Сара Джио
Пролетен сняг (1)

1.
Вера Рей

Сиатъл, 1 май 1933 г.

Леден вятър проникна между дъските на пода и аз потръпнах, загръщайки сивия вълнен пуловер по-плътно около себе си. Беше му останало само едно копче. При цена от пет цента за бройка ми се струваше несериозно дори да помисля да набавя липсващите. Освен това пролетта отдавна вече бе настъпила. Или пък не? Погледнах навън през високия прозорец и се заслушах, докато вятърът свистеше и виеше. Гневен вятър. Клоните на старата череша се блъскаха в стената на сградата с такава сила, че подскочих уплашена да не би при някой следващ порив да разбият стъклото. Не можех да си позволя да го сменя, не и този месец. И точно тогава неочаквана гледка ме изтръгна за миг от тревогите. Във въздуха се завъртяха светлорозови цветчета. Въздъхнах и се усмихнах на себе си. Също като сняг.

— Мамо?

Даниъл се размърда под завивката. Отметнах оръфания син юрган и открих красивото му кръгло личице и меките руси кичури, които все още се къдреха в краищата. Бебешката му коса. На три години, с пухкави розови бузки и големи очи със спиращ дъха нюанс на синьото, той се намираше на границата между бебе и момченце. Но когато спеше, изглеждаше точно както в деня, когато се роди. Понякога влизах на пръсти в стаята му в ранните утринни часове и го гледах как притиска сплъстеното си кафяво мече с откъснато ухо и износена панделка от синьо кадифе.

— Какво има, миличък? — попитах, като коленичих до малкото легло от борово дърво, преди да погледна предпазливо през прозореца, където вятърът продължаваше да вилнее. Каква майка съм да го оставя цяла нощ сам тук?, помислих си с въздишка. Имам ли друг избор? Карълайн бе поела късната смяна. Не можех да го взема в хотела, особено след случката миналия уикенд, когато Естела го откри да спи в апартамента на деветия етаж. Измъкна го изпод топлата завивка, сякаш беше мишка, уловена да дреме в буркана за брашно в кухнята. Това го уплаши ужасно и едва не ми коства работата. Поех си дълбоко въздух. Не, тук щеше да се чувства добре, безценното ми момченце, на топло и в безопасност в креватчето си. Ще го заключа. Стените на евтината квартира бяха тънки, но вратата беше здрава. Солиден махагон и надеждна месингова ключалка.

И двамата подскочихме при почукването — рязко, отчетливо, настойчиво. Лицето на Даниъл се изкриви в гримаса.

— Пак ли е той, мамо? — попита, преди да сниши гласа си до шепот. — Лошият човек?

Целунах го по челото, опитвайки се да прикрия надигащия се в гърдите ми страх.

— Няма от какво да се боиш, миличък — отговорих и се изправих. — Вероятно е леля Карълайн. Ти стой тук. Ще отида да видя.

Слязох по стълбите и за момент застинах неподвижно във всекидневната, опитвайки се да намеря решение. Чукането стана по-настойчиво, по-силно и по-гневно. Знаех кой е и какво искаше. Хвърлих поглед към портмонето си с ясното съзнание, че в него нямаше повече от един долар, може би два. Наемът беше просрочен с три седмици, а аз някак си успявах да се измъкна от господин Гарисън с извинения, но сега? Похарчих последния си чек за храна и нови обувки за Даниъл, горкото момче. Не можех да очаквам да носи още дълго бебешките си пантофи.

Чук-чук-чук.

Ударите отекваха в съзвучие с ритъма на сърцето ми. Чувствах се уплашена, уловена в капан. Апартаментът създаваше усещане за клетка. Стените около мен сякаш бяха бодлива тел. Какво ще правя? Неволно погледнах към китката си. Откакто бащата на Даниъл ми бе подарил най-изящната вещ, която бях виждала, пазех ревностно златната верижка, инкрустирана с три деликатни сапфира. Онази нощ в хотел „Олимпик“ бях гостенка, а не камериерка с черна рокля и бяла престилка. Когато отворих малката синя кутийка и той закопча гривната на ръката ми, за първи път се почувствах като родена да нося такова бижу. Тогава дори ми се струваше глупаво да си помисля, че бих могла… Стиснах очи, докато на вратата продължаваше да се чука. Започнах да разкопчавам гривната, после тръснах глава. Не, нямаше да му я дам с такава лекота. Вместо това я вдигнах по-високо и я пъхнах под ръкава на роклята си за по-сигурно. Ще намеря друг начин.

Поех си дълбоко въздух, отидох бавно до вратата и неохотно превъртях ключа. Пантите изскърцаха, разкривайки господин Гарисън, застанал във външния коридор. Беше едър човек, едновременно висок и дебел, и не бе трудно да се види защо Даниъл се страхуваше толкова от него. Сива занемарена брада покриваше суровото му лице. Виждаха се само белези от едра шарка и тъмни зли очи. Дъхът му миришеше на джин и кисело, което свидетелстваше, че идва направо от бара на приземния етаж. Строгата забрана за продажбата на алкохол все още не беше отменена, но повечето полицаи си затваряха очите в тази част на града.

— Добър вечер, господин Гарисън — казах с цялата любезност, на която бях способна.

Той се приближи още няколко сантиметра и подпря вратата с огромния си ботуш с метален ток.

— Спести си любезностите — отсече грубо. — Къде са ми парите?

— Моля ви… приемете моите извинения — подхванах с треперещ глас. — Знам, че просрочвам наема. Месецът беше много тежък и…

— Тази история ми я разказа миналата седмица — прекъсна ме студено мъжът. Мина покрай мен, отиде в кухнята и отчупи от хляба, който току-що бях извадила от фурната. Моята вечеря. Отвори хладилника и се намръщи, когато не намери масло. — Ще попитам още веднъж — продължи с пълна уста. Очите му се присвиха. — Къде са ми парите?

Стиснах силно гривната, докато погледът ми се плъзна покрай него към стената с лющеща се боя. Какво да му кажа? Какво мога да направя?

Той се изсмя дълбоко и гърлено.

— Точно както си мислех. Крадлива лъжкиня.

— Господин Гарисън, аз…

Очите му се заковаха собственически върху мен, когато се приближи достатъчно, за да подуша неприятния му дъх и да усетя твърдата четина върху лицето си. Улови грубо китката ми в момента, в който гривната се плъзна под маншета, скрита от погледа му.

— Мина ми през ума, че може да се стигне дотук — каза той и дебелата му мазна ръка разтвори пуловера ми и се вкопчи в корсажа на роклята ми. Показалецът му побутна горното копче. — За твой късмет аз съм великодушен и ще ти позволя да ми платиш по друг начин.

Отдръпнах се назад и чух стъпки по стълбите.

— Мамо?

— Даниъл, връщай се в леглото, миличък — казах колкото може по-спокойно. — Аз ей сега ще дойда…

— Мамо! — повтори детето и заплака.

— О, миличък! — извиках, надявайки се, че гласът ми не издава обзелия ме ужас. — Всичко е наред. Честна дума. Моля те, върни се в леглото! — Не можех да допусна да стане свидетел на това, още по-малко — господин Гарисън да го нарани.

— Мамо, страх ме е — проплака детето с приглушен от плюшеното мече глас.

Господин Гарисън се изкашля и приглади палтото си.

— Ако не можеш да го накараш да млъкне — изкрещя той и отправи зловеща усмивка към Даниъл — значи, ще се наложи пак да ви навестя. Запомни думите ми, ще се върна… — Не ми харесваше начинът, по който гледаше сина ми, сякаш беше досаден домашен любимец. Погледът му се вторачи в мен, сякаш бях сочна пържола, цвърчаща в тиган. — И ще си получа дължимото.

Кимнах покорно, докато го изпращах до вратата.

— Да, господин Гарисън. — Превъртях непохватно ключа, докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. Преди да се обърна към детето, си поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и изтрих стичащата се по бузата ми сълза. — О, Даниъл! — извиках и се втурнах нагоре по стълбите, като го притиснах към себе си. — Уплаши ли се, миличък? Не се страхувай. Мама е тук. Няма от какво да се боиш.

— Но този мъж — изхлипа детето — той е лош. Нарани ли те?

— Не, скъпи. Мама не би му позволила.

Посегнах към китката, разкопчах гривната и я оставих да се плъзне в дланта ми.

Даниъл ме гледаше объркано, а аз се взирах в огромните му невинни очи и ми се искаше нещата да бяха по-различни за него, за нас.

— Мама много обича гривната си, миличък. И просто иска да я скрие някъде…

Детето се замисли над думите ми за момент.

— За да не я загубиш?

— Точно така. — Изправих се и го хванах за ръката. — Ще ми помогнеш ли да я сложим на някое тайно място!

Той кимна и заедно отидохме до малък шкаф под стълбището. Беше открил празното пространство — не по-голямо от кутия за шапки — една сутрин, докато си играеше, и решихме да го запазим в тайна от целия свят. Там държеше безценните си съкровища: намерено на улицата перо от синя птица, консервена кутия от сардини, в която събираше гладки камъчета и всякакви други дреболии. Разделител за книги. Парче лъскав никел. Мида, избеляла от слънцето до бяло. Аз бях пъхнала вътре акта му за раждане и други документи, които трябваше да съхраня. Сега пуснах и гривната.

— Така — казах и затворих вратичката, като за пореден път се изумих как добре се сливаше с ламперията на стълбището. Никога нямаше да разбера как изобщо я беше забелязал.

Той притисна глава към гърдите ми.

— Мамо, ще ми изпееш ли песничка?

Кимнах, пригладих русата косичка на челото му и отново се изумих от невероятната прилика с баща му. Само ако Чарлс беше тук! Бързо отхвърлих мисълта, граничеща с фантазия, и запях:

— Тихо, не плачи, заспивай, малък Даниъл. Когато се събудиш, ще получиш всички малки красиви кончета. — Думите се изливаха от устата ми и успокояваха и двама ни.

Изпях само едно четиристишие, но то се оказа достатъчно клепачите му да натежат, преди да го отнеса до леглото и отново да го пъхна под завивката.

Лицето му се помрачи от тревога, когато забеляза черната рокля и бялата престилка.

— Не отивай, мамо.

Улових с ръка брадичката му.

— Няма да е задълго, миличък — успокоих го, като го целунах по двете меки хладни бузки.

Даниъл зарови лице в мечето и потърка носа си в неговия, както правеше от малък.

— Не искам. — Замълча, докато тригодишният му мозък се опитваше да намери най-точните думи. — Страх ме е, когато излизаш.

— Знам, любов моя — отвърнах, преглъщайки напиращите сълзи. — Но трябва. Защото те обичам. Един ден ще го разбереш.

— Мамо — продължи той, загледан през прозореца, където зад стъклото вятърът набираше сила — Ева казва, че през нощта бродят призраци.

Очите ми се разшириха. Дъщерята на Карълайн имаше въображение, неприсъщо за трите й години.

— И какво още ти каза Ева, миличък?

Даниъл замълча, сякаш се колебаеше дали да отговори.

— Ами… — подхвана предпазливо — когато си играем, понякога едни хора ни гледат. Те призраци ли са?

— Какви хора, скъпи?

— Дамата.

Коленичих, за да го погледна в очите.

— Каква дама, Даниъл?

Той сбърчи нос.

— Онази в парка. Не ми харесва шапката й. Има пера. Да не е наранила някое птиче? Аз обичам птиците.

— Не, любов моя — успокоих го аз и се зарекох да поговоря с Карълайн за историите на Ева. Подозирах, че именно те са в основата на кошмарите му напоследък. — Даниъл, какво съм ти казала за разговорите с непознати?

— Не съм говорил с нея — отвърна той и ме погледна с широко отворени очи.

— Добро момче — кимнах и го погалих по косата.

Детето се отпусна на възглавницата с въздишка. Пъхнах мечето в ръцете му.

— Виждаш ли, не си сам — подхвърлих с треперещ глас. Надявах се, че няма да забележи. — Макс е при теб.

Той отново притисна играчката към лицето си.

— Макс — повтори с усмивка.

— Лека нощ, любов моя — казах и тръгнах да излизам.

— Лека нощ, мамо.

Затворих вратата тихо и тогава чух приглушено:

— Чакай!

— Да, миличък? — надникнах от прага.

— Целуна ли Макс? — попита детето.

Върнах се до леглото; коленичих и го оставих да притисне мечето до устните ми.

— Обичам те, Макс — прошепнах и отново се отправих към вратата. — И теб, Даниъл. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Излязох на пръсти, сложих още една цепеница в камината, изрекох мълчалива молитва и внимателно заключих масивната врата.

Ставаше въпрос само за една смяна. Щях да си бъда вкъщи преди изгрев-слънце. Обърнах се към къщата, после тръснах глава и постепенно се успокоих. Нямаше друг начин. Той беше в безопасност. Жив и здрав.