Федерико Аксат
Последен изход (71)

15
В наши дни

Лора, Тед и Лий се намираха пред широка стена, чийто първоначален цвят беше невъзможно да се определи, освен за последния ѝ метър горе — нюанс на сивия цвят, който стигаше нищожната височина от три метра. В ниската част имаше огромни олющени участъци, където прозираха стари глинени тухли, останалото беше изгубило цвят или беше покрито с надписи. Беше увенчано с два реда бодлива тел, а в средата беше главният портал с дебела верига и огромен катинар.

— Изоставената фабрика за пишещи машини — каза Лора. Не беше въпрос.

— Така е. — Тед се приближи до стената и се подпря с две ръце, сякаш очакваше да усети някакво трептене. В определен смисъл стана точно това. — Компанията ми я закупи преди повече от десет години.

— В един от сеансите ти ми разказа как Уендъл я е придобил — каза Лора в очакване на реакцията му.

Като че ли на Тед му трябваше време да проумее за кого му говореше.

— Придобих я посредством фирмата ми — повтори Тед, който сега вървеше успоредно на стената, без да спира да я докосва. — Ключовете са там.

Сочеше към една от тухлите, фактически при основата на стената, зад бурените и някакъв странен храст с бодли.

Лий се приближи тутакси и помоли Тед да се отдалечи. С известно затруднение охранителят се наведе и промуши ръка между растителността, докато не докосна стената. Една от тухлите се помести малко, след като я разклати. Трябваше да си послужи с две ръце, за да я дръпне и извади. В дупката имаше връзка ключове.

— Трябва да влезем — каза Тед, — но само Лора и аз.

— Невъзможно — сряза го Лий.

— Тед — намеси се Лора, — знаеш, че не можем да го направим по този начин. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Лий може да ни осигури малко пространство, но не може да позволи да влезем заедно. Разбираш го, нали?

Тед си разтриваше слепоочието. Не беше убеден. Другите очакваха отговора.

— Въпросът е елементарен, Макей — каза Лий без заобикалки, — или влизаме тримата, или се връщаме по същия този път още сега. Друг вариант няма.

— Добре.

Лий отиде до портала.

— Най-дългият ключ.

Лора се приближи до Тед.

— Справяш се много добре. Ще помоля Лий да ни остави да поговорим при малко повече пространство. Знаеш ли какво ще намерим вътре? Спомни ли си?

Тед запази мълчание. В погледа му имаше нещо особено.

— Не, не знам.

Но всъщност знаеше.

Влязоха в голям паркинг, на вид изоставен по същия начин като външния. Бурени и храсти бяха избуяли безразборно. Доста окаяни циментирани пътеки бяха единствените зони за преминаване. Отдясно имаше двуетажна сграда с прозорци и с няколко входа, заковани с дървени дъски. Изключение правеше единична врата в един от ъглите. Натам се насочиха и тримата.

По време на прехода в гората почти не бяха разбрали, че южният вятър беше довял облаци, не дотолкова заплашителни, но достатъчни, че да скрият напълно слънцето.

Лий използва друг ключ, за да отвори втория катинар, и един по-малък ключ за вратата, която се затвори зад тях с леко щракване. Влязоха в малка, напълно празна и занемарена стая — несъмнено това не беше главният вход. Тед ги преведе през странична врата към коридор, който ги изведе към офисите. Лий беше запалил малко фенерче, защото светлината, която едва се процеждаше през кепенците на прозорците, не беше достатъчна. Офисите не бяха изцяло изпразнени, имаше бюра, архивни шкафчета и други подобни неща. На средата на пътя Тед се спря и се загледа в една странична врата, сякаш не си я спомняше или пък напротив, като че присъствието ѝ имаше специално значение. Накрая продължи да върви към двукрилата врата в края. Озоваха се в огромно пространство, където преди време са се намирали работилниците и конвейерите, някои все още годни за работа. В тази част на сградата таванът беше най-висок и имаше капандури, които, макар и посивели от натрупаната пръст, позволяваха да влиза малко светлина.

Лий прибра фенерчето. Налагаше се да държи тейзъра подръка, дори и беретата. Това място никак не му харесваше — малко светлина и много възможни места за прикритие.

Точно тогава телефонът на Лора започна да звъни и тримата се стреснаха.

— Маркъс?

Звукът беше ужасен.

— …сти …шно …болницата.

Лора се отдалечи инстинктивно. Помоли Лий за ключодържателя и охранителят ѝ го подаде без възражения.

— Маркъс, нищо не ти разбирам. Спешен случай в „Лавендер“?

— …йте …отдал…

Нямаше смисъл. Лора извървя лабиринта, който ги беше довел до мястото, но по обратния път. Трябваше да пробва три от малките ключове, докато успее да излезе от сградата, и отново опита как е връзката.

— Сега чуваш ли ме?

— Сега да. Излязох от сградата.

— Каква сграда?

Маркъс звучеше притеснено.

— Пътеката зад къщата на Тед води до стара фабрика. Същата, която…

— Лора, слушай ме внимателно. Макей с Лий ли е?

— Да.

— Оковани ли са ръцете и краката му и добре ли е надзираван?

— Да. Защо?

— Сигурна ли си, че не може да те чуе!

— Да! Маркъс, тревожиш ме, какво е станало?

— Искам да ме чуеш внимателно. В момента съм с Боб Дювал. Боб направи проучването, за което го помолих. В действителност е имало убийство в УМА през 1994 година, когато Тед е бил първокурсник. Преподавател на име Томас Тайлър е бил заклан. Доста раздухван случай. Полицията е проучила няколко студенти, сред които Тед Макей и Джъстин Линч, но не намерила нищо. Случаят останал отворен и архивиран. Държа досието в момента. И познай.

Лора не можеше да отгатне нищо, защото едва успяваше да смели новата информация. Убит преподавател? Спешното позвъняване на Маркъс нямаше как да означава друго, освен…

— Кажи ми останалото, моля те.

Изведнъж се отпусна и краката ѝ омекнаха, докато не се свлече на земята.