на една рисунка — отвърнах припряно. — На детска рисунка, която намерих в „Кафе Лаванто“.

— Е — каза тя и в гласа й се прокрадна твърда, делова нотка. — Не съм сигурна, че мога да ви помогна. Бях съвсем малка, когато той изчезна.

— Бихте ли се съгласили да се срещнем? — Работата ми като репортер ме бе научила, че хората споделят повече при разговор очи в очи, отколкото по телефона. Един сенатор веднъж ми разкри извънбрачната си връзка по време на обяд в ресторант „Санлис“ още преди да довършим салатите си. Спомних си как, докато хрупаше прясната маруля, ми описа нюанса на очите на любовницата си. — Може би, докато разговаряме, ще си спомните нещо. Всяка незначителна подробност може да ми е от полза.

— Добре — прие тя. — Не виждам нищо нередно в това. Удобно ли ви е да дойдете у дома утре сутрин?

— С удоволствие.

— Значи, се разбрахме. Живея в уединена къща на „Брайтън Тауърс“, недалече от пазара.

— В такъв случай — до утре.

— Знаете ли… — додаде тя с унесен глас, сякаш потънала в спомените си. — Племенникът ми ме заведе в „Нордстром“ миналата седмица и минахме покрай старата кооперация.

— Имате предвид мястото, където са живели Даниъл и Вера?

— Точно така — отвърна жената. — Сърцето ми се стопли, когато видях, че старата постройка не е съборена. Сега там има заведение, нали?

— Да. „Кафе Лаванто“.

— Предприемачите гледат на старите сгради като на плевели — продължи тя. — Нямат търпение да ги изравнят със земята и да построят на тяхно място високи модерни блокове. Не си дават сметка, че с техниката си унищожават историята, спомените на хората. Новият собственик трябва да е свестен, след като е запазил сградата непокътната.

Усмихнах се на себе си.

— По някаква случайност го познавам — засмях се. — И наистина е невероятен.

— Е, добре, мила — каза Ева. — Ще се видим утре.

— Довиждане.

Минута по-късно получих имейл. На мястото за тема пишеше: „Нямам търпение да те видя!“. Погледнах календара на бюрото си, върху който, за да не забравя, бях написала със синя химикалка: „Среща с Еми“. Бях обещала на старата си приятелка Емили Уилсън да й отида на гости. Преди няколко години тя се премести на Бейнбридж Айлънд, където живееше със съпруга си Джак в стара къща в колониален стил, собственост на болнавата й леля. Отворих писмото й.

Ако искаш да хванеш ферибота в 12:00 ч., мога да те чакам на терминала в 12:45. Няма да повярваш колко са пораснали близначките! Прегръщам те и те целувам.

Бях виждала децата й само веднъж, когато бяха едва на две седмици. С Итън им отидохме на гости в първите седмици на бременността ми. Споделихме новината с тях и никога няма да забравя как взех една от близначките, мислейки, че скоро ще прегърна и собственото си дете. Малката беше толкова крехка, толкова лека. Спомням си как се уплаших от тихия й плач и се запитах дали съм готова да бъда майка. На Емили й се удаваше с такава лекота. Тя взе дъщеря си от ръцете ми и я сложи на гърдата си, сякаш го бе правила хиляди пъти преди това. Погледнах корема си, където растеше моето бебе, чудейки се дали ще съумея да стана добра майка като нея. Стиснах здраво очи, опитвайки се да изтласкам спомена в най-тъмния ъгъл на съзнанието си. Погледнах часовника върху бюрото. Минаваше единайсет и половина. Трябваше да тичам, за да хвана такси до пристанището.

* * *

Свих се в една от кабините на ферибота и се облегнах на виниловата седалка, загледана в триъгълната пяна, която корабът образуваше върху солената вода. Чайките се плъзгаха покрай стария съд и крещяха, предизвикваха го на състезание. В крайна сметка птиците се уморяваха от играта и отлитаха.

Итън обожаваше острова. Родителите му имаха малка къща на брега и ние често ходехме там. Вилата с четири спални и прекрасен изглед към Игъл Харбър обаче едва ли можеше да се нарече типично бунгало. Имаше самостоятелна баня с тоалетна, вана и душкабина, както и широка веранда и просторна кухня, в която съпругът ми всяка сутрин ми приготвяше палачинки с масло и мляко за закуска. Но напоследък предпочиташе да ходи там сам. Докато майка ми се грижеше за мен след инцидента, прекара в хижата цели шест дни. Майка ми така и не му прости за това. Колкото и да бях засегната от отсъствието му, в известен смисъл го разбирах. Имаше нужда да преживее скръбта по свой начин. Прибра се вкъщи небръснат, с блуждаещ поглед и някак отчужден.

Извадих лаптопа от кожената си чанта и включих захранващия кабел в контакта под пейката. Документът, запазен на работния плот с името „Статия — Даниъл — Рей“, съдържаше само заглавието: „Къпинова зима. Историята на момче, изгубено в снежната буря през 1933 година“. Загледах се в пулсиращия курсор и написах няколко изречения, после добавих още. Когато сирената на ферибота извести пристигането му на острова, вече бях готова с увода и се почувствах горда. Дали ще успея да я довърша? Ще разбера ли някога какво се е случило с Даниъл Рей?

След кратка разходка по рампата до терминала забелязах Емили да ми маха от мястото на шофьора на стария „Фолксваген Бийтъл“ на леля си, модел от 1963-та.

— Все пак успя! — извика тя, но думите й бяха заглушени от рева на двигателя.

Отворих вратата откъм пътническата седалка и пъхнах багажа и лаптопа, преди да погледна отзад, почти очаквайки да видя близначките, пристегнати на детските столчета.

— Останаха вкъщи с Джак — обясни Емили, сякаш прочела мислите ми.

Пепеляворусата й коса бе стегната на обикновена конска опашка. Крушовиден диамант, обграден с рубини, проблясваше на пръста й на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца. Веднъж ми бе разказвала историята на пръстена. Някога принадлежал на жена, която дядото на Джак обичал. Не помня всички подробности, но ставаше дума за любов, продължила десетилетия. Човек можеше да я почувства, докато го гледаше.

— Вчера станаха на година и осем месеца — продължи тя. — Можеш ли да повярваш? — Щастието й, толкова очевидно, все едно беше изписано с перманентен маркер по цялото й тяло.

— Нямам търпение да ги видя — отвърнах. Това беше истина, но ако исках да бъда честна пред себе си, трябваше да призная, че изпитвах известно притеснение. Всеки крайъгълен камък на техния живот ми напомняше за собствената ми загуба.

— Съжалявам, Клеър — прошепна неочаквано. — Зная, че изминалата година бе тежка за теб. Трудно ли ти е да се намираш близо до… бебета?

— Да — отвърнах предпазливо.

— Нямам представа как се справяш. Аз щях да съм съкрушена.

Нямаше никакъв смисъл да лъжа стара приятелка.

— Аз съм съкрушена.

— О, Клеър! — възкликна и очите й отразиха цялата ми болка. — Извинявай. Просто ми е мъчно за теб. Виж, ако ти е трудно да гледаш децата, само ми кажи. Ще отскоча да ги нахраня, а после ще отидем да обядваме някъде. Не е нужно да ходим у нас.

Сложих ръка на рамото й и го стиснах силно.

— Искам да ги видя. Няма да си простя, ако не го направя.

— Знаеш ли, ти си изключителна — отбеляза, насочвайки колата към изхода на терминала. — Ти си истинска приятелка.

— Какво имаш предвид?

— Леля Би винаги казва, че за разлика от онова, което повечето хора мислят, истинският приятел не е онзи, който застава до теб, когато преживяваш труден период. — Емили поклати глава. — Това може да го направи всеки. Истинското приятелство, твърди тя, е, когато някой може да оцени щастието ти, да го съпреживее с теб. При това не е задължително той самият да е щастлив. — Погледна ме, изпълнена с благодарност. — Ето такава си ти, Клеър.

Усетих парене в очите.

— Благодаря ти, Ем.

Само за момент тя престана да гледа пътя.

— Наистина го мисля.

— Обзалагам се, че са пораснали — подхвърлих и замълчах, загледана през прозореца. Свежата зеленина на острова профучаваше покрай нас. — Разкажи ми за майчинството.

Емили въздъхна и пръстите й се вкопчиха по-силно във волана.

— Плашещо и в същото време прекрасно. И изтощително. Ако трябва да съм съвсем честна, ще ти призная, че само месец след раждането им тайничко ми се искаше да ги върна.

Изкикотих се.

— Не те лъжа, Клеър — продължи тя. — Никога няма да забравя мига, в който Джак влезе една нощ в спалнята с едното ревящо бебе на ръце, докато другото пищеше в кошчето. Беше малко след два часа. Бях много уморена. Изтощена до смърт. Приседнах в леглото, провесих крака надолу и единствената ми мисъл беше: Направих най-голямата грешка в живота си. — Отново поклати глава. — Но го преодолях. Било е просто период на приспособяване. Сега не мога да си представя дните си по друг начин. — Зави към криволичещия път, водещ към къщата на леля й, и ми отправи бърза усмивка.

— Хващам се на бас, че Джак е чудесен баща.

— Справя се много добре — съгласи се Емили. — В момента ги разхожда край брега. Купихме от онези двойни колички с огромни турбокомпресори, за които пясъкът и мидените черупки не са пречка.

— Как е леля ти? — попитах аз. Не бях сигурна за възрастта й — в края на осемдесетте или в началото на деветдесетте, но тя не се побираше в представите ми за стара жена. Когато посетих приятелката си на острова за първи път, Би ми предложи чаша уиски.

Емили въздъхна.

— От известно време не е добре — каза тя. — Според лекарите е заради сърцето. Поддържат я изцяло с лекарства. Прекарва по-голямата част от времето в леглото. През деня аз се грижа за нея, но наехме сестра, която да я обслужва през нощта. — Поклати съчувствено глава. — Би мрази да стои вкъщи. Вчера я хванах да се опитва да се измъкне на брега. Горката, толкова е слаба, че едва не падна през перилата.

— Толкова съжалявам! Сигурно е мъчително да гледаш как състоянието й непрекъснато се влошава.

— Така е — съгласи се Емили. — Колкото и странно да звучи, къщата не е същата, откакто тя не се грижи за нея. Нещо се промени. Чувствам го. Намираш ли някаква логика в думите ми?

— Да, разбирам те. Когато баба ми се разболя преди няколко години, старата къща също претърпя промяна — казах аз. — Сякаш душата й беше изсмукана от стените.

— Точно така — кимна приятелката ми. — С Джак се нанесохме при нея веднага щом се оженихме. Би настоя. В началото се притеснявах, че няма да се разбираме, но постепенно започна дори да ни харесва. Смешно е, но сега ми се струва, че ние имаме нужда от нея точно толкова, колкото тя — от нас. Здравето й обаче бързо се влошава и това ме плаши. Вече не снове из къщата в шест часа сутринта, нито обсъжда морския живот от другата страна на прозореца. Вестниците се трупат в антрето, защото не ги чете. Даже „Ню Йоркър“. Вчера едва не се разплаках, когато извадих от фризера последния буркан от домашното й сладко. Стоях там и си мислех, че може би никога повече няма да му се насладя. Тя все още е жива, разбира се, но вече започва да ми липсва.

Болеше ме за нея, защото познавах тъгата, която описваше.

— Не съм сигурна кое е по-трудно — казах аз. — Да изгубиш някого внезапно, или постепенно, с течение на времето.

Емили изтри с опакото на ръката си търкулналата се по бузата й сълза.

— Ще се зарадва, като те види. Тя обича гости.

Вече наближавахме, затова намали скоростта. Загледах се през прозореца към рододендроните край пътя, цъфнали в различни нюанси на тъмночервено, светлорозово, бяло и коралово. Шосето криволичеше покрай брега, където старата къща в колониален стил се издигаше с изглед към залива Пуджет Саунд. Изглеждаше достолепна с черните си капаци и внушителни колони. Достолепна и малко тъжна.

— Пристигнахме — съобщи Емили и отвори вратата на колата. Слязох и я последвах по пътеката към входната врата, където беше оставена празна двойна детска количка.

— Мама се прибра — извика тя във фоайето. Чух нестроен хор от смехове и в следващия момент съпругът й се появи, хванал за ръце две ангелчета, облечени в розови роклички.

— Здравей, Джак — поздравих го аз. — Я се виж само! Изглеждаш толкова естествено.

Емили разтърка гърба му с обич.

— Става всяка сутрин с децата, за да мога да пиша.

— Тя каза ли ти? — обърна се към мен мъжът.

Поклатих отрицателно глава.

— Какво?

— Написа втори роман. Излезе тази зима.

— Това е фантастично, Емили! — усмихнах се аз.

— Е — отвърна приятелката ми, загледана към водата — дължа всичко на това място. То е магическо. Никога не съм се чувствала толкова продуктивна. Но както и да е, влизай. Знам, че нямаш много време, така че нека се възползваме от всяка секунда.

Настанихме се във всекидневната, където Джак сложи близначките върху едно одеяло, обсипано с разхвърляни играчки.

— Прекрасни са — отбелязах аз.

— Нора е нашата кавгаджийка — посочи Емили по-едрото от двете момиченца, което измъкна дрънкалката от ръцете на сестра си. — Вече се опитва дори да спори с мен.

— Твоето умалено копие? — засмях се аз.

Тя кимна.

— Лично аз нямам нищо против. А Ивелин — ние я наричаме Иви, е малкият ни миротворец. Двете все още спят в едно креватче и когато Нора се събуди с плач, Иви я гали по главичката. Това е най-сладкото нещо, което някога съм виждала.

— Очарователно — казах и подадох на малката друга играчка.

Джак махна към коридора.

— Защо не я заведеш да види Би? — обърна се той към жена си. — Обикновено по това време се събужда от дрямката си.

— Да — съгласи се Емили. — Много ще се зарадва да те види.

Кимнах, изправих се и я последвах до затворена врата в дъното на коридора. Тя почука тихо и след няколко секунди до нас достигна слаб, но приветлив глас:

— Влез.

Би беше облечена в бяла нощница. Лежеше подпряна на възглавници. Купчина книги и списания стоеше недокосната върху масата от дясната й страна. Взираше се безучастно навън, където вълните безшумно галеха брега.

— Здравей, скъпа — каза тя и се надигна.

Емили забеляза, че бризът леко развява завесите, и се втурна да затвори прозореца.

— Би, сигурно си замръзнала — измърмори, взе допълнително одеяло от близкия стол и го метна върху леля си.

— Липсва ми морският въздух — каза старата жена. — Предпочитам да умра от студ, отколкото да се лиша от него.

— Е — отвърна племенницата й и се зае с термостата — сигурно. Но все пак ще усиля малко отоплението.

Би взе чифт очила от масата.

— О, имаш си компания.

— Да — кимна Емили. — Помниш приятелката ми Клеър, нали?

— Разбира се, Клеър — отвърна жената и ми махна да се приближа. — Как си, мила?

— Горе-долу — отвърнах аз. — А ти?

— Толкова добре — подхвана тя с неприкрит сарказъм — колкото може да се чувства човек, който по цял ден е прикован към проклетото легло.

Гласът й може и да беше немощен, но с радост забелязах, че бе запазила духа си.

— И ти ли си писателка като Емили, скъпа?

Кимнах.

— Може да се каже. Запознахме се в колежа. Но тя избра по-бляскавия живот на въображението, докато аз се приземих на каменистата почва на новините.

Би се усмихна.

— А, спомних си. Пишеш за вестник, нали така?

— Да. За „Сиатъл Хералд“.

— Върху какво работиш сега, мила? Аз го чета от първата до последната страница. — Спомних си купчината вестници, които видях натрупани до вратата на спалнята.

— Върху една изключително интересна история. За малко момченце, което е изчезнало през 1933-та в деня на снежната буря.

Би изглеждаше изненадана.

— От много време не се бях сещала за нея — каза тя.

— Значи, я помниш?

Тя се усмихна и погледът й се зарея в спомените.

— Бях още момиче. Тогава живеехме в Западен Сиатъл. Мама ни позволи да си играем в снега цялата сутрин. Беше като сбъдната мечта за една ученичка, която се надяваше да отърве часовете по аритметика. И в същото време — голям шок. Сняг през май. Ледената вълна тази седмица ми напомни за нея. Как се казваше момченцето?

— Даниъл. Даниъл Рей.

— Съжалявам — поклати глава Би. — Много ми се искаше да ти помогна. — Тя скръсти замислено ръце. — Но може би трябва да се опиташ да поговориш с една моя стара приятелка. Лилиан Шарп. Е, когато ходехме заедно на училище, се казваше Лилиан Уинчестър. Семействата ни бяха близки. Баща й беше сред най-успелите адвокати в Сиатъл през трийсетте години на миналия век. Водеше някои от най-нашумелите дела. Спомням си, че Лили смяташе работата му за много скучна, когато бяхме млади, но остана очарована от наследството, което й остави, като пораснахме. След смъртта му събра цялата му документация и я дари на музея в града. Както ти казах, той се занимаваше само с най-заплетените случаи. Повечето от тях отдавна са забравени, разбира се, но си струва да се провери… — Направи кратка пауза, сякаш се опитваше да накара паметта си да заработи на по-високи обороти. — Да, защитаваше жена, застреляла съпруга си. За този инцидент в Сиатъл се говореше дълго. Непременно трябва да говориш с Лилиан. Може да се окаже стреляне напосоки, но не е изключено да знае нещо и за изгубеното момче.

— С удоволствие — казах аз. — Ще я потърся веднага щом се върна в града.

— Но аз я видях вчера! — възкликна старата жена. — До машината за газирани напитки. Тя не харесва особено Естер, но Ивелин…

Емили ме погледна многозначително, после потупа с обич ръката на леля си.

— Виж, сигурно си спомняш нещо от миналото. Вчера не сме ходили никъде.

Би изглеждаше объркана, после се смути.

— О, да — въздъхна тя. — Разбира се. Дните започват да се преплитат.

— Аз пък се чувствам късметлийка, ако успея да си спомня коя година е — измърморих под носа си.

Старицата ме погледна с признателност, после улови ръката ми.

— Много мило от твоя страна.

— Извинявай. Какво имаш предвид?

— Много мило, че се интересуваш от някаква история от миналото — продължи тя. — На повечето млади хора не им пука за нищо, което не се случва тук и сега.

— Ами, трагедията ме обсеби още в момента, в който научих за нея. Има нещо загадъчно в раздялата на малкото момче и майка му. Нямаше как да не започна разследване. — Сърце не ми даваше да призная, че редакторът се бе отказал от историята ми. За мен обаче тя все още бе от значение.

Би кимна.

— Ще разбереш какво се е случило с момчето — каза уверено.

— Надявам се — отвърнах и се изправих.

— Взе ли си лекарството? — попита Емили и се наведе над нея като квачка над пиленцето си.

Старицата изсумтя и се обърна към мен:

— Направо ме подлудява с тези лекарства.

Приятелката ми се засмя.

— Все нещо трябва да кара това сърце да бие.

— Много е приятно някой да се суети около теб — прошепна ми Би. — Честно казано, не знам какво щях да правя без нея.

— Е, добре — отсече Емили, слагайки край на посещението. — Време е за почивка. И никакви отворени прозорци повече. Ще хванеш пневмония.

— Довиждане, Клеър — каза Би и сковано промени позата си. — Надявам се, че пак ще се видим. Ще очаквам с нетърпение историята ти.

— Ще ти изпратя брой от вестника — обещах и тръгнах към коридора.

* * *

Хванах ферибота за връщане в шест и Джийн ме посрещна веднага щом слязох от таксито.

— За малко изпусна господин Итън — каза той.

— О! — Не се бяхме чували целия ден, но и не очаквах друго. Все още таяхме гняв един към друг. Очевидно в брака ни бе настъпила криза.

— Да — продължи портиерът. — Беше облечен официално. В смокинг. Тръгна с такси преди около десетина минути.

Къде отива съпругът ми в смокинг? Без мен? Сърцето ми се изпълни със самотното прозрение, че се изплъзваше от мен като пясък между пръстите ми. Аз съм в състояние да спра това. Мога да го намеря и да го прилаская в прегръдките си. Да му кажа, че го обичам. Да сложим край на тази глупост. Болезнените спомени от миналото нахлуха в съзнанието ми, но успях да ги прогоня. Помирение. Към това ме подтикваше терапевтът ми от дълго време. Един от вас трябва да направи първата крачка, твърдеше тя. Да хване другия и да каже: „Погледни ни! Ние умираме! Можем да го преодолеем! Все още се обичаме!“. От месеци мислех за това, но всеки път, когато се опитвах да пристъпя към него, правех две крачки назад, понякога дори три. Но не и сега. Кимнах на себе си и протегнах ръка към шофьора.

— Изчакайте ме един момент, моля! — извиках, преди да се обърна отново към Джийн. — Каза ли къде отива?

— Да, на някакво голямо събитие в хотел „Олимпик“. — Изглеждаше напрегнат, сякаш се притесняваше, че току-що бе разкрил някаква разрушаваща брака тайна. — Аз… помислих си, че ще отидеш с него…

— Благодаря ти, Джийн — казах и се настаних отново в таксито. После се обърнах към шофьора: — Бихте ли ме закарали до хотел „Олимпик“?

Разтърках нервно ръце, когато колата приближи старата сграда. Както винаги, се удивих на богато украсената с орнаменти фасада и изящните колони. Пиколата сновяха като пчели, вземаха ключовете и откарваха постоянно прииждащите автомобили на скрития от погледите на гостите паркинг. Някаква двойка пристигна с лъскав черен „Мерцедес-Бенц“ на няколко крачки от мен. Обсипаната с пайети рокля на жената проблесна, когато тя, полюлявайки стройното си тяло, слезе от колата с петнайсетсантиметровите си токчета. Погледнах собствените си сиви пантофки с протрито черно петно на пръста, което дори не си бях направила труда да почистя. Напразно се опитах да пригладя измачканата си риза. След като не успях да намеря и червилото в чантата си, трескаво прокарах ръка през разрошената си от вятъра коса. Веднага съжалих, че бях седяла на откритата палуба на ферибота на връщане към Сиатъл, тъй като соленият бриз бе превърнал прическата ми в неугледна бъркотия. Събрах сплъстените кичури и ги завързах с ластика, който носех на китката си. Подадох на шофьора банкнота от десет долара и слязох от таксито. Приближих се до портиер, облечен в черна ливрея.

— Тази вечер има ли някакво събитие? — попитах, опитвайки се да надникна през обрамчените със златисти кантове стъкла на вратата, за да добия представа за сцената.

Той ме изгледа подозрително.

— Да. Но е само с покани. — Обърна се към млада жена на не повече от двайсет и пет години, застанала на няколко крачки от мен. Тя стискаше в ръце клипборд и се държеше като типичен пиар. — Говорете с Лиза — каза ми мъжът. — Трябва да фигурирате в списъка.

— Здравейте — поздравих аз. — Казвам се Клеър Олдридж.

Момичето прегледа имената и ме погледна със самодоволна усмивка.

— Не ви намирам сред поканените.

— Не, не — поклатих глава. — Не съм дошла за мероприятието. Съпругът ми е вътре.

Съмнението се изписа ясно върху лицето й, сякаш преценяваше вероятността да си измислям с единствената цел да получа достъп.

— Щом не ви намирам в списъка, значи, не сте сред поканените — отсече накрая.

— Слушайте — кипнах аз — мъжът ми е… — И тогава забелязах Итън.

Не го виждах ясно през матираните стъкла на вратите, но си личеше, че изглежда великолепно. Смокингите бяха създадени за него. Вдигна чаша шампанско към устните си, после кимна и махна с ръка на някого в другия край на залата. Умееше да общува с различни хора с лекота. Спомних си как на сватбеното ни тържество сновеше между масите с грация, докато аз се мъкнех непохватно зад него, ужасена от неспирния поток от благопожелания и задължителни прегръдки. Но не и Итън. В залата всичко блестеше — от огромния кристален полилей на тавана до скъпите колиета около шиите на жените.

Посочих Итън. Не се чувствах като госпожа Кенсингтън. По-скоро отново бях на тринайсет, висока и кльощава, облечена в къси панталонки и цветна тениска, притиснала нос към телената ограда на игрището зад гимназията, докато наблюдавах как популярните момичета играят баскетбол. Но този път заговорих:

— Виждате ли? Онзи там е съпругът ми. Итън Кенсингтън.

Тя ме огледа внимателно, сякаш съществуваше вероятност да искам единствено да се добера до безплатното шампанско, пълнените гъби и задушените зеленчуци.

— Слушайте — каза накрая. — Не мога да ви пусна вътре, след като нямате покана.

Малко ми олекна, щом забелязах, че Итън се обърна към входа. Ще мине през вратата и аз ще се втурна към него. Ще уловя лицето му в ръце и ще му призная, че съм готова да сложа край на тази война. Че искам да опитаме отново. Той остави празната чаша от шампанско на подноса на един от сервитьорите и взе две пълни. Махнах му. Но сърцето ми замря, когато някаква жена се приближи до него и го целуна по бузата. Той й подаде едната чаша. Бях толкова близо, че виждах бълбукащите балончета. Отне ми само секунда да я разпозная и тогава сякаш стрела се заби в сърцето ми.

Касандра.

Потръпнах, виждайки ги заедно. Смееха се. Тя плъзна предизвикателно длан по рамото му. Част от мен искаше да се втурне през стъклената врата и да отблъсне ръката й от ръкава на съпруга ми. Но вместо това бръкнах в чантата си и извадих мобилния телефон. Набрах номера на Итън и притиснах слушалката към ухото си. Гледах през стъклото как секунди по-късно той бръкна за телефона в джоба си. Погледна дисплея, каза нещо на Касандра и направи няколко крачки към вратата. Отстъпих назад, притеснена, че може да ме забележи.

— Клеър? — Гласът му звучеше далечен и отчужден, въпреки че стоеше само на няколко метра от мен. — Всичко наред ли е?

Чувствах се прекалено вцепенена, за да му отговоря. Помислих си за всички неща, които исках да кажа на мъжа, когото обичах, и които бях репетирала през цялото време, докато пътувах насам. Но сега, когато най-после имах тази възможност, можех само да се взирам в изцапаните си обувки.

— Клеър, там ли си още?

— Да — казах с треперещ глас и прехапах устни.

— Не звучиш много добре, скъпа — отбеляза той. — Защо не се прибереш вкъщи? Аз съм на едно служебно празненство. Но ще си дойда рано.

Надникнах през стъклото и видях Касандра да слага хапка от ордьовъра в устата му. Усмихна му се широко и се обслужи сама от поставения наблизо поднос.

— Извинявай, но днес ми се налага да ям накрак.

— Ясно — измърморих и се опитах да се стегна. — Няма значение. Не исках да те прекъсвам. Сега трябва да затварям.

Наблюдавах как застава отново до Касандра. Лицето й се оживи, докато му говореше нещо, после двамата се разсмяха, преди да се смесят с тълпата.

— Извинете — обади се жената със списъка с едновременно сладникав и раздразнен тон. — Трябва да освободим входа за гостите.

— Да — отвърнах, без да си правя труда да прикрия поражението си. — Точно си тръгвах.