Сара Джио
Пролетен сняг (8)

8.
Клеър

Таксито намали пред комплекса и се плъзна за момент по заледената улица, преди да спре напълно. От уличното осветление пайетите по роклята ми проблясваха. Въздъхнах, обзета от желание да съм облечена в анцуг и тениска.

— Той е късметлия — подхвърли шофьорът, оглеждайки тоалета ми.

— Моля?

— Мъжът, при когото отивате — продължи той.

— О! — Очевидно не забелязваше зачервените ми очи и следите от сълзи по лицето ми. — Да. — Свих рамене и му подадох банкнота от двайсет долара, преди да сляза на тротоара. — Съмнявам се изобщо да е наясно, че все още съществувам — прошепнах на себе си, когато колата потегли.

Джийн ми отвори вратата и аз успях да повдигна роклята, за да не се закачи за пантата.

— Защо се прибираш толкова рано тази вечер? Мислех, че двамата с Итън сте на…

— Знаеш, че не си падам по блясъка и суетата — троснах се аз, пресичайки любопитството му в зародиш. — Освен това тази рокля предизвиква сърбеж.

Той ме изгледа продължително.

— Клеър, как си? — попита, без да сваля от мен големите си очи, изпълнени с доброта. — След инцидента — продължи колебливо — не си същата.

— Прав си — кимнах. — Не съм.

Портиерът обви силните си ръце около раменете ми и това ми позволи да дам воля на чувствата, които таях дълбоко в себе си, да изпитам онова, което упорито криех и отричах.

— Днес е годишнина, нали?

— О, Джийн! — разплаках се аз. — Понякога ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне.

— Ами, тогава си излей мъката — посъветва ме той и започна да ме гали по косата, както правеше баща ми, когато бях малка. — Носиш това бреме прекалено дълго. Излей го. Изплачи болката си, скъпа.

Затворих очи и оставих спомените да се изсипят като свлачище, разрушавайки скования свят, който си бях създала, и емоционалната броня, която ме предпазваше от болката от миналото. Просто затворих очи. И си спомних.

 

 

Една година по-рано

— Розово или синьо? — попита Итън, гъделичкайки с устни врата ми.

Обърнах се към него и го видях да държи детски дрешки в ръце, в едната — син пуловер със светлосини ританки, а в другата — розова рокличка и бял клин с харбали по краищата.

— И в двата случая това бебе ще бъде много добре облечено.

Итън погледна розовите дрешки и се усмихна на себе си.

— Струва ми се, че ще е момиче.

— Момче — поклатих глава аз.

Той ме привлече в прегръдките си и погали нежно огромния ми корем. Предпочетохме да не узнаваме пола на бебето въпреки протестите на семействата, особено на неговите родители.

— Знаеш ли колко много те обичам? — прошепна в ухото ми Итън.

Засмях се, целунах го звучно по бузата и посочих маратонките си до вратата.

— Ще изляза да потичам преди вечеря.

Съпругът ми се намръщи.

— Клеър, не искам да го правиш. Прекалено много се натоварваш.

Признавам, че гледката, която представлявах, когато тичах из улиците на Сиатъл с чудовищно наедрялото си тяло в осмия месец, привличаше много изумени погледи, но намерих доста материали и всичко доказваше категорично, че е безопасно. Личната ми лекарка не беше очарована от идеята да продължа да изминавам обичайните пет километра на ден в третото тримесечие на бременността, но не ми и забрани. Спирах, когато се задъхвах или започвах да се обезводнявам. Освен това за човек, който цял живот е спортувал, да се откажа от бягането, беше все едно да престана да дишам.

— Итън — възразих аз — както знаеш, доктор Дженсън каза, че бягането е много полезно за мен.

— Може би в първите месеци — кимна той — но сега не ми се струва особено разумно.

— Бебето няма да падне — казах през смях и разтърках с длани ръцете му. — Скъпи, всичко ще бъде наред.

Взех айпода и пъхнах слушалките в ушите си.

— Ще се върна след половин час — подвикнах от вратата, преди да успее да изрече и дума.

Махнах на Джийн, когато се озовах на тротоара. Яркото майско слънце започваше да се снижава. Мекият въздух погали лицето ми, когато включих звука и ускорих крачка. Усетих, че бебето рита, докато прекосявах Джеймс стрийт, и се запитах какво ли е усещането да тичаш с бебешка количка. Знаех, че ще свикна както с всичко друго. Представях си сутрините с детето. Щях да го слагам в количката и да бягам с него.

С него.

Малкото ми момченце. Или пък момиченце, както предполагаше Итън. Сърцето ми запрепуска лудо, затова забавих ход и поех дълбоко соления и хладен морски въздух, носещ се откъм залива Елиът. Усилих музиката, ускорих отново крачка и точно в този момент нещо се мерна в периферното ми зрение. Кола. Червена. Все по-близо. Прекалено близо. Отскочих встрани, но лявата ми обувка хлътна в широка пукнатина в тротоара. За момент изпитах усещането, че летя, носейки се леко във въздуха, докато калникът не се вряза в тялото ми. Всъщност не усетих удара. Шокът от случващото се притъпи болката. Имаше само натиск и някакво изпукване дълбоко вътре в мен. После всичко потъна в мрак.

* * *

Отворих очи и се огледах. Пронизващо ярката светлина, изливаща се от тавана, ме заслепи. Итън се наклони от дясната ми страна, а майка ми — от лявата. И двамата бяха със сини хирургични престилки и шапки. Стаята се завъртя, затова стиснах клепачи и ги отворих секунди по-късно, вече със съвсем ясен фокус. Защо не си усещам краката?

— Итън — прошепнах — какво се е случило? Краката ми са… като вцепенени. Какво става? Аз тичах… — Отначало паметта ми се възвръщаше бавно, после се стовари върху ми с такава сила, с каквато ме удари внезапно появилият се автомобил. — К-кола… — заекнах, ужасена. — Блъсна ме кола. Итън… бебето! — Погледнах корема си. Изглеждаше по-малък. Обзета от паника, притиснах ръце към него. Беше плосък, мек, празен. Тогава се разкрещях: — Къде е бебето ми? Къде е? Защо са ми го взели? Донесете ми го! — Надигнах се и въпреки че краката ми оставаха неподвижни и изтръпнали, се хвърлих към другия край на леглото, твърдо решена да стана и да намеря детето си.

Итън скочи от мястото си и внимателно ме върна в леглото.

— Не, Клеър — каза меко, но веднага долових примирението и скръбта в гласа му. — Бебето…

— Недей! — извика майка ми. Обърнах се към нея, но тя не откъсваше поглед от съпруга ми. — Още не е готова. Дай й малко време.

Той поклати глава.

— Трябва да знае. — Наведе се към мен и ме погледна с изражение, което разби сърцето ми. Не беше нужно да ми казва. Вече знаех. Вперих поглед в стената, докато той изричаше думите, които щяха да променят целия ми живот: — Бебето не оживя.

Стаята отново се завъртя пред очите ми.

Итън седна на стола до леглото ми и продължи:

— Успях да подържа…

— Не! — изкрещях аз. — Не ми казвай.

Той ме погледна през сълзи.

— Защо? Не искаш ли да знаеш дали е било момче, или момиче? Да чуеш, че прегърнах детето ни за миг, преди то да…

— Недей! — изплаках и зарових лице във възглавницата.

— Донесоха ти го — каза той и изтри стеклите се сълзи.

— Ти беше в безсъзнание, но…

— Престани! — извиках отново. — Не мога да го понеса.

Погледнах кървавите следи върху гърдите си и започнах да треперя толкова силно, че сестрата се втурна в стаята и заби игла в ръката ми, оставяйки хладното съдържание на спринцовката да се излее във вената. Докато тялото ми постепенно се отпускаше, аз лежах, уловена в капана на мислите си, обсебени от бебето, което никога нямаше да видя, и съпруга, който, опасявам се, ме обвиняваше за това.