Федерико Аксат
Последен изход (72)

16
1994

Пет дни след убийството на Томас Тайлър кампусът продължаваше да се тресе от вълнения. Академичните занятия бяха възстановени по обичайния график и въпреки това убийството на преподавателя изглеждаше единствената възможна тема на разговор. Снимачните екипи от телевизиите вече не бяха позиционирани в УМА, нямаше и хеликоптери, които да прелитат непрекъснато, но медиите не бяха забравили случая ни най-малко. Сега фокусът на вниманието беше попаднал върху любовния триъгълник. Новините бяха съпроводени от снимки на Тайлър и семейството му, на Джорджия Маккензи и две-три на Тед (едната от годишника на гимназията). Джорджия се беше върнала у дома си по лекарска препоръка, въпреки че полицията беше излъчила изявление, в което информираше, че момичето не е разследвано за убийството на Тайлър. Почти никой не вярваше на това.

Беше шест сутринта, когато един глас прозвуча по домофонната уредба на „Блока“. Вратите на стаите се отвориха. Току-що събудени студенти с подпухнали лица, полузатворени очи и още по пижами се споглеждаха, в опит да асимилират чутите думи. Гласът не беше на кого да е, а на декана. Приканваше ги да слязат за около десет минути. Важно съобщение щеше да бъде направено на първия етаж.

Това беше крайно необичайна ситуация. Какво съобщение се налагаше да бъде направено в шест сутринта, без да е планирано?

В стая 503 Тед се събуди пръв. Приятелят му имаше най-дълбокия сън, който Тед беше виждал в живота си, поради което бяха нужни две минути, за да получи минимална съзнателна реакция от негова страна. Когато Джъстин заподозря, че това имаше връзка със случая, веднага изпадна в тревога.

— Да не прибързваме, Джъстин, моля те. Облечи се и да слизаме най-после.

Останалите им съседи по стаи на петия етаж се нижеха по коридора полузаспали.

Когато стигнаха на първия етаж, съмненията дали съобщението имаше нещо общо с убийството на Тайлър, бяха напълно разсеяни. Група от десет полицаи се качиха към стаите, докато някои студенти все още слизаха. Общата зала беше препълнена и се пукаше по шевовете. До вратата стояха деканът и детектив Сегара, който всички разпознаха от лаконичните му изявления по телевизията по случая. Заедно с тях имаше още няколко полицаи и двама типове, които придружаваха декана.

— Какво, по дяволите, означава това? — измърмори Джъстин.

— Вероятно някоя рутинна процедура — каза Тед с неглижиран тон.

— Добър ден — каза деканът. — Ще бъда кратък. Както вече предполагате, нуждаем се от съдействието ви за разследването, което полицейският отдел на Масачузетс провежда понастоящем. Детектив Сегара и хората му ще претърсят сградата и от вас се иска да останете тук, докато това се извърши.

Смесица от шушукания и недоволство плъзна из помещението. Сегара взе думата.

— Ако някой от вас се нуждае от нещо от първа необходимост за следващите два или три часа, да вдигне ръка сега и един служител ще го придружи до стаята, за да си го вземе — направи пауза. — Под първа необходимост имам предвид лекарства.

— Имате ли право на това? — попита някой.

Деканът отговори.

— Адвокатите на университета са тук, за да може всичко да е законно.

Никой не вдигна ръка, нито отправи друго оплакване. Сегара и останалите му хора се изгубиха по стълбите нагоре. Само двама от тях останаха долу да пазят вратата.

Какво се случваше?

От всички сгради със стаи на университета „Блокът“ беше първият, в който правеха нещо такова. Можеше да е случайно, но логиката сочеше, че изборът на първата сграда не можеше да е без причина. От там насетне останалите студенти щяха да са предупредени и ако криеха нещо в стаите си във връзка с разследването, щяха да имат време да се отърват от него. Не, този обиск нямаше да премине в останалите сгради на кампуса — каквото и да ги вълнуваше, трябваше да се крие в „Блока“.

Джъстин, Тед и още няколко души сформираха групичка. Марман и Ървинг Просър бяха сред тях, както и момче на име Джо Стиуел, което изведнъж пребледня като лист хартия. Тед беше благодарен, че Стиуел е с тях, защото така ужасът на Джъстин нямаше да бъде толкова очевиден.

— Мислите ли, че търсят запалката? — предположи Марман.

Тед беше забравил за прословутата запалка — градска легенда, породена от факта, че няколко студенти били видели у преподавателя скъпа златна запалка.

— Няма никаква запалка — коментира Ървинг.

— Тогава какво търсят?

Тед не се вълнуваше какво търсят, а защо търсят. Да претърсиш кампуса с общежития на шест етажа в един университет, не беше просто нещо, това беше ясно, дори и да се отнасяше за раздухан случай на убийство. Въпреки че деканът беше оказал съдействие в разговора преди малко, със сигурност той и адвокатите бяха направили цял куп възражения. Някой съдия вероятно е одобрил цялата процедура. Беше прекалено оперативен, за да няма конкретна причина. Каква можеше да е?

След малко повече от час Сегара и екипът му се върнаха на първия етаж. Тед ги преброи. Бяха общо петнайсет. Първото заключение, до което достигна, беше, че всички бяха полицаи или детективи, нямаше представители на специализираната съдебна полиция, поради което беше много вероятно съдебната заповед да се ограничи до търсенето на нещо конкретно, а не до събирането на отпечатъци или проби за генетичен анализ. Това говореше за вероятния напредък на разследването, помисли той. Второто, и по-важно, заключение беше, че за такова време при толкова хора беше невъзможно да се обискират всички стаи дори с минимален успех.

Докато Тед се качваше по стълбите, след като на студентите им беше разрешено да се върнат по етажите, хвърляше поглед в стаите и видя, че много от тях видимо са били щателно претърсени. Но без съмнение това беше невъзможно. Обаче веднага си даде сметка какво се беше случило — двама или трима членове на екипа са разхвърляли по малко във всички стаи, в някои повече от други, и едрият от екипа беше обискирал щателно стаята, която го интересуваше. Нямаше как да е другояче. Защото ако петнайсет души бяха претърсили „Блока“ за час време, беше невъзможно да са свършили сносно работата… Тогава за какво да се тормози?

Като стигна до стая 503, подозренията му се потвърдиха. Безпорядъкът беше пълен — матраците извън леглата, отворени кашони, разхвърляни дрехи на всички страни…; не бяха направили и най-малкото усилие да прикрият следите. Разбира се, и този хаос можеше да е сътворен само от един човек. Тед потърси най-фини белези и му беше достатъчен само един поглед към библиотеката, за да си даде сметка, че там е направено щателно претърсване. С фотографската си памет Тед веднага забеляза, че книгите му бяха по местата си, но поставени в различни ниши. Някой се беше постарал да ги извади една по една.

— Какво привлича вниманието ти? — попита Джъстин зад гърба му.

— Нищо — каза Тед, без да сваля очи от книгите. — Скоро ще получим новини от Сегара.

— Накъде биеш?

— Към това — каза Тед напълно сериозно. — Трябва да се контролираш, Джъстин, да помниш какво ти казах. Детективът ще иска да говори с теб. Може би и с мен отново, въпреки че знае, че от мен няма да изкопчи нищо ново.

Тед знаеше, че Сегара не беше намерил нищо. В този момент детективът навярно съжаляваше за този погрешен ход.