Федерико Аксат
Последен изход (67)

11
В наши дни

Маркъс не помнеше да се е чувствал толкова щастлив, както онази събота. В този ден имаше чувството, че е способен на всичко.

Когато отиде да вземе вестника си, остана за момент, стиснал мандалото на външната врата, усмихвайки се глупаво, докато си казваше, че само няколко часа по-късно, когато отвореше вратата, Лора щеше да бъде от външната ѝ страна.

И помнѝ какво трябва да направиш…

Беше говорил с Боб, приятеля си от бостънската полиция, и той го беше уверил, че още същия ден ще провери случаите на убийства през 1993 година.

Уплътни сутринта в покупки. Първо отиде до пазара и купи всичко необходимо за специалния си сос. Маркъс не беше добър готвач, режимът му предимно се базираше на ястия за микровълнова, пица и китайска храна, въпреки че се беше научил да приготвя някои блюда с приемливо качество. Пастата с гъбен сос и лук беше негов специалитет. Но преди да отиде на пазара, се отби до търговския център и изхарчи едно малко състояние за нови дрехи. От няколко седмици отлагаше покупката и ако имаше идеален ден за обновяване на гардероба, то той беше точно този.

По обед се върна у дома, натоварен с цяла дузина торби. Имаше всичко необходимо. Когато затвори врата, Маркъс за пореден път получи замайване. Усмихна се. Имаше няколко часа да се помотае, преди да започне с подготовката на соса и реши да отиде в стаята за прожекции и да изгледа някой филм. Зареди една купа пуканки в микровълновата и още преди да чуе първото пукване на царевицата, звънецът на вратата иззвъня настойчиво.

Отиде на прозореца и видя Боб да чака на прага. Носеше папка в дясната ръка и черните си очила. Защо не му беше позвънил по-рано?

Отвори вратата. Съдбата си правеше шеги с него. Предполагаше, че щом отвореше вратата, трябваше да завари жената на живота си, а не полицай с име на актьор.

— Боб, каква изненада… Успя ли да откриеш нещо?

— Да.

Нещо го смущаваше, ясно беше.

— Влизай, моля те.

Насочиха се към хола, придружавани от пукането на пуканките, носещо се от кухнята.

Тъкмо щяха да седнат, когато Боб се обърна и погледна приятеля си:

— Знаеше ли, че Макей е брат на Едуард Блейн, онзи тип, когото обвиниха в убийството на приятелката му?

Маркъс остана като вцепенен.

— Не знаех.

— Същият баща. Различна майка — каза Боб, докато сядаше. — Но това не е поводът да дойда. Това можех да ти го кажа и по телефона…

Маркъс седна.