Федерико Аксат
Последен изход (65)

9
1994

Побоят повлече след себе си серия пагубни случки, някои пряко произтичащи от него, други — не. Вследствие на това Тед постепенно ставаше по-затворен и по-апатичен от обичайното, което се отрази и на уменията му в игралната зала, където харизмата и манипулацията бяха основно оръжие, както и на връзката му с Джорджия, от която малко по малко се отдръпваше, без някой от двамата да направи нещо, за да го избегне. Джъстин беше достатъчно съобразителен, за да не го измъчва с въпроси; започваше да го опознава много добре и това включваше да си дава сметка кога беше за предпочитане да не го притеснява с ненужни питания.

Най-лошото дойде пет дни по-късно, когато в кампуса на Тед се обади леля му Одри, сестрата на баща му. Беше единствената роднина от негова страна, с която понякога поддържаше контакт, и при все това тя никога не му се обаждаше в кампуса. Когато чу приглушения ѝ глас от другата страна на линията, първото, за което помисли, бе, че нещо лошо беше сполетяло баща му. И истината бе, че Тед не можа да сдържи радостта си; вече пет години не го беше виждал и нямаше проблем така да продължи завинаги. Само че, оказа се, Франк Макей не беше умрял, нито пък претърпял тежка злополука, ами чисто и просто искаше да говори с Тед и затова се беше обърнал към Одри. През последното десетилетие Франк се беше превърнал в преуспяващ търговец на комбайни и изглежда, се завръщаше към фазата на патетичните опити да установи връзка с Тед.

По някаква глупава причина, Тед му звънна.

Оказа се, че баща му щял да остане в града във връзка с някакъв договор и имаше твърдото намерение да го посети в кампуса. Тед остро се противопостави, разбира се, и му каза, че ще мине през мотела му, за да се видят. Самата идея да го срещне в университета караше стомаха му да се преобръща. Щеше да отиде при него и да сложи край веднъж завинаги на неговите жалки опити да се превърне в баща на годината.

Паркира колата си до вратата на скромния мотел „Лонли Пайн“ и не си направи труда да отиде до рецепцията. През завесите на стая 108 разпозна походката на баща си, който сновеше от единия до другия ѝ край с пакети, които оставяше на определено място. Задържа се за малко там, пред прозореца, с песента на птиците като прелюдия към грешката, която беше на път да допусне. Вратата неочаквано се отвори.

— Тед, сине. Колко хубаво, че те виждам.

— Здрасти.

Косата му беше побеляла; не изцяло, но много повече от последния път, когато Тед го беше видял. Дори и така изглеждаше с десет години по-млад — все още запазил изразителните си черти и без да наддаде и един излишен грам. Бронзовият тен на кожата му беше същият като в годините на уличен търговец. Но освен във физическия му вид, Тед се взря в очите му, защото ако нещо бе научил в юношеските си години бе, че без значение какво би могъл да каже или направи баща му, само онези два малки ириса в наситеносиньо бяха единствените, които казваха истината. А в този момент казваха нещо много просто — много по-умен съм от теб.

Франк се приближи с ясната нагласа да го прегърне. Тед го стопира с ръка и направи крачка назад.

— Татко, ако обичаш.

Той разтвори ръце в знак на примирение. Кимна мълчаливо.

— Влез, моля те.

Тед беше предвидил, че срещата ще бъде кратка.

Стаята беше малка и това, което беше видял през прозореца, не бе друго, а как баща му разопакова багажа си. В средата на леглото имаше един почти празен куфар. Под телевизора на стойка имаше масичка с два стола. Франк седна на един от тях и покани с жест сина си да го последва.

— Хайде, Тед. Все някога трябва да поговорим.

Поне това си беше истина.

Тед се загледа в една ужасна картина.

— Не искам да идваш да ме виждаш в кампуса. Никога.

Франк не отговори веднага.

— Щом не желаеш да идвам, няма.

— Чудесно.

Нова вълна от неудобно мълчание заля и двамата. Тед не желаеше да го пита какво имаше да му казва, искаше той сам да го стори. Беше влудяващо, че всяка дума, която се отронваше от устата му, беше един вид съревнование. Но така си беше.

— Какво е станало с лицето ти? Университетско сбиване?

Тед инстинктивно докосна с ръка бузата си. По лицето му нямаше следи от побоя, с изключение на една почти неуловима синина на лявата скула. Опита се да си спомни дали беше споменавал нещо по въпроса на леля си Одри, но смяташе, че не е.

— Никакво сбиване — отвърна Тед сухо.

— Леля ти Одри ми каза, че оценките ти са много добри, също така ми показа снимка на Джорджия, приятелката ти…

Франк престана да говори, като видя реакцията на Тед.

— Аз съм ти баща… логично е да искам…

— Ако продължаваш да разпитваш леля за мен, единственото, което ще постигнеш, е да престана да говоря с нея окончателно.

Франк въздъхна примиренчески.

— Какво стана с нас, Тед? — попита, навеждайки се леко. Ръката му се спря на половината разстояние от тази на Тед. — Бяхме един отбор, помниш ли?

Тед изпита желание да се изсмее гръмко. Отрече с глава.

— Помниш ли, когато пътувахме за турнирите по ша…

— Стига… Не искам да обсъждам миналото с теб. Помня съвършено как стояха нещата и какво направи. Не говоря, че изневери на мама с онази жена, защото макар че това я разби накрая, мисля, че ни направи услуга.

— Смятам, че в действителност трябва да говорим за миналото, защото по друг начин не бихме могли да изградим настоящето.

— Гениално. На някое пакетче захар ли го прочете? Няма никакво настояще за изграждане. Единственото, което трябва да изясним ти и аз, е, че от днес нататък няма да си говорим двамата. Ясно ли е?

Франк сведе глава.

— Все някога ще трябва да оставиш миналото — каза с поглед, забит в пода. — Голям си и няма да ти давам съвети, но знам какво ти говоря.

— Не го разбираш, нали? Не е работата в това дали ще ти простя, или не. Какво искаш да ти прощавам? Начина, по който биеше мама и мен? Кое от двете неща?

— Не го казвай по такъв начин.

— Няма друг начин за казване, извинявай. Така че работата не е в прошката, а просто хич не ми дреме да виждам мъжа, който биеше майка ми, задето е разсипала солта в кухнята, или е прибрала обувките във фризера, когато болестта ѝ не позволяваше да осъзнава какво върши.

— Много добре знаеш, че причините бяха много по-сериозни… — промърмори Франк, вдигайки поглед. В очите му прозираше смесица от молба и сдържан гняв.

— Да, ама разбира се, бяха много по-сериозни. Беше болна!

Франк стисна устни. Допря нокът до устата си и започна да го гризе.

— Помолих те за прошка за това. Не мога да сторя повече. Тя беше болна и аз… не знаех как да се справям. Естествено, го вършех много лошо. Такива бяха нещата у дома и не познавах друг начин да изляза на глава.

Тед отричаше с глава. Баща му винаги успяваше да се постави в ролята на жертва.

— Татко, не ме вълнува защо се случиха тези неща. Не ме вълнува дали те разбирам. Аз бях този, който трябваше да живее заедно с мама през всички тези години, да я гледам как се влошава и влошава с всеки изминал ден, докато ти се беше изнесъл. И ако искаш си вярвай, че отдалечавайки се от нея, не си я засегнал, си в грешка. И ако искаш да вярваш, че всеки удар и всяко хокане не е влошило състоянието ѝ, съжалявам да ти съобщя, че не беше така. Ти си отговорен за това.

Франк преглътна слюнка.

— Навярно имаш право.

— Навярно.

Лъч надежда проблесна в очите на Франк.

— Но с теб… с теб опитах…

— Бях на седем, когато чух как я биеш за първи път! — избухна Тед. — И знаеш ли какво? Никога не ти го казах, но може би ще е добре да го знаеш. — Посочи го обвинително с пръст. — Или може би е редно да ти кажа за това колко добре ти се получиха нещата с мен; да ти кажа, че когато си тръгна от къщи, почти не можех да спя от кошмари. Кошмари, които имам и до ден днешен. Искаш ли да чуеш какво се случва в тях?

— Тед, моля те, не мисля, че има смисъл да…

— Разбира се, че има смисъл. Има смисъл!

Франк го наблюдаваше сега с онзи безмилостен поглед, който Тед беше опознал толкова добре в своето детство. Защото дълбоко в себе си Франк Макей не обичаше да му противоречат. Можеше да си облече овчата кожа за момент и да помоли за прошка, но нищо не го влудяваше така, както когато нещата не ставаха по негово усмотрение, когато не беше Той, който казваше какво трябва да се говори и какво не.

— Присъстваше във всеки един от сънищата, седнал както си сега, пушещ блажено цигара. И ми нареждаше да отида до червения ти мустанг. Помниш ли?

Нещо в лицето на Франк се измени.

— Естествено, че помня червения си мустанг.

— Аз не исках да се приближавам до багажника, защото знаех какво ще намеря вътре. Но ти настояваше и настояваше да го видя. И накрая се приближавах и преди да стигна, той се отваряше като с магическа пръчка. И вътре беше мама с вързани китки и обезобразено лице, проядено от буболечки.

— Тед… — процеди Франк.

— В сънищата не мога да отлепя поглед от трупа, докато не се събудя. А за фон чувах смеха ти, защото ти се наслаждаваше на това.

Тед му говореше, без да сваля очи от него и за миг. Веднага щом приключи, се почувства поразен от споделянето на всичко. Никога не го беше казвал на никого и никога не си представяше, че ще го стори пред него. И въпреки това сега се чувстваше много по-добре, не само с един товар по-малко на плещите си, но и удовлетворен, защото кучият му син, баща му, заслужаваше да научи какво е накарал да изстрада малкото му момче.

— Понякога жената не е мама, а момичето, което харесвам, или случайно срещнати жени. Лежат свити в багажника и изведнъж оживяват и ме сграбчват за ръката, взирайки се в мен с умолителен поглед, сякаш се опитват да ми кажат нещо. Всичко останало е същото — червеният мустанг, а ти си с цигарата и се смееш. Винаги е същото.

Тед се изправи рязко, избута стола с ритник и изпсува под носа си.

— Няма жена, която да видя, и да не помисля какво стори на мама — каза с почти насълзени очи. — Сега разбираш ли защо не те искам в живота си?

Франк излъчваше непоклатимост. Не изглеждаше склонен да продължава спора. Отиде до нощната масичка и донесе една книга, от която се подаваше снимка. Извади я и я сложи на масата. Тед продължаваше да стои прав и му се наложи да се приближи, за да види на преден план момченце на около дванайсет години. Разпозна в него собствените си черти, както и двете миниатюрни сини очи, които му казаха всичко.

— Това е брат ти — заяви Франк. Нямаше и помен от умолителния тон отпреди малко.

Тед вдигна очи и го погледна с изкривено лице. После отново разгледа момчето, красиво и усмихнато. Нямаше думи.

— Това е брат ти — повтори Франк. — Казва се Едуард и носи фамилията на майка си — Блейн. Мисля, че няма значение какво мислиш за мен… Трябва да се запознаете. Затова исках да те видя днес.

Тед никога не се запозна с Блейн, но години след това щеше да разпознае лицето му в новините по медиите, когато го обвиняваха в убийството на приятелката му Аманда Хърдман.