Сара Джио
Пролетен сняг (11)

11.
Вера

Пълничката управителка на „Фредерик и Нелсън“ ме изгледа неодобрително, преди да се обърне към помощника на Лон и да въздъхне с досада.

— Друга?

Андрю посочи към стойката с официални рокли в далечината.

— Ще има нужда от доста от онези — каза той. — Господин Едуардс предпочита червеното, но изберете и в няколко други цвята за разнообразие. Трябват ни също и други дрехи. — Отправи многозначителен поглед към жената, преди да погледне часовника си. — Запишете всичко на сметката на господин Едуардс, както обикновено.

— Ясно — повдигна вежди управителката. — Да се залавяме за работа.

— Добре — кимна Андрю. — Погрижете се да пристигне във фризьорския салон в четири и половина. Господин Едуардс я очаква за вечеря в пет и нито минута по-късно.

Чувствах се като стока в камион за доставка. Последвах жената в пробната и застанах сковано пред огледалото, докато ме разсъбличаше. Роклята ми се свлече позорно на пода в смачкана купчина от тъмен плат.

В стаята влезе друга, по-млада жена.

— Мелинда! — излая по-възрастната. — Изхвърли тази рокля. Тя повече няма да й е нужна.

Изпитах прилив на тъга, докато наблюдавах как асистентката по продажбите вдига дрехата и я изнася навън. Джобът беше съдран, а подгъвът — оръфан. И все пак бях облечена с нея, когато за последен път прегърнах Даниъл. Имах чувството, че изхвърлям част от него. Част от нас.

— Извинете, може ли да си я запазя?

— Тази стара дрипа? — измърмори сухо жената.

Загледах се в босите си крака, напрягайки цялата си воля да преглътна напиращите сълзи.

— За твой късмет господин Едуардс те е харесал — продължи тя. — Сега можеш да носиш много по-хубави неща.

Стиснах силно очи, когато се зае с бельото. Почти не я слушах, докато измерваше бюста ми.

— Обикновено предпочита по-закръглени форми — отбеляза тя, оглеждайки внимателно гърдите ми. — Ще ти се отрази добре да понапълнееш.

Изкривих лице в гримаса, когато разкопча корсета и разголи изцяло тялото ми. Студеният въздух щипеше голата ми кожа. Отражението в огледалото показваше корем, хлътнал в средата, точно на мястото, където преди три години носех Даниъл. Родих го вкъщи, сама. Карълайн дойде в самия край, бършеше лицето ми с влажни кърпи и ми пееше. Раждането беше продължително и болезнено. Но когато го взех в прегръдките си, вече нищо нямаше значение. Заради него бих минала през всичко това отново. Моят Даниъл. Усетих, че сълзите ми напират. Няма да плача. Няма да позволя тази жена да стане свидетел на скръбта ми.

— Виждам, че имате деца — отбеляза неодобрително тя, докато стягаше бежов корсет около ребрата ми.

Аз кимнах.

— Да — потвърдих тихо. — Само едно. Чудесно момченце, което…

— Постъпила си разумно, като си го оставила — каза жената. — Няма смисъл да отглеждаш копеле.

— Как смеете? — извиках и отстъпих крачка назад.

Тя повдигна рамене.

— Не исках да те обидя — измърмори, вероятно притеснена повече от вероятността да изгуби комисионата от Лон, отколкото, че е наранила чувствата ми. — Имах предвид само, че в днешно време е много трудно да се отглежда дете, още повече извънбрачно. — Пристъпи към мен и пъхна през главата ми бяла коприна, която прилепна плътно по тялото ми. — Знаеш какво се случи с последното, нали?

Поклатих отрицателно глава.

— С последното какво?

— С последното момиче на господин Едуардс.

Отново поклатих глава, спомняйки си бившата камериерка Сузи.

— Забременя — продължи жената. — Малката глупачка! Господин Едуардс беше принуден да я изгони.

Имах желание да споделя леглото на Лон точно толкова, колкото и трапезата му на вечеря. Но бях готова на всичко, за да открия сина си. Той имаше солидни връзки. Гуен го беше виждала да обядва със сенатор. Ако изобщо някой можеше да накара полицията да се заеме с издирването на Даниъл, това беше той.

— Прибери си малко корема — нареди жената. — Този корсет трябва да се стегне още малко, ако ще те обличаме във вечерна рокля. Господин Едуардс ще иска да си неотразима на дансинга.

Поех си дълбоко въздух и стегнах корема си. Затворих очи и си спомних последния път, когато бях танцувала. С Чарлс. Оставих спомена да ме обгърне утешително като топло одеяло.

 

 

Четири години по-рано

Отвън се чу клаксон.

— Чарлс е тук! — изписка Карълайн.

Пригладих косата си, преди да изтичам до прозореца на апартамента, който делях с три приятелки. Погледнах към улицата, където той седеше на предната седалка на лъскавия си сив буик с пригладена назад тъмна коса и спокойна усмивка. Елегантен. Измина месец и половина, откакто се срещнахме в хотела. Онази нощ той ме изпрати до вкъщи и обеща да ми се обади веднага щом се върне от ваканцията си в Европа. Често мислех за него, въпреки опитите да го забравя. Да, той беше чудесен, но принадлежеше на онзи тип жени, които виждах в хотелските стаи — изтънчени, обсипани със скъпоценности, а не на някоя с дупка на обувката и без пукната пара. И все пак, когато ми се обади предишната седмица, се замислих дали въпреки всичко, което ми каза в хотел „Олимпик“, наистина беше възможно мъж от привилегированата класа да се влюби в бедно момиче. Джорджия скръсти ръце.

— Не е честно — измърмори тя. — Той има ли брат?

— Не я разсейвай, Джорджия — скара й се Карълайн. — Тя трябва да се приготви!

Погледнах роклята си, която едва ли можеше да се нарече красива със скромните си плисета и подгъва, подшит същата сутрин. Надявах се кобалтовосиният конец — единственият, който имах — да не се откроява очебийно върху светлосиния плат.

— Как изглеждам?

Карълайн се намръщи.

— Миличка, искаш да го впечатлиш, нали?

Кимнах.

Приятелката ми започна да разкопчава копчетата ми.

— Разбира се, че искаш, и точно затова ще облечеш червената ми рокля.

— Карълайн, не мога — възразих. — Тя е с много…

— Дълбоко деколте?

Отново кимнах.

— Е, скъпа моя, точно това е замисълът. Ще те измъкнем от този чувал за картофи.

След като разкопча и последното копче, дрехата се свлече на пода около глезените ми. Карълайн отиде до гардероба, донесе червената рокля и я вдигна гордо.

— Ще бъдеш неотразима. — Тя похарчи за нея цялата си месечна заплата, след като я видя на витрината на един бутик на „Пайнър Скуайър“. — Ето — каза, нахлузвайки я през главата ми. Роклята прилепна по тялото ми и аз неловко подръпнах корсета си. — Така — продължи, като отстъпи крачка назад, за да ме огледа. — Страхотна си!

— Не знам, Карълайн — казах колебливо. — Наистина ли мислиш, че е в моя стил?

— Тази вечер ще бъде — отсече тя, нагласяйки един от герданите си в основата на шията ми. — Не са истински перли, но никой няма да разбере. — Усетих тръпки по гръбнака си, когато го закопча. — Идеално — отбеляза, като отново се отдалечи, за да ме огледа още веднъж. — Сега тръгвай, иначе ще закъснееш. — Изтика ме към вратата и повтори: — Изглеждаш чудесно.

Обърнах се към нея:

— Благодаря ти, Карълайн. Зная, че това е любимата ти рокля. Ще я пазя.

— Залей я с вино, ако искаш — отвърна тя. — Така или иначе никога повече няма да я облека. — Потупа издутия си корем, издаващ ранните месеци на бременността й. — Достатъчно се забавлявах с нея.

Поддавайки се на внезапен импулс, Карълайн се бе омъжила за рибар на име Джо седмица след събитието в хотел „Олимпик“. В продължение на година двамата се разделяха и събираха, но когато той се появи с годежния пръстен на баба си, тя каза „да“. Малко по-късно съпругът й загина в автомобилна катастрофа, а тя откри, че е бременна. Появи се в апартамента с всичките си по-ценни вещи, събрани в един-единствен куфар. Жилището с една спалня беше вече пренаселено от три други жени, но въпреки това я приехме. Собствените й родители я бяха изгонили.

— О, Карълайн — казах аз, обвивайки ръка около кръста й. — Пак ще я облечеш. Ще видиш.

— Е — отвърна приятелката ми с въздишка — това е твоята вечер. Изживей я, скъпа!

— Ще се опитам.

* * *

Чарлс ме чакаше на тротоара. Облегна се на колата и впери поглед в мен, когато излязох.

— Хей, лейди! — подвикна очевидно пиян мъж откъм улицата. — Търсиш ли си някого за любов?

— Внимавай с обноските — предупреди го Чарлс. — Как си позволяваш да говориш така на дама?

Непознатият изчезна в една пресечка, а аз се усмихнах с благодарност.

— Добре дошъл в квартала.

— През цялото време ли ти се налага да понасяш това?

Само кимнах в отговор.

— С времето се свиква. Повечето са безобидни.

Той поклати глава и огледа улицата. Бездомник риташе по тротоара празна тенекиена кутия и си мърмореше нещо. Възрастна жена стана от пейката и се приближи до Чарлс. Подобна лъскава кола беше рядка гледка в нашата част на града и привличаше тълпа от зяпачи като сочна слива бръмчащи мухи.

— Простете, сър — каза почти шепнешком просякинята и протегна ръка с изпочупени мръсни нокти. — Бихте ли пожертвали няколко цента за една гладна старица?

— Това истински „Буик“ ли е? — попита някакъв хлапак и прокара длан по капака. Чарлс ме гледаше безпомощно.

Прочистих гърлото си.

— Извинете ни — казах твърдо. — Ние точно тръгвахме.

Жената кимна и отстъпи назад. Момчето повдигна рамене. Другите продължиха по пътя си.

— Съжалявам за това — измърморих, щом седнахме в колата. — Богатите хора са нещо ново за този квартал.

Той изглеждаше объркан.

— О! — каза накрая и потегли бавно. Няколко минути пътувахме мълчаливо, преди отново да се обърне към мен: — Иска ми се да й бях дал нещо.

— На кого?

— На онази жена. Можех да й дам малко пари. Не знам защо не го направих.

Поклатих глава.

— Ще й трябват много повече от няколко долара, за да реши проблемите си.

Чарлс кимна.

— Дали мразят хората като мен?

— Не, разбира се — отвърнах, забелязвайки как златните му копчета за ръкавели проблясват на уличното осветление. — Ти просто си от друг свят, това е. Свят, който те не разбират.

Той тръсна глава, сякаш се опитваше да осмисли разликата между нас.

— Срамувам се — каза накрая — че съм толкова далече от тях.

Докоснах ръката му.

— Ти си различен — прошепнах и го погледнах с благоговение. Чарлс притежаваше доброта, неприсъща за хората с неговото положение. Сякаш усещаше болката на бедните, което беше рядкост, като се имаше предвид склонността на висшата класа изцяло да ги пренебрегва.

Спря колата пред ресторант, където жена с рокля от светъл креп пушеше цигара. Издиша дима елегантно през яркочервените си устни, после пусна угарката на тротоара и я угаси с тока си.

— Помислих си, че можем да хапнем в „Блу Палмс“ — каза той. Благите му очи ме наблюдаваха с очакване.

— Би било чудесно.

Подаде ключовете на пиколото, преди да заобиколи колата и да ми отвори вратата. Почувствах се като наследница, на която предстои дебют в обществото, когато положих ръката си в неговата. Две жени се вторачиха в нас. Първо огледаха него, после мен, измервайки ме от главата до петите, и започнаха да си шепнат. Можех да разчета погледите им. Измамница. Знаеха, че не съм от тяхната класа. Гледах право напред, следвайки Чарлс.

Изпитах желание да се погледна в огледалото, за да се уверя, че действително става дума за мен. Двете с Карълайн си бяхме мечтали да вечеряме в „Блу Палмс“ безброй пъти. Познавахме сервитьорката, работеща в коктейлбара през уикендите. Тя често ни разказваше истории за богаташите и знаменитостите, които го посещаваха. Последвах Чарлс в слабо осветеното фоайе, където елегантни двойки подаваха палтата си на портиер с безупречни маниери. От мястото лъхаше на лукс и блясък.

Чарлс прошепна нещо на мъжа на рецепцията и той веднага скочи на крака с нервна усмивка.

— Много се радвам да ви видя отново. Обичайната ви маса ви очаква.

Опитвах се да не мисля за жените, които беше водил тук преди мен. А те трябва да са били цяло шествие. Вместо това гледах право пред себе си, докато следвахме управителя по тъмния коридор със струяща от пода светлина, като в старите киносалони, в които се промъквах незабелязано като дете. Десетки очи се обърнаха към нас с изумление. Оркестърът свиреше и аз отмервах ритъма на тромбона с всяка крачка. Единият крак пред другия. Ами ако се спъна? Ако изложа Чарлс?

Усетих нежна ръка около кръста си, после топъл дъх до шията.

— Просто не мога да седя спокойно, когато свирят тази песен. А ти?

Кожата по ръцете ми настръхна. Знаех песента, разбира се. Звезден прах. Двете с Карълайн я бяхме слушали десетки пъти в музикалния магазин, докато накрая продавачът ни каза, че трябва да купим плочата или да си вървим. Тъй като не разполагахме с толкова пари, си тръгнахме.

Чарлс протегна ръка.

— Може ли?

— С удоволствие — отвърнах и го придружих до дансинга.

Усещах десетките погледи като тръпки по гърба си, но когато той ме прегърна и привлече към себе си, неувереността ми мигом се изпари.

— А твърдеше, че не можеш да танцуваш — прошепна в ухото ми.

— Не мога — отговорих. — Справям се благодарение на теб.

Чарлс поклати глава.

— Знаеш ли — каза със сериозно изражение — ти си наистина специална, Вера Рей.

Завъртя ме из дансинга. Силната му ръка и уверените стъпки ме караха да се чувствам лека и гъвкава, докато се носехме в ритъма на танца. Когато песента свърши, ме притегли към себе си и лицето ми пламна. Останахме загледани един в друг.

— Хайде да вечеряме — предложи той точно когато оркестърът подхвана друга мелодия.

Настанихме се в усамотено сепаре, предлагащо чудесен изглед към сцената. Меката фина тапицерия ме караше да се чувствам така, все едно съм седнала върху облак, а с Чарлс до мен усещането беше неземно.

Той поръча вино и обсъди няколко специалитета от менюто със сервитьора, застанал пред нас с преметната през ръката бяла ленена салфетка.

— Яла ли си стриди? — попита Чарлс. — А хайвер?

Поклатих глава. Защо да се преструвам, че съм опитвала вкуса на лукса, когато той много добре знае, че не е така?

— Добре тогава — каза и се обърна към келнера. — Ще поръчаме и от двете.

След броени минути мъжът се върна и постави на масата купа, пълна с нещо, което приличаше на лъскави дребни боровинки.

— Хайвер — поясни Чарлс с широка усмивка.

Сбърчих нос.

След това сервитьорът донесе плато със странна купчина от мекотели, подредени върху лед. Лимонови резенчета и различни видове сос бяха изкусно аранжирани на друго плато. Преглътнах.

— И сега — започна Чарлс — изстискваш малко лимонов сок отгоре и вдигаш черупката ето така. После оставяш стридата да се плъзне в устата ти.

— Просто така?

— Просто така.

Помислих си, че цялата тази суетня с изисканата храна си е чиста загуба на време. Защо ти е да си го причиняваш, щом можеш да изядеш един чудесен сандвич с шунка? Но не исках да го разочаровам.

— Добре — съгласих се скептично. — Щом казваш.

Протегнах се към чинията, взех една стрида, огледах неравната й повърхност и се изумих от острите й краища. Когато бях дете, баща ми веднъж донесе вкъщи празна черупка и си порязах пръста на ръба й. Мама, която работеше първа смяна във фабриката, не беше там да ме превърже. Затова откъснах парче плат от кухненската кърпа, обвих го около раната и притиснах достатъчно силно, за да спра кървенето. След като се прибра от втората си работа, където цял ден се бе грижила за децата на богато семейство от изискано предградие на Сиатъл, й показах раната си.

— Сама си си виновна — отсече тя, без дори да ме погледне. — На пет години трябва да си по-разумна. — Под очите й имаше тъмни сенки от умора. Не го мислеше наистина. Никога не мислеше онова, което казваше след дълъг и изтощителен ден. Простих й, както винаги. И когато заспа на стола във всекидневната с работните си дрехи, я завих с одеяло.

Държах стридената черупка в ръка, усещах остротата й върху кожата си, после се отдръпнах, пускайки я обратно в чинията. Разтърках показалеца си и огледах назъбения белег, който ме върна в миналото.

— Всеки се чувства малко неловко, когато ги опитва за първи път — каза Чарлс. — Позволи ми да ти помогна.

Вдигнах очите си към неговите — толкова топли, толкова приветливи. Вече не съм онова малко момиченце. Той вдигна черупката към устните ми и аз отворих уста, докато усетих хладната копринена мекота на стридата върху езика си. Долових солта на морето и плътния пикантен вкус, последван от тръпчивостта на лимона. Хапката събуди сетивата и отвори очите ми.

— Оказа се изненадващо вкусна — отбелязах и посегнах за друга.

* * *

Ядохме. Пихме. И танцувахме. Под умелото ръководство на Чарлс краката ми се носеха из дансинга с лекота, каквато не подозирах, че притежавам.

Веднага щом песента свърши и след заслужените аплодисменти за оркестъра, към нас се приближи някаква двойка. Жената, която бе изрусена и с безупречна прическа, махна за поздрав на Чарлс, показвайки диамантен годежен пръстен с размерите на монета. Камъкът проблесна на идващата откъм сцената светлина, когато протегна разперените си пръсти към мен. Мъжът до нея — очевидно годеникът й, ме изгледа с любопитство.

— Аз съм Делорес — представи се напевно тя и погледна обидено Чарлс. — Не си ни казал, че си имаш нова приятелка. Мислех, че продължаваш да излизаш с Ивон. Вие двамата бяхте…

— Да — прекъсна я той. — Това е Вера. Вера Рей.

Делорес изглеждаше развеселена.

— Разбира се — каза, оглеждайки ме от главата до петите. — Мис Рей, приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — отвърнах, усещайки стягане в гърдите.

— Къде се запознахте? — продължи тя. — В някой кънтри клуб? — Изгледа преценяващо роклята ми. Нещо ми подсказваше, че е наясно, че не членувах в никакъв клуб.

— Не — отговори Чарлс. — Ние с Вера се запознахме…

— В хотел „Олимпик“ — обадих се аз. — С една приятелка присъствахме на откриването.

Долорес повдигна едната си вежда.

— О? — каза тя, сякаш опитвайки се да проумее как съм била допусната до подобно място. — Мила, кажи ми нещо — продължи, потупвайки ме по рамото. — Как ти успя да се сдобиеш с покана? Познавам поне десетина представители на градския елит, които нямаха този късмет.

Чарлс обви ръка около кръста ми и ме притисна успокоително към себе си.

— Тя беше моя гостенка — отсече той с толкова самоуверен глас, че сложи край на всяко по-нататъшно обсъждане на появяването ми в хотела.

— Ами, добре — измърмори момичето и дръпна придружителя си за ръкава. — Ние ще тръгваме. — После се изкикоти. — Като ви гледа как танцувате, човек би си помислил, че участвате в танцовия маратон на Шесто Авеню.

Чарлс я изгледа объркано.

— Танцов маратон?

— О, няма как да си чувал за него — отвърна Долорес. — Далеч е от твоята класа. — Тя се обърна и ме изгледа продължително.

— Тогава вероятно е от моята — казах във внезапен пристъп на дързост. Лицето ми гореше. Знаех какво има предвид. Не бях подходяща за Чарлс. За това ясно говореха скромната рокля, купените от магазина за втора употреба обувки и неоформените ми нокти.

— Лека нощ, Долорес — обади се Чарлс, преди да кимне на кавалера й. — Да се махаме оттук — прошепна в ухото ми, докато се връщахме към масата.

Аз кимнах.

— Къде ще ходим?

— А защо не отидем на този маратон?

Поклатих глава.

— Не говориш сериозно.

— Ние сме невероятен танцов тандем — каза през смях.

— Обзалагам се, че можем да победим. Освен това ми дойде до гуша от този снобарски ресторант.

— Знаеш какво представляват тези маратони, нали?

Той ми отправи наивен поглед. Беше мъж, който можеше да танцува валс, но суинг?

— Май се досещам.

— Двойките танцуват с часове… понякога и цяла нощ — обясних аз. — Победител е двойката, която остане последна на дансинга.

— Бих искал да съм последният мъж, останал до теб — отвърна Чарлс и улови ръката ми.

* * *

Отдалече чувах музиката, носеща се от гимназията на Шесто Авеню. Спряхме на тротоара пред двойната врата, където пушеше група младежи, облечени в измачкани костюми, които им бяха прекалено тесни или твърде широки.

Чарлс нервно разтърка челото си. Как можах изобщо да го доведа тук? Със сигурност никой от неговите играещи поло приятели не посещаваше импровизирана танцова зала в петък вечерта. Мъжете го изгледаха подозрително, когато тръгнахме към входа.

— Ей, кукличке — подвикна ми един от тях. — Партньор за танци ли си търсиш?

Чарлс вдигна ръка.

— Тя вече си има, благодаря — каза, пресичайки предложението.

— Бива си я твоята мадама — отбеляза непознатият, докато влизахме. Думите му бяха заглушени от музиката. Но онова, което привлече вниманието ни, беше гледката пред нас. Двойките наоколо танцуваха с такава енергия, с такава страст! Наблюдавах как един мъж вдигна партньорката си във въздуха, после я пусна обратно на пода и започна да я върти отляво надясно като топка на ластик.

Приятелят ми зяпна от изумление.

— Уау! — възкликна той. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Можем да си тръгнем, ако искаш — казах и погледнах към вратата.

— Не, не — възрази, загледан как танцьорът наведе жената толкова ниско, че косата й се разстла по пода. — Просто не съм виждал хора да танцуват така. Това е… невероятно. Искам да опитам. Ти можеш ли?

— Да танцувам суинг? Да. Е, малко.

Улових ръката му, но преди да успеем да стигнем до дансинга, една възрастна жена го потупа по рамото и попита:

— Регистрирахте ли се?

— Да се регистрираме? — повторих учудено.

— Пет цента — поясни тя. — Покрива входа, цената на снимката и купа чили.

Чарлс изглеждаше развеселен.

— И купа чили!

Старицата посочи към бюрото отсреща.

— Можете да платите там.

Той извади един долар от портфейла си и го подаде на мъжа зад импровизираната регистратура.

— Рестото ви е…

— Задръжте го.

— Благодаря ви, сър — кимна човекът, но изгледа изненадано Чарлс. — Алис разясни ли ви правилата?

Приятелят ми поклати глава.

— След пет минути преустановяваме записването, така че извадихте късмет. Правилата са следните: седенето е забранено. Храненето е забранено. Пиенето е забранено. Танцьорите не трябва да спират или да се задържат на едно място за повече от три секунди, в противен случай ще бъдат отстранени от състезанието. Двойката, която се задържи последна на дансинга, печели голямата награда. — Мъжът посочи към буркан, пълен с монети. — Снимките се правят вляво.

Двамата с Чарлс застанахме един до друг пред бялата завеса.

— Сега се усмихнете — подвикна фотографът, скрит зад апарат със сложна светкавица. Лесно беше да се усмихна, когато любимият ми стоеше до мен. — Готово! — продължи той. — Снимката ви ще е готова следващия петък.

Отправихме се плахо към дансинга. Чарлс ме прегърна през кръста и започна неумело да движи крака. Засмях се, улових ръцете му в своите и му показах някои от основните стъпки на суинга.

— Ето така — казах и завъртях крака в ритъма на музиката. Махнах на Лола, моя бивша съученичка. Дори отдалече си личеше колко беше шокирана да ме види в прегръдките на такъв мъж. Шокирана и вероятно изпълнена със завист.

— Оказа се по-трудно, отколкото изглежда — отбеляза той, като опита отново и ме настъпи. — Извинявай.

— Справяш се много добре — казах окуражително, щастлива, че можех и аз да го науча на нещо.

След известно време Чарлс улови ритъма на суинга и ме завъртя из дансинга с увереността на стар професионалист.

— Сега разбирам защо ти харесва повече от валса — подхвърли през смях. — Много по-забавно е.

Почувствах, че по челото ми избива пот.

— А как се забавляват хората като теб?

Той ми отправи половинчата усмивка.

— Говориш така, сякаш съм от друга планета.

— Ами — отвърнах и избърсах веждите си — в известен смисъл си. — Огледах обикновените момчета и момичета на дансинга: синове на работници в завода и дъщери на шивачки. И сред тях стоеше Чарлс, наследник на една от най-богатите фамилии в града, а според Карълайн — и в цялата страна.

— О, я стига! — възрази той. — Не мислиш ли, че това е прекалено?

В залата се появи дребна фигура и аз веднага я познах. Джинджър Клейтън — моя стара приятелка. По-малката й сестра почина преди шест месеца, защото семейството не можеше да си позволи скъпото животоспасяващо лекарство. Внезапно желанието ми да танцувам се изпари. Как можех да вечерям със стриди и хайвер, докато хора като малката Ема Клейтън губеха живота си?

Пуснах ръката му.

— Не виждаш ли?

Чарлс бързо я улови отново.

— Внимавай! Ще ни дисквалифицират, ако спрем. Помниш ли правилото за трите секунди?

Отклоних поглед.

— Да не би да казах нещо нередно? — попита той.

— Не — отвърнах тихо. — Ами, да. Просто ми се иска бедните да не се мъчеха толкова.

Оркестърът забави темпото и аз се зарадвах. Струваше ми се странно да водим сериозен разговор, докато танцуваме в такъв бесен ритъм.

— Слушай — продължих, забелязала безпокойството в очите му. — Наистина вярвам, че проявяваш съчувствие, и знам, че си по-различен от хората от твоя ранг. Но ми се иска по-голяма част от привилегированите да помагат за облекчаване положението на бедните. Времената са трудни. За да може да работи, вдовицата, която живее на долния етаж, трябва да оставя децата си по цял ден сами, защото няма кой да ги гледа. Почтени и уважавани хора обикалят улиците и просят милостиня. И всичко това, докато богатите…

— Докато богатите не правят нищо за тях? — попита той.

— Да — кимнах.

— Ами, права си — продължи Чарлс убедително. — Ние се отнасяме към тях с презрение. Сигурно съм първият, който го признава. Собствените ми родители дори не биха дали на домашните ни помощници достойна заплата. Повечето са принудени да работят на две места, за да изхранват семействата си. Това не е справедливо. Опитах се да поговоря с баща ми. Но той не иска и да чуе. Някога също е бил беден. Проправил си е пътя нагоре от малко фермерско градче в Източен Вашингтон сам-самичък. И вярва, че упоритият труд и дисциплината са ключът към успеха. В неговото съзнание всеки е в състояние да натрупа богатство.

Поклатих глава.

— Но това невинаги е вярно.

— Знам.

— Онова, което не разбира, е, че почтени, трудолюбиви хора просто нямат късмет — продължих аз. — Няма достатъчно работни места. Повечето искат да работят, но не могат.

Чарлс отклони поглед.

— Не знам какво да ти кажа, Вера. И на мен това не ми допада точно толкова, колкото на теб.

— Не исках да прозвучи като обвинение срещу теб или баща ти — побързах да обясня, опасявайки се, че съм прекрачила границата. — Но винаги са ме учили, че трябва да споделям онова, което притежавам, с другите. Защо богатите не помагат на нуждаещите се?

Чарлс кимна.

— Как се казва вдовицата, за която спомена?

— Лора. Името й е Лора.

— А къде работи?

— В шивашката фабрика в индустриалната зона.

— Колко деца има?

Оркестърът отново засвири бърза мелодия и ние ускорихме темпото.

— Поне пет — отвърнах. — Най-голямото е едва на девет години. В изключително затруднено положение са. Миналата седмица й занесох малко хляб. В квартирата й цари пълен безпорядък. Истинска мизерия.

Чарлс ме погледна нежно.

— Искам да й помогна.

— Как?

— Като начало ще я измъкна от отвратителната фабрика, за да може да се грижи за децата си.

— За да го направи, тя ще се нуждае от…

— Средства, наясно съм. Ще се погрижа и за това.

Отправих му усмивка, зародила се дълбоко в мен.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да. Но тя не трябва да узнава за приноса ми.

— Мога да помогна.

— Добре.

Притиснах глава към ревера на сакото му.

— Изключително благородна постъпка!

— Не — отвърна той и ме погали по косата. — Така трябва да се постъпва и съжалявам, че не съм го правил до този момент.

Чарлс ме завъртя из дансинга, преди отново да ме притисне в прегръдките си. Музиката спря за миг и успях да надникна в очите му. От погледа му цялото ми тяло настръхна и когато се наведе към мен, позволих на устните си да срещнат неговите.

— Ето къде си бил! — разнесе се зад нас женски глас. Отдръпнах се от него и се загледах в приближаващата жена. Облечена с жълтеникавокафява копринена рокля и с украсена с бели пера шапка, тя изглеждаше като излязла от списание „Вог“, което Джорджия понякога носеше от домовете, където работеше като домашна помощница. В скромния гимнастически салон жената се открояваше като лебед във въглищна мина. — Търсих те навсякъде, Чарлс — продължи по-меко.

Внезапно пред нас застана един мъж и размаха пръст във въздуха.

— Опасявам се, че спряхте да танцувате за по-дълго от позволеното. Моля ви да напуснете дансинга. Дисквалифицирани сте.

— Съжалявам, Вера — обърна се към мен Чарлс. — Вината е изцяло моя.

Момичето си проправи път през тълпата и двамата го последвахме.

— Какво прави сестра ми тук? — измърмори под носа си той. Когато се озовахме достатъчно далече от танцуващите двойки, скръсти предизвикателно ръце.

— Джоузи? — Тонът му не беше особено приветлив.

— Уау, не мислех, че ще те намеря тук — отвърна тя с явно раздразнение. Пъхна кичур от безупречно оформената си коса под шапката, преди да приглади въображаема гънка на роклята си. — Ходих да те търся в „Блу Палмс“ и Долорес ми каза… — Изгледа ме неодобрително и разочаровано си пое въздух. — Както и да е, нямаме много време. Става въпрос за мама. Тя се разболя.

Чарлс пусна ръката ми.

— О, не! Какво й е?

— В момента докторът е при нея — обясни сестра му. — Но трябва да се прибереш бързо.

Той се обърна към мен:

— Извинявай, Вера, но трябва да тръгвам. Аз… ще ти се обадя скоро.

— Не се тревожи за мен — казах, опитвайки се да прикрия разочарованието си. — Върви.

Наблюдавах как Чарлс и Джоузи си тръгват. Изчезнаха в сенките на нощта, преди да се обърна към останалите танцьори на дансинга. Бяха останали около двайсетина двойки. От веждите им се стичаше пот. Ние можехме да спечелим. Двамата щяхме да танцуваме до сутринта.

* * *

— Господи, изглеждаш зашеметяващо, Вера! — възкликна Лон, когато ме видя във фоайето на хотела. Едва разпознах собственото си име, изречено почти без дъх. А когато погледнах към огромното огледало в позлатена рамка на стената от лявата ми страна, към мен се взираше момиче от висшето общество. Талията ми беше с няколко сантиметра по-тънка, пристегната от изящното бельо под синята копринена рокля. Гърдите ми се показваха над корсажа по начин, който ме караше да се чувствам като пуйка върху поднос — препечена и намазана с масло, готова да бъде погълната. Смутено се опитах да ги прикрия с ръце.

— Красотата ти е изумителна — продължи той и собственически обви ръка около кръста ми.

Допирът му ми бе неприятен. Преглътнах с усилие. Мога да го направя. Заради Даниъл. Ако изиграя картите си правилно, Лон ще задейства връзките си и ще ми помогне да намеря сина си. Ще бъда негова гостенка за вечеря. Ще се усмихвам и ще изглеждам красива. Наистина бих направила всичко, за да стигна до сина си.