Сара Джио
Пролетен сняг (15)

15.
Вера

Когато отворих очи, утринната светлина струеше през прозореца. Мразех допира на копринените чаршафи до голата си кожа, но усещането на косматия крак на Лон върху моя ми бе още по-противно. Отдръпнах се от горещото му потно тяло, приседнах и се загърнах със завивката. Той хъркаше толкова силно, че калъфката на възглавницата потръпваше при всяко повдигане и спускане на гърдите му.

Роклята и бельото ми лежаха захвърлени на пода до леглото. Умирах по малко всеки път, когато Лон смъкваше някоя от дрехите ми. Присвих се при спомена за непохватните му ръце, опитващи се да разкопчаят едно копче само за да го скъсат от нетърпение и безсилие. Притъпявах болката с шампанско. Прекалено много шампанско. Дори и сега се чувствах замаяна. Затворих вратата на банята и повърнах в тоалетната, изчиствайки стомаха си и едновременно с това и паметта си от случилото се през изминалата нощ. Внезапно изпитах желание да се изкъпя — да отмия всеки дъх, всеки отпечатък от пръстите на Лон върху тялото ми. Бях лъскала стотици душове в апартаментите на хотела, вероятно дори и този, почиствайки старателно и най-тясната фуга. Естела беше безкомпромисна по отношение на котления камък.

Сапунисах цялото си тяло, но дори когато всеки сантиметър от кожата ми се покри с изпъстрена с балончета пяна, все още се чувствах мръсна. Покварена. Затърках по-силно, докато ръката ми се схвана и изпуснах сапуна. Устните ми потръпнаха леко и сълзите бликнаха. Не можех да ги спра. Молех се Лон да не чуе риданията ми. Водата ме обля и след известно време вече не можех да различа топлите струи от сълзите си.

Затворих очи и лицето на Даниъл се появи отново, като едновременно ме зовеше и успокояваше. Спомних си защо бях тук. Спрях душа с възродена сила и се подсуших с меката памучна хавлия, очакваща ме на рафта. Избрах рокля от гардероба и бързо се облякох. Докато чаках Лон да се събуди, седях до прозореца и мислех за сина си и баща му.

 

 

Четири години по-рано

Когато Чарлс ме целуна по врата, аз се усмихнах и се обърнах с лице към него.

— Добро утро, красавице — каза той и плъзна показалец по лицето ми.

Отклоних срамежливо поглед. Сън ли беше изминалата нощ? И двамата се надигнахме, щом чухме почукване на вратата.

— Закуската е готова, сър. — Приглушеният мъжки глас приличаше на този на камериера от снощи.

— Благодаря — извика Чарлс и приседна в леглото. После отиде до банята и се върна с пухкав бял халат. — Ще се чувстваш ли удобно в това?

Кимнах.

— Стига да нямаме гости за закуска.

— Само ние двамата — увери ме той.

Засмях се, нахлузих халата и го последвах във всекидневната.

— На терасата ли ще закусите, сър?

Сведох очи, избягвайки да погледна камериера в лицето. Какво ли си мисли за мен?

— Не — отговори Чарлс. — Тази сутрин бризът се усили. Сервирайте ни вътре.

— Както желаете — каза мъжът и започна да разпределя съдържанието на двете сребърни плата в чинии. Погледнах чашите с портокалов сок. В Сиатъл лесно се намираха портокали, но с грейпфрута нещата стояха иначе. Миналата година изхарчих седмичните си бакшиши за един-единствен плод. Струваше цяло състояние, но се чувствах много важна, докато белех дебелата кора, само за да установя, че сърцевината беше изгнила.

Камериерът се поклони, преди да излезе, и аз се поуспокоих.

— Искам да правя това всеки ден — отбеляза Чарлс и ми се усмихна от другата страна на масата.

— Аз също.

Отпих глътка от сока, наслаждавайки се на тръпчивата му сладост. Искаше ми се да можех да го споделя с Карълайн и другите. Дали да не скрия няколко кроасана в джоба си за Джорджия? Винаги е искала да ги опита.

— Чудех се — подхвана Чарлс между две хапки омлет — какво ще правиш довечера.

— Опасявам се, че трябва да отида на работа — отвърнах аз.

— На работа?

— Да. Това е нещо, което човек прави, за да изкара прехраната си — поясних саркастично.

— Много смешно — откликна закачливо той. — Ами ако вече не се налага да работиш?

— Какво имаш предвид?

Чарлс сложи ръка върху моята.

— Какво ще кажеш, ако…

Пантите на вратата изскърцаха. Някой влизаше в апартамента. Искаше ми се да потъна по-дълбоко в халата и да се скрия под масата, особено когато видях кой е посетителят. Сестра му Джоузи. Зад нея вървеше прислужница, натоварена с десетина пазарски чанти.

— Чарлс? — повдигна вежди момичето. — Какво правиш тук?

— А ти какво правиш тук? — контрира той. — Мислех, че обикаляш магазините във Ванкувър с мама.

— Прибрахме се вчера — отвърна тя и тръгна към нас. — Купих си някои неща в града и реших да се отбия… — Млъкна в мига, в който ме позна. Забелязах удивлението в очите й.

— Джоузи, виждам, че си спомняш Вера — подхвана Чарлс, сякаш нямаше нищо неестествено в това да ме представи на сестра си, докато съм по халат. — Вера Рей.

— Разбира се — изръмжа тя, взирайки се в мен малко по-дълго, отколкото позволяваше доброто възпитание. На утринната светлина долових нещо познато. Къде я бях виждала преди? — А, да. Вера от танцовия маратон.

— Здравей — успях да измърморя. Искаше ми се да се бях облякла преди закуска. Халатът се оказа ужасна грешка.

— Ами — изсумтя Джоузи — очевидно прекъсвам доста интимен момент, затова си тръгвам. — Погледът й се спря върху парите на страничната масичка, които предишната вечер Чарлс ми беше дал за вдовицата от моята кооперация. Какво ли ще си помисли? Замолих се да й обясни, но той напълно пренебрегна изуменото изражение на сестра си и продължи да се храни.

— Доскоро — каза само.

Прислужницата последва момичето. Вратата хлопна след тях.

* * *

Прекарах още осем невероятни седмици с Чарлс, преди приказката неочаквано да свърши. Имаше много подаръци. По време на една вечеря обви около китката ми сапфирена гривна. Цветя, пътувания, телефонни обаждания. Това беше достатъчно да накара съквартирантките ми да позеленеят от завист.

Въпреки това постоянно отлагах да му кажа за бебето. Знаех за бременността от две седмици, но исках да мине още малко време, за да съм сигурна. Не се съмнявах, че ще се зарадва. Щяхме да имаме дете. Дете, заченато с любов. И все пак се притеснявах. Всичко беше прекрасно и ми се искаше да си остане такова.

И тогава, една нощ в хотелската стая, той падна на колене и ми предложи да се омъжа за него. Казах „да“, естествено. Дори да беше работник в някоя фабрика, пак щях да приема. Бях се влюбила в добротата и сърцето, а не в парите му. И когато надникна в очите ми, едва не му признах за бебето, но малко преди това гаденето беше престанало и се страхувах, че съм пометнала. Не можех да му кажа, че съм изгубила детето му. Затова изчаках.

— Крайно време е да се запознаеш със семейството ми. Защо не дойдеш у нас довечера?

— Не знам — отвърнах, обзета от съмнения след срещите със сестра му.

— Те ще те харесат.

— Не съм сигурна — усъмних се аз, потърквайки носа си.

— Притесняваш се от Джоузи, нали?

Можех само да кимна в отговор.

— Е, недей. Ти си жената, която обичам, и толкова.

Притиснах глава към ризата му, вдишвайки успокояващия аромат на тютюн и одеколон.

— Ти ме правиш щастлив, Вера.

Не можех да не се усмихна.

— Така ли?

— Да. Обожавам смелостта ти. — Прокара пръст по носа ми. — Притежаваш изумителна сила. Можеш да ме накараш да се съмнявам във всичко, в което съм вярвал на този свят, само като ме погледнеш с тези очи. — Притисна ръка към сърцето ми. — Но тук, дълбоко в себе си, си изпълнена с любов. Тя струи от теб.

Усмихнах се закачливо.

— Сигурен ли си, че родителите ти не биха предпочели да избереш момиче с твоето обществено положение?

— Уверявам те, любов моя — отвърна той, приближавайки лицето си към моето, — че по-скоро бих се скрил в най-отдалечения край на Аляска, отколкото да се оженя за която и да било от тях.

— Е, добре — съгласих се аз. — Ще се запозная със семейството ти. Но само ако си сигурен, че го искаш. — Пъхнах ръката си в неговата. Той целуна дланта ми. — Каза ли им вече за годежа ни?

— Не още. Смятам да ги изненадам тази вечер.

* * *

В продължение на няколко часа се суетях какво да облека, преди Чарлс да ме вземе същата вечер. Червената рокля на Карълайн ми изглеждаше прекалено предизвикателна за вечеря в дома на бъдещите ми роднини, освен това прилепваше плътно към тялото ми. Бях още в самото начало на бременността, но момичетата вече подхвърляха подозрителни коментари за няколкото килограма, които бях качила. Огледах критично старата си синя рокля. Прекалено неугледна. Не исках да се преструвам на нещо, което не съм, но от друга страна, трябваше да ги накарам да ме приемат. Не бе никак лесно. В крайна сметка се спрях на жълтата, която Чарлс ми беше купил преди няколко седмици. Бях я носила на повечето от срещите ни. Надявах се да не му е омръзнала.

Отвързах и завързах колана няколко пъти по време на пътуването към дома на родителите му. Колкото и да се опитвах, не можех да наглася панделката на правилното място.

— Изглеждаш чудесно — обади се Чарлс, усетил безпокойството ми.

— Просто искам вечерта да мине добре — обърнах се към него.

— И така ще бъде — увери ме той, навивайки една от къдриците ми на показалеца си.

— Внимавай — казах предупредително и го отблъснах назад. — Ще ми развалиш прическата.

Чарлс непокорно зарови ръка по-дълбоко в косата ми.

— Непоправим си — въздъхнах аз.

Бях толкова погълната от роклята, косата и тревогите си, че не обръщах внимание къде сме, но изминахме няколко километра, така че вероятно доста се бяхме отдалечили от центъра. Колата зави покрай два каменни стълба — входа към Уиндърмиър, ако се съдеше по табелата.

Разбира се, имах представа как живеят богатите. Преди смъртта си майка ми се грижеше за децата на богато семейство в същия този квартал. Джорджия също работеше в дома на известна фамилия тук. Всяка сутрин камион за доставка на мляко я караше до имението точно в шест, преди малките да се събудят. Работодателката й — строга жена, която обичала да спи до обяд, се оплаквала, че когато пристигне, дрехите й са подгизнали. Карала я да се преоблича в помещението за прислугата, преди да я пусне в голямата къща.

— Значи, си израснал тук — отбелязах, възхищавайки се на добре поддържан дом със заострен покрив отдясно и имение във викториански стил отляво. Искаше ми се да намали скоростта, за да мога да ги разгледам по-обстойно. Никога не бях виждала толкова красиви сгради.

— Роден и отгледан, опасявам се — отвърна той, сякаш фактът беше петно в биографията му. Бях запленена от грижливо оформените градини без нито един плевел. Леха с азалии, разцъфнали в симфония от пурпурночервено, молеше да бъде забелязана, но Чарлс не откъсваше очи от пътя, сляп за красотата й. — Едва дочаках да навърша осемнайсет, за да се изнеса от кокошарника — продължи той.

— Защо? — попитах с копнеж, омагьосана от очарованието на квартала.

— Предполагам, защото започнах да презирам всичко това. Начинът, по който всеки се мисли за съвършен. — Погледна ме за момент, преди отново да се обърне към шосето. — Мога да те уверя, че онова, което се случва в тези домове, съвсем не е идеално.

Не беше необходимо да ми го казва. Вече го знаех. Мама ми беше разказала за момиченцето, за което се грижеше. Детето поднесло запалена свещ към завесите в гардеробната на майка си и те пламнали, като едва не подпалили цялата къща.

Той зави в странична улица, където къщите бяха още по-екстравагантни, после насочи колата към дълга алея. В края й имаше портал, пред който стоеше мъж в черен костюм.

— Добър вечер, господин Чарлс — поздрави портиерът, докосвайки с ръка ръба на шапката си, и отвори вратата. Чарлс продължи по покритата с чакъл кръгла алея, паркира и заобиколи колата, за да ми помогне да сляза.

— Искам да те представя на стария Джо — каза ми той. — Джоузеф! — извика към мъжа до вратата. — Липсвах ли ти?

Възрастният човек с посивяла коса му се усмихна сърдечно.

— Добре дошли у дома, господин Чарлс — отвърна той и посегна към оставено наблизо гребло, за да заглади разместения чакъл. Удивявах се на света на приятеля си, в който на всеки ъгъл се появяваше прислужник, готов да върне и най-малкото камъче на мястото му.

Погледнах къщата, която ме плашеше с красотата и съвършенството си.

— Прилича на… дворец — измърморих под носа си, впечатлена от достолепието й.

— Майка ми видяла някакъв замък във Франция и толкова го харесала, че баща ми поръчал на архитекта да го пресъздаде — поясни Чарлс, леко засрамен от прекомерното богатство на родителите си.

Два кипариса очертаваха входната врата и се издигаха почти до покрития с шистови плочи покрив, върху който властваше масивен комин. Огледах красивата зидария, изграждаща солидните стени на къщата, завършващи с лабиринт от корнизи. В две големи каменни саксии беше посаден смарагдовозелен чимшир, подреден в съвършени спирали.

— Чарлс! — През вратата изтича жена с протегнати напред ръце. Роклята й с цвят на слонова кост шумолеше при всяко движение. Веднага забелязах тънката й талия, подчертана от широк син колан. Вдигнатата нагоре коса й придаваше кралска осанка.

— Мамо — отвърна той, като се наведе към нея, когато улови ръцете му в своите, преди да го целуне по бузите. Чаках да обърне поглед към мен и така и стана.

— Е, Чарлс — попита тя — ще ни запознаеш ли?

— Това е Вера — представи ме приятелят ми и засия от гордост. — Вера Рей.

Протегнах ръка, молейки се да не забележи напуканите ми червени пръсти, загрубели от миене и чистене.

— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо.

Кожата й беше мека като кадифе. Искаше ми се да бях отделила малко време да накисна ръцете си в разтопена свинска мас, както ме посъветва Карълайн. Сега си плащах за това.

— Можете да ме наричате Опал — каза тя и сведе поглед към краката ми.

Роклята може и да беше красива благодарение на Чарлс, но обувките безспорно бяха износени. По челото ми избиха капчици пот. Дупката на дясната ли беше, или на лявата? Реших да скрия върха на дясната зад тока на лявата. Не смеех да погледна надолу, за да не привлека вниманието й към разкривените токове. А бях спестила тримесечната си заплата, за да взема на изплащане черните кожени обувки, които харесах на витрината на „Фредерик и Нелсън“. Чарлс би ми ги купил веднага, разбира се. Но не го молех за такива неща. Струваше ми се нередно.

— Нямах търпение да ви представя Вера — заяви Чарлс и целуна леко ръката ми.

— Колко… очарователно — измърмори Опал, повишавайки гласа си с няколко октави на последната дума. Усмивката й бързо изчезна и очите й се присвиха. Погледът й ме караше да се чувствам непохватна. — Струва ми се, че вече се познавате с Джоузефин.

Спомних си напрегнатите обстоятелства, при които се бях сблъскала с Джоузи, сестрата на Чарлс. Два пъти.

— Да — кимнах, сигурна, че бузите ми са станали черешовочервени.

— Е — продължи тя — радвам се, че се отби, сине. Ще останете ли за вечеря?

— Да, разбира се — отвърна той. — Татко тук ли е?

— В кабинета си. Ще накарам Грета да му позвъни.

Да му позвъни. Удивих се на официалността, с която се отнасяха един към друг. Не може ли просто да изтича по коридора и да го извика?

Последвахме Опал вътре. В момента, в който Чарлс свали връхната си дреха, тя се изплъзна от пръстите му и икономката пристъпи напред да я вдигне.

— Грета ще вземе наметката ви, мис Рей — каза домакинята. Говореше ми бавно, като на дете.

Аз кимнах, оставяйки зеления шал да се плъзне по раменете ми. Уших си го сама от парче ленен плат, което Карълайн донесе от фабриката. Тогава си мислех, че може да съперничи на всички шалове, които бях виждала по витрините на магазините. Но в дома на Чарлс по-скоро приличаше на парцал за бърсане на прах. Подадох го нервно на жената, която ме гледаше с любопитство.

— Благодаря — отвърнах, очарована от интериора на дома. Минахме по дълъг коридор, украсен с маслени картини. Сюжетът им описваше комфортен живот, в който разглезени териери се изтягаха върху меки дивани, къщи за гости се гушеха между хълмовете, а жените бъбреха под пазещите ги от слънцето чадърчета. Озовахме се в просторен салон с огромно пиано и прозорци, гледащи към обширна поляна, простираща се чак до езерото. Седнах на зелено кадифено канапе до Чарлс, неспособна да откъсна поглед от водната шир, гладка като сивата дамаска на люлеещите се столове във фоайето на хотел „Олимпик“.

— Изглеждате така, сякаш никога досега не сте виждали вода, госпожице Рей.

— Всъщност наистина за първи път виждам езерото Вашингтон, госпожо — отговорих, преди да си дам сметка за последствията.

Опал притисна ръка към устата си. Но смехът все пак се изплъзна.

— Ами, това е все едно да кажете, че никога не сте виждали луната.

— Мамо — опита се да ме защити Чарлс — Вера живее в града.

— Но разбира се, скъпи — припряно се съгласи домакинята. Предложи ми чаша чай и когато вдигнах ръка да я поема, крайниците ми натежаха като олово. Защо се чувствам толкова скована и непохватна на това място?

Опал остави своята чаша върху чинийката и вдигна показалец.

— Сетих се! Можеш да я изведеш на разходка с лодка.

Синът й я изгледа скептично.

— Не знам, мамо. Днес е много ветровито. Може би не е най-подходящото време за…

— Глупости — възрази тя. — Младата дама каза, че никога не е виждала езерото. Ти трябва да й го покажеш.

— Не е ли почти време за вечеря?

— Ще наредя на готвача да я отложи с половин час. Това ще ти осигури достатъчно време да я разведеш наоколо.

Чарлс се обърна към мен:

— Как ти се струва?

Сивите облаци отвън все повече се сгъстяваха, а вятърът огъваше дърветата с такава сила, че можех да си представя какво щеше да направи с прическата ми. Но се съгласих, защото не исках да разочаровам Опал.

— Звучи чудесно — отговорих, прикривайки опасенията си.

— Значи, е решено — кимна Чарлс и се изправи.

Последвах го на задната веранда, после заедно се спуснахме по стълбите, водещи към моравата. Бях прекалено запленена от езерото, за да забележа гледката пред къщата, представляваща истински зоопарк от подрязани във формата на животни храсти. Зайци. Кучета. Кобила и жребчето й. Спрях да се възхитя на един, оформен като силует на слон.

— Невероятни са — отбелязах и прокарах ръка по протегнатия хобот. — Прецизността, с която са изработени, е удивителна.

— Джоузеф е способен да направи истински чудеса с чимшира — обясни Чарлс. — Татко би предпочел да ги изсекат всички. Но мама ги обожава. Прекарва голяма част от времето си тук. Фигурите й действат успокояващо.

Представих си как Опал гали чимширения жираф.

— Струва ми се, че майка ти не ме хареса особено — отбелязах. Откъм водата повя хладен бриз и веднага съжалих, че се бях отказала от шала си.

— Разбира се, че те хареса — привлече ме към себе си той. — Как би могла да не й допаднеш? Ти си прекрасна във всяко отношение. Просто бъди себе си и те ще видят жената, която обичам. — Целуна ме леко по бузата. — И ще те обикнат още повече, когато им съобщя новината довечера.

Застинах на мястото си.

— Наистина ли мислиш, че трябва да им кажеш тази вечер?

Чарлс кимна.

— Не мога да го пазя в тайна повече.

— Но… — подхванах неуверено — страхувам се, че ще им се стори прибързано. Няма ли да са шокирани, че искаш да се ожениш за мен толкова скоро след запознанството ни?

Той повдигна рамене.

— Вера, не разбираш ли? — каза, сочейки към къщата. — Това там е моето минало, а ти… — Нави кичур коса около пръста си. — Ти си бъдещето. Това, че ще им го съобщя, е без значение. Няма от какво да се страхуваш.

— Добре — въздъхнах примирено.

Тръгнах след него към кея, където лежаха две лодки, обърнати с дъното нагоре.

— А сега… — огледа ги той — на коя от тях има дупка?

Очите ми се разшириха.

— Дупка?

— Когато бях тук последния път, Джоузеф спомена, че едната има нужда от ремонт. — Прокара ръка по корпуса на първата. — Аха, ето. Открих я.

— Страхотно — измърморих под носа си. — Аз не мога да плувам.

— Затова пък аз плувам и за двамата — усмихна се той, като коленичи върху напуканите, избелели от слънцето дъски, за да отвърже въжето, придържащо втората лодка към ръждясала метална скоба. Когато Опал бе предложила разходката, си представих нещо доста по-солидно. Тези плавателни съдове бяха с размерите на гумени лодки, съвсем различни от онези, с които баща ми ме беше возил като дете из Пуджет Саунд. Веднъж една се преобърна и едва не се удавих. Оттогава не се бях качвала на лодка.

— Готово — съобщи Чарлс и ми протегна ръка.

— Не знам — отдръпнах се, внезапно обзета от неувереност.

— О, хайде, не се страхувай. Ще ти хареса да се носиш по езерото. Действа успокояващо.

— Е, добре — казах и му подадох ръка. Той ме придържаше, докато се качих и се отпуснах тромаво върху тясната дървена пейка, разминавайки се на сантиметри от стрелнала се ниско птица. Седна срещу мен и умело намести веслата.

— А сега престани да се притесняваш — опита се да ме успокои, нагласяйки греблата в позиция. — Докато учех в колежа, всяко лято работех като спасител.

Той загреба навътре. Наблюдавах с благоговение как лодката се носеше по езерото, цепейки водата като остър нож масло. Една чапла, подплашена от присъствието ни, изкряка неодобрително. Пробяга по повърхността, разклащайки бледозелените лилии, преди да се издигне във въздуха.

— Красиво е. Ти си истински късметлия.

— Което не ме прави по-щастлив — измърмори Чарлс.

Поклатих глава.

— Какво имаш предвид?

— Хората си мислят, че с богатство можеш да си купиш щастие — отвърна той, сочейки назад към моравата. — Прекарай само една нощ в онази къща и ще си промениш мнението.

Погледнах го, объркана.

— Мама винаги е на настроения. Татко се заключва в кабинета си, а когато не е там, е в хотела. А Джоузи си е… ами, Джоузи. Постоянно нещо я тревожи. Когато беше на пет, едва не подпали цялото имение.

Сърцето ми заби учестено. Възможно ли е да е била детето, за което се грижеше майка ми? Изправих сковано гръб.

— Как така едва не е подпалила имението?

— Тогава бях на училище — поклати глава Чарлс, сякаш споменът все още събуждаше безпокойство. — За сестра ми се грижеше гувернантка. Един ден, докато мама била в града, Джоузи успяла да подпали завесите със свещ. Къщата можеше да стане на пепел. Жената веднага беше уволнена, естествено. Без никаква вина. Джоузи винаги е била непредсказуема.

— О! — размърдах се на мястото си аз. Значи, собствената ми майка се е грижила за Джоузефин! Разтърсих глава, спомняйки си как ми се беше оплаквала от момиченцето от Уиндърмиър. Бях започнала да ненавиждам детето, което получаваше цялото време и внимание на майка ми, и когато тя изгуби работата си, се зарадвах, макар че това най-вероятно означаваше, че ни очаква глад.

— Какво има, Вера? — попита Чарлс, забелязал зареяния ми поглед.

— А, нищо — отвърнах, опитвайки се да се отърся от спомена. Дали Джоузефин знае коя съм?

— Както и да е — продължи той — сега разбираш защо искам да прекарвам колкото може повече време далече оттук. Като момче търсех спасение край езерото или следвах Джоузеф на всяка крачка. Баща ми беше прекалено зает да развива бизнеса си.

Чарлс вдигна греблата и в продължение на няколко минути се носехме свободно по повърхността. Протегнах ръка и я потопих до китката във водата. Една бяла лилия погъделичка дланта ми и по някаква прищявка я повдигнах леко от водния й дом.

— Погледни! — Показах му очарователния цвят.

— Внимавай — предупреди ме той и предпазливо наклони пръстите ми обратно. — Тези лилии са изключително крехки.

Усмихнах му се с любопитство.

— Ти си единственият мъж сред познатите ми, който има някакво отношение към цветята.

Чарлс повдигна рамене.

— Сигурно се дължи на Джоузеф. — Отклони поглед към езерото. — Лилиите са специални. Сигурно знаеш, че невинаги ги е имало по тези места. Намерих първата точно там, когато бях момче. Една-единствена. Джоузеф ми я показа. С всяка година ставаха все повече. А сега… — Махна с ръка към място, където десетки бели цветове с размерите на дланта ми се поклащаха във водата. — Само ги погледни!

— Направо ти спират дъха — отбелязах, усмихвайки се широко на гледката пред нас.

— Много са придирчиви към мястото, където растат. Ако слънцето е прекалено силно или пък недостатъчно, бързо загиват. И са срамежливи тези лилии. Свенливи и горделиви.

Отново се усмихнах.

— И са изключително деликатни — продължи той. — Не издържат дълго, след като ги откъснеш. Джоузи често идваше тук с приятели и береше цели наръчи просто напук. Час по-късно вече бяха захвърлени увехнали на кея. — Замълча, видимо натъжен от спомена. — Мразех да гледам как умират. За нищо.

Погледнах езерото. Вълните повдигаха и спускаха лилиите като деца, играещи си в морската пяна.

— Тук им е добре — заключи той. — Когато ги изтръгнеш от дома им, те се задушават.

Вятърът се бе усилил и развяваше косата ми. Наместих една увиснала фиба и усетих дъждовна капка върху бузата си.

— О, не — въздъхнах, когато втора капна на рамото ми.

Чарлс посегна към греблата.

— По-добре да се връщаме.

Докато стигнем до кея, небето се отвори и изля всичката си ярост върху ни, обезсмисляйки усилията ми да си предпазя косата. Напразно се опитвах да подредя мокрите кичури. Подгизналата рокля висеше като чувал върху тялото ми. Подръпнах несъзнателно плата, надявайки се, че не очертава позакръгления ми корем, дори да бях единствената, която можеше да се досети.

— Погледни ни само — подхвърли Чарлс, след като завърза лодката. — Като две мокри кокошки сме.

Улови ръката ми и заедно затичахме през моравата към къщата. Неприятно ми беше да си мисля как изглеждах. Един бърз поглед в огледалото в позлатена рамка потвърди опасенията ми. Ружът се стичаше по лицето ми на розови струйки. Косата ми висеше безформено на сплъстени кичури.

— О, господи! — възкликна Опал и извика: — Грета! Намери в стаите за гости сухи дрехи за госпожица Рей.

— Елате с мен, госпожице — каза икономката. Последвах я надолу по коридора, изпълнена с угризения за всяка капка, стекла се от роклята ми върху дървения, излъскан до блясък под. Завихме зад ъгъла и жената отключи западното крило на къщата. — Тук трябва да намерим нещо — обърна се към мен. — Семейството често посреща гости през почивните дни.

Изглеждаше ми странно, че има хора, които идваха да преспят в имението без личен багаж, но очевидно това не притесняваше богатите. Където и да се озовяха, всичко им беше осигурено.

Грета ми подаде кремава рокля с дълбоко деколте.

— Струва ми се, че е вашият размер — каза тя и я разгъна пред мен. — Дано да ви стане.

Бих предпочела някоя по-елегантна дреха. Роклята изглеждаше безформена и прекалено широка в кръста. Притеснявах се как ще изглеждам при срещата с бащата на Чарлс. Грета смъкна мокрите дрехи от тялото ми. Отбягвах погледа й, докато разкопчаваше корсета ми, съдран под лявата мишница и засечен от пране в многократно използвана вода. Сапунът беше лукс, от който със съквартирантките ми не можехме да се лишим, но събирахме запасите си и пестяхме всяка унция^[1]. Тя облича дамите с копринено френско бельо. Какво ли ще си помисли за моите дрипи?

Но каквото и да беше мнението й, го запази за себе си, подавайки ми покорно мека бяла кърпа. Увих я около себе си. Плътните пухкави власинки ми помогнаха да овладея треперенето на тялото си. Жената извади чифт бельо от близкия скрин.

— Ще просна вашите навън, за да изсъхнат — каза и се наведе да вдигне купчината от пода. — Разбира се, в случай че държите да ги запазите.

Кимнах покорно, засрамена от думите й. Жената излезе на терасата, а аз приседнах на ръба на леглото. От какъв странен свят идва Чарлс! Чувствах се като лилиите в езерото — откъсната от мястото си, уплашена, бореща се за глътка въздух в непознатото, ново обкръжение.

Грета се върна и ми помогна да облека корсета — с цял размер по-малък, който стягаше неприятно гърдите ми. Опасявах се, че приличам на момичетата на повикване, които посещаваха баровете на Пето Авеню.

— Сигурна ли сте, че в скрина няма друг корсет?

Тя поклати глава.

— Този е единственият.

Облякох роклята и след като икономката закопча копчетата, дълго се оглеждах в голямото огледало до леглото. Гърдите ми изпъкваха над дълбокото деколте. Платът не се стелеше надолу като на жълтата рокля, с която пристигнах. Вместо това висеше върху тялото ми като чувал. Как да се появя долу в този вид?

Грета сякаш не забелязваше притеснението ми или ако го долавяше, не го показа.

— Заповядайте — каза тя, подавайки ми четка за коса и кърпа с характерния си обигран жест.

— Благодаря. — Прокарах четката през разрошените къдрици и нагласих фибите, доколкото можах. После отново погледнах отражението си и въздъхнах.

Очите на жената срещнаха моите и за първи път забелязах в тях искра на състрадание.

— Не се срамувайте от мястото, от което идвате, госпожице Рей — меко каза тя.

Кимнах. Знаех какво имаше предвид и думите й ме стоплиха.

— А сега — продължи тя — мога ли да ви отведа?

Искаше ми се да изкрещя. Не, не ме връщайте отново там! Не мога да се изправя пред тях в този вид. Но отново кимнах, вдигнах високо глава и я последвах към вратата. В коридора, където си мислех, че никой не ни гледа, се опитах да повдигна деколтето на роклята малко по-високо.

— Ето те и теб! — извика Чарлс иззад пианото. — Ела да пееш с нас! — Джоузи седеше до него и ме гледаше със зяпнала уста, докато се приближавах. Реших да не се притеснявам за онова, което знаеше или не знаеше за мен. Вместо това си спомних какво ми каза Грета, и възвърнах самообладанието си.

— Здравей, Джоузи — поздравих я възможно най-мило. Тя беше облечена в бледоморава рокля с модерна ниска талия. На ушите й проблясваха диамантени обеци.

— Здрасти — отговори ми студено. — С Чарлс точно пеехме химна на нашия колеж. Искаш ли да се присъединиш? Но пък, като се замисля, май е по-добре да изпеем този на твоето училище. Коя гимназия си завършила?

Сведох поглед към краката си, докато всички ме гледаха с очакване.

— Аз… аз… — Усетих успокоителното докосване на ръката на Чарлс на гърба си. Думите на Грета отново звъннаха в ушите ми. Не се срамувай от мястото, от което идваш. — Не завърших училище. Трябваше да напусна, защото баща ми почина, а скоро след това — и майка ми.

Джоузи изрази престорено съчувствие.

— О, изгубила си и двамата си родители?

— Стига толкова музика — обади се брат й, измъквайки ме от неловката ситуация. — Умирам от глад.

— Баща ви ще слезе след няколко минути, милички — напевно каза Опал и ме изгледа с развеселено изражение. Допи последната глътка от чашата си и отиде до бара, за да я напълни отново. Наблюдавах как кехлибарената течност се излива от кристалната гарафа. — Да отидем в трапезарията.

Върху бялата покривка блестяха излъскани до блясък сребро и кристал. Седнах на стола до Чарлс. Той стисна крака ми под масата и прошепна в ухото ми:

— Радвам се, че си тук.

Пригладих косата си, все още мокра след разходката с лодка, когато баща му влезе в стаята.

— Опал! — извика той. — Не знам защо настояваш да се храним в седем и половина всяка вечер, след като целият останал свят вечеря в шест.

Загледах се право пред себе си, опитвайки се да остана незабележима, докато някой се надвеси над мен и сипа в купата ми супа с цвят на джоджен.

— Уилям, това е госпожица Рей, приятелка на Чарлс — махна с ръка към мен съпругата му.

Мъжът седна начело на масата и пъхна салфетката в яката си.

— Пропусна да ни предупредиш, че ще доведеш гостенка за вечеря, сине — каза той. Но се усмихна, когато се обърна към мен. — При това толкова красива.

— Много сте любезен — отвърнах, обзета от импулсивно желание да прикрия гърдите си със салфетката в скута си.

— От известно време искам да ви я представя — обади се Чарлс и посегна към ръката ми. — Аз…

— Мамо — прекъсна го Джоузи — не мислиш ли, че готвачката е сложила прекалено много сол в супата?

Опал кимна.

— Трябва да я уволня. Всичката храна има вкус на саламура.

— О, мамо — възрази Чарлс. — Не е толкова лошо. На мен ми харесва. Освен това мисис Мериуедър не е ли глава на семейство? Струва ми се, Джоузеф спомена, че била вдовица.

Уилям прочисти гърлото си:

— Напоследък проявяваш голяма слабост към вдовиците, момчето ми — отбеляза той и се обърна към жена си. — Миналата седмица предложи да осигуря жилище и храна за някаква жена и петте й деца.

Сетих се за Лора от нашата кооперация и погледнах многозначително приятеля си.

— След това сигурно ще поискаш да им отпусна стипендии, за да учат в Йейл.

Джоузи се засмя.

— Брат ти има златно сърце — продължи бащата. — Ако зависеше от него, щеше да дава подаяние на всеки. — Отново вдигна очи към мен. — Госпожице Рей, името ви ми е непознато. Кои са родителите ви?

Дъщеря му се вторачи в мен, но аз упорито отбягвах погледа й.

— И двамата са покойници, сър.

— Много съжалявам да го чуя — каза Уилям.

Опал щракна с пръсти и откъм кухнята се появи млада жена с бяла рокля и черна престилка. Сведе покорно глава, докато домакинята й нареждаше да разчисти чиниите.

— Да, госпожо — каза припряно.

Събра купите от супата върху подноса и спря, когато погледите ни се срещнаха през масата.

— Вера?

Отне ми няколко секунди да я разпозная в униформата на прислужница, но постепенно в съзнанието ми изплува лицето на приятелката ми от детството.

— Силви! — откликнах смутено и веднага се запитах как ли ще погледне на тази среща семейството на Чарлс.

— Какво правиш тук?

— Ами, аз… — Усетих как всички погледи в стаята се насочиха към мен. Лицето ми пламна.

— Тя е моя гостенка — обади се Чарлс, нарушавайки неловкото мълчание.

— Я вижте само — изсмя се Джоузи. — Две приятелки се намериха. Кажи ни, Вера, вие в танцовите салони ли се запознахте?

Родителите й ме изгледаха неодобрително, когато хвърлих салфетката в чинията и се изправих. Как можах изобщо да си въобразя, че ще се впиша в този свят? Сълзи замъглиха погледа ми. Не, нямаше да допусна да ме видят да плача. Повдигнах полите на роклята и се втурнах по коридора към антрето и оттам — през входната врата. Отпуснах се на каменна пейка на верандата, обмисляйки какво да направя. Минута по-късно чух скърцането на пантите зад гърба си. Очаквайки да видя Чарлс, се обърнах, но с разочарование видях до мен да стои Джоузи и да ми се усмихва подигравателно.

— Брат ми е вътре и обяснява на родителите ни, че ти е направил предложение — каза тя, като клатеше глава, очевидно смятайки идеята за смехотворна. — Трябва да видиш мама. Съсипана е. — Погледна към къщата, изсумтя и продължи: — Знам коя си, Вера Рей. Познавах майка ти. Сигурно и ти си крадла като нея. Каквато майката, такава и дъщерята, нали така?

— Не знам за какво говориш — тръснах глава.

— Значи, не ти е казвала за всички неща, които задигна от семейството ми? За бижутата? Монетите от кабинета на татко?

— Джоузи — заекнах объркана — сигурно има някаква грешка. Майка ми никога не би…

— Видях я да взима диамантена гривна от кутията за бижута на мама — настоя тя.

— Не вярвам! — изкрещях аз. — Как се осмеляваш да говориш така за майка ми? Тя беше добра жена. Полагаше възможно най-добрите грижи за теб, Джоузи. А ти я тормозеше.

Леденият й поглед ме плашеше.

— Наясно съм с намеренията ти — продължи тя. — Също като нея, гледаш на семейството ми като на дойна крава.

Поклатих глава и избърсах плъзналата по бузата ми сълза.

— Не е вярно.

— Е — тросна се момичето — ако очакваш да стоя настрана, докато една обикновена курва мами брат ми, значи, си се объркала.

Обвинението ме жегна.

— Обикновена…? — Не можех да се насиля да изрека вулгарната дума. — Какво те кара да мислиш, че съм… — Тогава си спомних плика в апартамента. Парите, които Чарлс беше заделил за бедната вдовица. Джоузи ги беше видяла. Помислила си е, че са за мен. — Не, не — продължих аз. — Грешиш, Джоузи. Онези пари бяха за…

Тя тръсна глава.

— А сега носиш детето му. — Неволно сложих ръка върху корема си. — Колко дълго мислеше да го пазиш в тайна?

Усетих, че не ми стига въздух. Откъде знае? Не бях споделила с никого, дори с Чарлс.

— Не беше нужно да ми казваш — каза тя. — Очевидно е.

— Но аз…

— Колко?

Погледнах я в лицето.

— Не те разбирам.

— Колко искаш да ти платя, за да изчезнеш от живота ни, от живота на Чарлс?

— Защо ще го правиш? — попитах аз.

— Защото никой няма да му позволи да се обвърже с жена като теб — отвърна Джоузи. — Това ще съсипе мама. А татко ще го лиши от… — Махна с ръка към къщата и градината. — От всичко това. Мислиш ли, че след това ще продължи да те обича? Е, госпожице Рей, познавам брат си по-добре от теб и мога да ти кажа, че отговорът е не.

Обичах го от цялото си сърце, но дали любовта ми щеше да бъде достатъчна, за да го направи щастлив без… привилегирования живот, на който беше свикнал?

И тогава го осъзнах. Аз никога нямаше да се впиша в неговия свят, както той нямаше да намери своето място в моя.

— И така, колко трябва да ти дам? — повтори тя. — Колко, за да се махнеш оттук?

Вдигнах двете си ръце.

— Нищо — казах и се изправих на крака. — Разбирам.

Тръгнах по покритата с чакъл алея към шосето. Гласът на Чарлс ме викаше в далечината като фар, призоваващ изгубен кораб, но продължих да вървя. Трябваше да сложа край на целия този абсурд. Джоузи може и да постъпи жестоко, но беше права. Между брат й и мен нищо нямаше да се получи.

— Вера! — извика той, настигайки ме. Усетих ръката му върху рамото си. — Моля те, почакай. Съжалявам за начина, по който се отнесоха с теб. Да вървим. Да си тръгнем заедно.

С усилие преглътнах напиращите сълзи.

— Не мога, Чарлс — казах аз. — Точно от това се страхувах през цялото време, но днес всичките ми опасения се потвърдиха. Обичам те. Много. Но не мога да се омъжа за теб.

Мразех да гледам колко дълбоко го нараняваха думите ми.

— Защо?

— Не виждаш ли? — Прокарах ръка през лицето му. — Никога няма да се получи. Ние сме от различни светове.

— Това няма никакво значение — възрази с умолителен тон. — Не би трябвало да има.

— Но има. Съжалявам, Чарлс. Не съм жената за теб. — Той би се отказал от всичко заради мен, но аз го обичах достатъчно, за да не му позволя да го направи.

Стоеше като вцепенен, когато изтичах покрай подрязания чимшир и отворих желязната врата. Тръгнах по пътя, чудейки се как ще се прибера у дома, след като се намирах на километри от града. Чух приближаващото бръмчене на колата му и гласа му, викащ името ми през прозореца, и се скрих зад едно дърво.

— Вера! — крещеше той. — Вера!

Отчаянието му късаше сърцето ми. Искаше ми се да се провикна: Тук съм, Чарлс! Хайде да избягаме заедно. Да започнем нов живот със свои собствени правила. Но дълбоко в себе си знаех, че Джоузи е права. Приклекнах по-ниско, докато тъмният буик изчезна от погледа ми.

На главния път колите профучаваха край мен, пръскайки роклята ми с кал. Какво значение има това вече? Вдигнах ръка, опитвайки се неуспешно да спра една, после друга. Накрая до мен спря някакъв камион. От предната седалка ми махна мъж.

— Накъде, госпожице? — Говореше с подчертан чуждестранен акцент, който ми напомняше за руските семейства, живеещи в нашата кооперация.

— Опитвам се да се върна в града — отговорих и изтрих сълзите си. — Можете ли да ме закарате?

— Натам съм тръгнал — каза той.

Качих се и затръшнах тежката врата с всичка сила. Вътре миришеше на мухъл и бензин. Докато форсираше двигателя, за да се включи отново в движението, погледнах назад към входа на Уиндърмиър.

— Името ми е Иванов — представи се мъжът. — Свен Иванов.

— Аз съм Вера Рей.