Федерико Аксат
Последен изход (84)

Епилог
Две години по-късно

Рандал Форстър беше приветстван с радушни аплодисменти. От три години беше водещата фигура по полицейски въпроси на Канал 4 и това му беше донесло огромна популярност. При всички положения случаят на Франк Макей се бе оказал определящ за шеметното му издигане; беше млад, харизматичен и най-важното умееше да минава по тънката линия между обществения интерес, патологията и техническите параметри на една зловеща история.

На екрана, разположен встрани от сцената, се появи пронизващ поглед, който всички разпознаха. Отдолу течеше следният надпис:

ГЛАВОРЕЗЪТ ОТ ХАМХЪРСТВИЛ

ФРАНК ЕДМЪНД МАКЕЙ

1951–2011

Аудиторията замлъкна. Гласът на журналиста изгърмя рязко от тонколоните.

— В дом от средната класа, в малкото селце Хамхърствил, с баща, който карал свръхдълги смени в металургическо предприятие, и майка, която работела като готвачка, шивачка, продавачка и хигиенистка, малкият Франк на практика се отгледал сам до дванайсетгодишна възраст, когато сестра му Одри се появила на бял свят.

Рандал се движеше по сцената с увереността на голям оратор. С едната ръка в джоба и поглед, насочен ту към зрителите, ту в пространството над главите им, сякаш се опитваше да прогледне в далечно и разбулващо тайни минало.

— Всъщност знаем малко за първите му години. Това, което се е случило в семейство Макей, е и вероятно ще продължи да бъде мистерия. По-късно, през 1964 година Ралф и Тереза Макей се местят с децата си в столицата, оставяйки след себе си твърде малко, за да може да бъде възстановено толкова години по-късно.

На екрана се появи черно-бяла снимка на група деца в училище. Две лица бяха оградени в кръгчета; едното от тях — с огромни и дълбоки очи.

— Франк се научил от много малък да прикрива истинския си характер, да манипулира обкръжението си. Бил образцов ученик, с интелигентност, много по-висока от средната, не създавал проблеми и бил способен да минава незабелязан. Андрю Добинс, може би единственият му приятел през онези години в Хамхърствил, е предоставил това, което ще остане почти със сигурност единствената характеристика на Франк Макей, отразяваща истинската същност на този продуктивен сериен убиец.

Рандал направи умишлена пауза. Беше държал тази реч няколко пъти — въпреки че при други обстоятелства — и знаеше как да събуди интереса на присъстващите.

— Когато истината излезе наяве, всички онези, познавали приживе Франк Макей, бяха ужасени и изненадани, включително сестра му, бившата му съпруга, съседите му, съдружникът му, всички… освен Андрю Добинс. Андрю Добинс, който не го беше виждал от десетата му година, понеже и неговото семейство се беше преместило в града, беше единственият, който повярва, че новините, въртящи се в страната, можеха да се окажат истина. Всъщност дълбоко в себе си знаеше, че бяха истина. Защото Андрю Добинс е първият, и както вече казах, вероятно единственият, който проникна в истината за този човек.

В някакъв момент образът на екрана се беше сменил. Сега се виждаше един Франк на младини да позира до червена кола. Изглеждаше на двайсетина години и на пръв поглед усмихнатото му изражение не будеше интерес. Колкото по-голямо ставаше изображението, толкова повече изглеждаше, че нещо в очите му преминаваше времево-пространствената бариера и полепваше по всеки от присъстващите, за да разкрие истинските му намерения.

— Франк Макей не беше мечтаният съпруг, нито примерен съсед и далеч по-малко добър баща… но в очите на онези, които го познаваха, не беше убиец. Не можеше да бъде убиец. Беше темпераментен мъж, това да, импулсивен мъж, може да се каже. Но убиец? Не, невъзможно. Колко пъти сме чували същото за други като него? Когато хора като Макей се научат да се крият зад маската на здравия разум, стават неразпознаваеми, движат се сред нас безнаказано. И именно арогантното им желание да става тяхното отново и отново, да се чувстват по-висши от останалите, ги подтиква да продължават. Не е само неукротимата жажда да убиват и да причиняват зло, а също и егото на мислещия се за всемогъщ.

Андрю Добинс живеел през няколко къщи от Франк. Ходели заедно на училище, връщали се заедно, станали приятели. Един ден Франк поканил Андрю в дома си; било лято и родителите му били на работа, затова били сами. Казал му, че този ден нямал желание да кара колело, нито да прави нещата, които обикновено правели; завел го в задния двор и му показал купища буркани с паяци, бръмбари и други големи насекоми. Франк носел със себе си наваха^[19]; бил го купил от по-голямо момче и никой не знаел, че го притежава освен Андрю. Била общата им тайна. Същия ден в градината на собствения си дом, Франк помолил приятеля си да си избере едно от уловените насекоми. Андрю избрал средно голям паяк, който изглеждал леко зашеметен. Предположил, че Франк ще убие паяка с навахата — по онова време вече вярвал, че е способен на това, — а истината била, че не се смутил особено. Кой не е убивал паяк някога? Андрю бил склонен да участва в онази игра, без да си дава сметка, че всъщност се явявал на изпит.

Въпреки че казусът с главореза от Хамхърствил се беше превърнал в обект на щателни разследвания, повечето от тях бяха насочени към смъртните случаи, разкрити по-късно. Пресата обича да охарактеризира чудовището, но много пъти забравя за човека. Рандал беше открил, че определени детайли като тези, които се канеше да представи, бяха способни да предизвикат много по-силно въздействие от най-отвратителното убийство. Аудиторията пазеше гробна тишина.

— Франк не убил паяка с навахата, не и в началото. Отрязал четири от краката му и заедно с Андрю го наблюдавали как се опитвал да избяга, като се заливали от смях, установявайки, че едва успявал да се движи в кръг. Тогава Франк му отрязал още един крак, после следващия, докато обяснявал как не трябвало да се режат много близо до тялото, защото така паякът умирал прекалено бързо. Накрая клетият паяк останал само с един крак, с който едва можел да докосва земята наоколо и да се върти около себе си, докато умре. Не е било само извратена игра, както споменах, а изпит.

Към края на същото лято, Франк помолил Андрю да дойде в дома му. Казал му, че бил намислил едни специални изпити — така наричал Франк обезчленяването на насекоми, в което двамата вече участвали три или четири пъти — и Андрю се почувствал очарован от живота. Започнал да изпитва особен вид умопомрачително преклонение пред приятеля си. Франк го завел в градината, но този път там не били бурканите му с насекоми, а кошница с малка котка, на три или четири месеца по преценка на Андрю Добинс години след това, когато с известна горчивина щеше да признае, че независимо че тогава е подозирал намеренията на Франк, не се е трогнал кой знае колко. Котките не му се нравели особено…

„Франк разтвори лапите на котето, като си послужи с дълго конопено въже. Когато го обездвижи и докато животинчето пищеше безпомощно, му извади очите с навахата, после прогори със запалка коремчето му, ушичките, муцунката… докато котето не можа да понесе повече и умря.“ Андрю престанал да посещава Франк почти веднага и може би това е било предупреждение за малкия Макей. Предупреждение за това какво би станало, ако остави останалите да видят истинската му природа.

Сега екранът не показваше никаква снимка. Рандал изчака няколко секунди, докато не се появи лицето на момиче на около двайсет години.

— Надали Елизабет Гарт ще да е била първата му жертва, но без съмнение е била една от първите, защото Макей никога не е извършвал убийствата си толкова близо до Бостън…

Рандал направи мисловна пауза, поклати отрицателно леко глава и добави:

— Това не е съвсем вярно впрочем… Но да стигнем до там. В крайна сметка това е главната причина да се съберем тук днес.

Начинът, по който Франк Макей е убил Елизабет Гарт, млада самотна майка, сочи, че все още се е движил по кривата на обучението. Възможно е дори да е действал прибързано. Не само я е убил близо до къщата си, но и е установил контакт с нея, което е можело да се окаже решаващо за залавянето му. Освен това, макар по тялото на Елизабет да се наблюдават прорезни рани от нож по ръцете и краката, дълбок разрез на гърлото се оказал решаващ за светкавичната ѝ смърт, нещо много по-различно от садизма и мъченията при убийствата, които ще последват по-късно.

Какво е помислил Макей, след като е убил Елизабет Гарт? Аз бих заложил на следното — първо, почувствал е несравнимо удоволствие да измъчва и накрая да убие беззащитно момиче, следователно е знаел, че ще го извърши отново; и второ, че ако продължавал да бъде неразумен, накрая са щели да го заловят, затова му трябвало да създаде система, която да му гарантира да продължава неограничено дълго.

Най-малко поне седем убийства са станали между 1983 и 1989 година и всички са били извършени извън щата. Жертвите били млади жени, но дотук със съвпаденията. Франк е убивал с нож, с чук, включително с голи ръце; избирал ги е произволно, като е ограничавал контакта с тях до минимум. През онези години е използвал турнирите по шах на сина си Тед, за да оправдае отсъствията си. Пътувал повече от час от мястото, където се провеждал турнирът по шах, избирал жертвата си и я измъчвал и осакатявал в течение на два или три часа. Рядко се е срещала подобна форма на жестокост и въпреки това да се намери модел на престъпленията, е практически невъзможно.

На екрана следваха лицата на жертвите.

— Франк Макей умря, без да бъде разкрит. Убил е деветнайсет жени и двама мъже, но има подозрение, че е автор на още петнайсет убийства. Дори съвременни системи като „Викап“ не биха успели да установят общи закономерности.

На екрана се прожектира кръгъл лабиринт.

— Преди малко казах, че вероятно никой не е видял истинския Франк Макей, освен приятелят му от детинство Андрю Добинс, но може би това не е изцяло вярно. Възможно е първата му съпруга Кристен Макей, на която се наложило да понася неговите удари и малтретиране в продължение на години, да си е представяла жестокостта, стаена в същността на съпруга ѝ. Но Кристен била жена с умствени проблеми и положението ѝ било критично през онези години на съжителството им. Въпреки това Тед, по-големият син на Макей, е бил свидетел на анормалното поведение на баща си. Малкият Тед, гений на шаха, който по-късно се превръща в успешен предприемач, криел отговора.

Рандал посочи към центъра на лабиринта.

— Отговор, който щеше да остане скрит в течение на години и с чиято магическа обиколка ще имате възможност да се запознаете от първа ръка.

Изображението на лабиринта се отдалечи бавно, докато не отстъпи да се види онова, което всъщност се оказа корица на книга. Последен изход гласеше заглавието. Отдолу с големи червени букви беше изписано името на авторката.

— Дами и господа, без повече да се бавя, ви представям жената, която направи възможно излизането на тази истина на бял свят. Моля, доктор Лора Хил.

Взрив от аплодисменти придружи Лора, която се придвижи с известна припряност до високата масичка от едната страна на екрана. Беше третата презентация на книгата и въпреки това беше толкова нервна, колкото и първия път. Потърси Диди на първия ред и самият факт, че я виждаше там как ръкопляска пламенно, ѝ вдъхна сили. Сестра ѝ винаги е била важна за нея, но през последно време след уволнението от „Лавендер“ и последвалата раздяла с Маркъс се беше превърнала в единствената ѝ опора. Тя и Уолтър, разбира се, но Диди беше единствената, която я окуражи да завърши книгата, когато нещата в „Лавендер“ станаха напечени. „Ръкописът е фантастичен. Щом от болницата са ти поставили ултиматум, аз казвам да вървят на майната си. А колкото до гаджето, което имаш, не ме изненадва, че си е измил ръцете, знаеш, че никога не ми е харесвал.“

Диди не беше сбъркала.

— Добре дошла!

— Благодаря, Рандал.

Лора беше избрала за тази вечер пола с цвят на горчица и бяла блуза с дълъг ръкав. Винаги дълъг ръкав. Когато седна и скръсти ръце в скута си, се увери, че дясната ѝ китка оставаше покрита. Едва няколко нишки обгоряла кожа се подаваха изпод маншета ѝ.

— Преди всичко — каза Рандал — позволи ми да ти кажа, че поканата ти за тази вечер е огромно удоволствие за мен.

Лора кимна утвърдително.

— Направи едно великолепно встъпление.

— Благодаря.

Журналистът загледа екрана, където все още се виждаше корицата на книгата, и сякаш току-що му хрумна да попита:

— Разкажи ни защо точно лабиринт, Лора.

— О…, винаги съм се възхищавала на лабиринтите. Израснах в Хокмун, Северна Каролина, и там имаше малък атракционен парк. Собственикът, очарователен господин с фамилия Адамс, поддържаше парка отворен много години, противно на всички очаквания, и главната атракция беше огромен кръгъл лабиринт.

— Лабиринтът от растения ли беше?

— Не беше от растения, но можеше да променя аранжимента си. Имаше няколко врати, които се отваряха и затваряха, и алеите бяха различни всеки път. Господин Адамс твърдеше, че са повече от хиляда, но вероятно преувеличаваше. Мъж, маскиран като минотавър, обикаляше цялото съоръжение и правеше излизането още по-трудно — което нас, най-малките ни ужасяваше. А истината е, че много рядко съм виждала някой да излиза от лабиринта. Със сестра ми, която е тук с мен тази вечер, обичахме да ходим през лятото почти всеки ден. Едно момче, което харесвахме, работеше там.

Диди я сочеше от партера, като рисуваше думи с устни:

На теб ти харесваше…

Лора не можа да прикрие усмивката си.

— Винаги съм се чувствала привлечена от лабиринтите — продължи тя. — Има нещо в начина на мислене, което наподобява измъкване от лабиринт.

— Или на оставане на приклещени в него, предполагам.

— Точно! Например до лабиринта на Хокмун се минаваше по тесен коридор, който извеждаше директно в центъра му, и аз по някаква причина вярвах, че ако избирам винаги пътя, който ме отдалечава от тази точка, щях да успея да изляза. И съответно никога не можах да го постигна.

— Защото за да излезеш, понякога е нужно да се върнеш назад. Затова ли?

— Точно така. Когато Тед Макей постъпи в „Лавендер Мемориал“ сякаш беше притиснат в лабиринт, създаден от собственото му съзнание.

— Като става дума за толкова брилянтен ум като неговия, подозирам, че е бил доста заплетен.

— Несъмнено. Прекарваше седмици, потопен в цикли, като се въртеше в кръг, неводещ доникъде. И когато се опитвах да насиля леко нещата, като го напътствах към изхода по неправилния начин, както когато бях дете и обикалях лабиринта на Хокмун, тогава отново се изгубваше. Беше като да започнеш пак от началото.

— Тед Макей умря при пожара в изоставената фабрика — каза Рандал, придавайки на гласа си известна твърдост. — Пожар, от който ти, Лора, имаше късмета да избягаш. В известен смисъл тази история се оказа твой собствен лабиринт. Не мислиш ли?

— Възможно е. Но Тед Макей беше този, комуто се падна най-лошата участ, не само защото изгуби живота си, но и заради тежкия товар, който е трябвало да носи толкова много години. Тази книга, Рандал, разказва за това каква беше тази травматична обиколка и как той се измъкна от заложения му от собствения му ум капан. Ако не беше силата му, нямаше да съм тук и нито едно от тези ужасяващи престъпления нямаше да бъде разкрито никога.

Започна вяло ръкопляскане, което постепенно стана повсеместно. Лора и Рандал се присъединиха.

— Едно от последните неща, които Тед ми каза, преди да умре — продължи Лора, — беше, че за него нищо от случилото се няма значение, щом баща му е мъртъв. Но ти и аз знаем колко е важно разкриването на истината…

— О, абсолютно. Имах възможността да говоря с близки на жертвите и за много от тях фактът, че виновникът вече не е сред нас, се оказа истинско облекчение.

— Както и за бившата му жена, за дъщерите му, на които се наложи да се сблъскат със загубата на обичан човек, чието значение дори не мога да си представя. Но те поне успяха да го видят такъв, какъвто е бил в действителност — мъж с голямо сърце, който съдбата беше пожелала да носи чужд кръст.

Презентацията продължи още половин час. Рандал беше отличен водещ и разговорът протече съвсем непринудено.

След това се раздаваха автографи и Лора най-сетне успя да се отпусне и да се наслади на засвидетелстваното ѝ внимание. Някои скришом поглеждаха към белега, който се подаваше от маншета на блузата, други обсъждаха и задаваха въпроси. Най-често срещаният въпрос засягаше Джъстин Линч, за когото бяха научили от новините, че се е събудил от комата. Тя им отговаряше любезно, че не поддържа контакт с него и че допустимата за разкриване информация от страна на семейството му се ограничава до написаното на последната страница.

В един момент Лора различи в далечината дребен мъж с очила, който не се беше наредил на опашката. Беше на около петдесет години или на по-малко и чакаше с книгата под мишница с полуусмихнато лице.

След всеки подписан екземпляр Лора отклоняваше поглед скришом, а непознатият продължаваше да стои там, прав, на същото място. Залата започваше да се изпразва, когато един от организаторите, почти двуметров дългуч с фамилия Матюс, се върна до масата, където беше Лора, и тя го помоли да застане до нея, с което той, разбира се, се съгласи. Беше в момента, когато Очилаткото напусна ъгъла си и се нареди в редицата. Последен.

Жена с нестандартно телосложение застана пред масата и Лора изгуби от полезрението си Очилаткото. Беше от тези хора, които се усмихваха непрекъснато, преливащи от енергия. Тоооолкова съм щастлива да съм тук, тооолкова се наслаадих на книгата. Лора направи усилие да се фокусира върху нея, защото в действителност изглеждаше очарователна жена и беше очевидно, че ѝ беше коствало усилие, за да стигне дотук. Дойдох чак от Върмонт… имам роднини тук, но дойдох специално, за да ви видя вас, госпожо Хил. Имате огромен талант. Лора кимаше утвърдително и продължаваше да пише на първата страница. Вдигаше глава в търсене на непознатия, но не виждаше нищо повече от корема на тази жена. Много, мноого благодаряяя…, продължавайте да пишете, моля ви. Може ли да ви кажа нещо? Лора се усмихваше, но се боеше, че усмивката ѝ се превръща в гримаса на неудобство. Къде ли беше Очилаткото? Представи си го как изниква с нож зад жената. Защо ли си представяше, че можеше да я сполети нещо такова? Не че серийните убийци си имаха клуб или ѝ бяха сърдити. Въпреки това не беше първият път, когато подобна идея минаваше през главата ѝ. Влюбих се в Тед мъничко. Жената говореше и бузите ѝ се зачервиха като две жарави. О, ще ме помисли за глупачка. Не говоря за влюбване като влюбване… само за онова, което се изпитва към добрите герои. Лора ѝ казваше, че я разбира отлично и ѝ благодареше, че е дошла. Подаде ѝ книгата и жената най-накрая си тръгна. Очилаткото продължаваше да стои на края на опашката.

Десет минути по-късно Лора подписа два екземпляра на една двойка и дойде редът на човечеца.

— Не ме ли познахте?

Гласът му беше звънък и премерен. Ако този мъж беше сериен убиец, то беше най-очарователният на света. Лора се отпусна.

— Истината е, че не — каза тя. Но едва произнесла думите, направи връзката в главата си.

— Казвам се Артър Робишо — потвърди мъжът с очилата.

Лора беше попаднала на снимката на адвоката в интернет, но никога не го беше виждала лично. Бяха провели кратък разговор по телефона, не особено приятен.

Робишо погледна на едната, после и на другата страна. Оставаха няколко групички хора в залата, но стояха далеч от тях. Единственият, който можеше да ги чуе, беше Матюс, и Лора го помоли, ако е възможно да ги остави сами за момент.

— Благодаря, че променихте името ми — каза адвокатът.

— Вие ме помолихте.

— Да, разбира се, но дори и така можехте да не го правите. Моля да ме извините, ако бях малко груб, когато говорихме по телефона онзи път, но разбирате, подобно нещо можеше да навреди на кантората ми.

— Не се тревожете.

Робишо изглеждаше неспокоен. Все още не ѝ беше подал книгата, която носеше под мишница.

— Не исках да ви прекъсвам преди това. Прочетох книгата ви и ми се стори много добра. Поздравявам ви.

Остави книгата на масата.

— Благодаря. Макар че, имам чувството, че сте дошъл и за нещо друго. Греша ли?

Робишо отрече с глава, безмълвен. Погледна към тавана, сякаш думите, които търсеше, бяха написани там.

— Много пъти мислех за това, което ще ви кажа, и въпреки това ми е изключително трудно…

Лора недоумяваше. В книгата беше свела до минимум участието на Робишо донякъде заради изричната му молба. Какво имаше да ѝ казва, което да е толкова важно?

— Не съм го казвал и на съпругата ми — каза адвокатът, този път с истинско съжаление. — Не съм го казвал на никого, но вие ще ме разберете или надявам се да ме разберете.

— Слушам ви.

— Тед дойде в дома ми един следобед, както вие описахте в книгата. Този ден празнувах рождения си ден, нещо, за което той, разбира се, не знаеше. Не е вярно, че всичките ни съученици присъстваха, но в действителност дойдоха някои. Искам да кажа, че това, което описвате в книгата, е доста подобно на онова, което се случи онзи ден. Аз и той… отидохме в кабинета ми да обсъдим подробности, свързани със завещанието.

Лора го разучаваше.

— Всички цикли се базират на реални епизоди — каза Лора. — Имах възможността да говоря с други хора и да го потвърдя.

Робишо клатеше утвърдително глава.

— Съжалявам, че не говорих с вас по-рано. Аз… само ако знаех. — Робишо подпря ръка върху книгата, сякаш се готвеше да положи клетва.

— Не се тревожете.

— В книгата говорите за един опосум… В каква връзка всъщност?

Лора се намести на стола, изненадана. Не беше задълбавала кой знае колко за опосума. Тед почти не ѝ беше говорил за него и по-голямата част от споменатото идваше от разговорите ѝ с Майк Доусън, който също не беше особено щедър към нея, когато ставаше дума за споделяне на подробности.

— По неизвестна причина Тед се страхуваше от него — каза Лора, като се усмихна разбиращо. — Трябва да е преживял травмиращ инцидент или поне така предполагам. Така и не го попитах.

Робишо кимаше с глава.

— Но в тези цикли каква точно роля играеше това животно?

— Господин Робишо, има ли всичко това някакво значение за вас?

— Да.

— Мога ли да знам какво?

— Същия онзи ден в градината на дома ми Тед помисли, че е видял един опосум, точно както описвате в книгата. Добре, не съвсем по същия начин — не го видя в една стара гума, а между едни саксии на жена ми.

Лора не можа да прикрие почудата си. Беше приела, че тази част от разказа, в която се явяваше опосумът не беше действителна, а просто се съдържаше в циклите.

— Изненадана съм.

— Предполагам. И така, каква беше ролята на опосума?

— Не знам със сигурност, господин Робишо, но мисля, че символизираше начина, по който Тед се крепеше към циклите… Всеки път, когато нещата излизаха извън контрол, опосумът изникваше. Известно ми е, че понякога Тед го сънуваше, и е възможно образът му в циклите да е бил един вид страж.

Робишо направи мисловна пауза.

— Като на минотавъра от лабиринта в родния ви град.

Не е зле за един адвокат.

— Нещо подобно, да кажем.

Залата вече беше напълно празна.

— Аз видях опосума онзи ден — каза Робишо изведнъж.

Лора остана безмълвна.

— Тед започна да крещи, че имало опосум в градината, и няколко от приятелите ми се втурнаха да го заловят. Не намериха нищо. Но аз стоях в кабинета си, гледайки през прозореца… и го видях. Видях го точно в момента, в който се шмугваше между саксиите.

— Не знам какво да ви кажа… опосумите съществуват; сигурно е избягал.

— Имаше трийсетина души и никой не видя опосума да се измъква. Саксиите се намират в средата на градината и е невъзможно оттам да се измъкне животно, без да бъде видяно. Тед го видя. Аз го видях. Никой друг.

Робишо се изправи и Лора само го стрелна с поглед. Мъжът протегна ръка и тя я стисна.

— Сега разбирате защо не можех да говоря с вас преди, нали?

Артър Робишо не дочака отговора, а грабна книгата, която беше оставил върху масата, усмихна се и си тръгна с походката на човек, свалил товар от плещите си.