Федерико Аксат
Последен изход (63)

7
1994

Тед проведе приятен разговор с Мария, която се оказа, че посещава една от неговите дисциплини, и дори го познава по име. Знаеше за академичните му заложби и изрази изненада, че го е срещнала на този купон — на който впрочем братовчедка ѝ я беше накарала да дойде. Тед отговори, без да се замисля много-много; обеща си, че бирата, която държи, ще е последната, и отпиваше едва-едва на мънички глътки, докато Мария му разказваше колко ѝ е коствало да изкара едно C и за други работи, които няколко часа по-късно Тед нямаше да може да си спомни независимо от изумителната си памет. Два-три пъти бяха прекъснати от Теса, която се появи иззад храстите в търсене на още алкохол и се изпари сред смехове и тресящи се бюстове.

Купонът беше стигнал върха след полунощ. На Тед му се прииска да си ходи, да върви до „Блока“ в покоя на нощта, далеч от този адски шум, но не искаше да изоставя Джъстин.

— Братовчедка ми е малко развеселена — каза Мария почти като извинение.

— Джъстин знае да се пази сам.

— О, разбира се, не го казах за това — изчерви се Мария. Горкичката, лицето ѝ беше като отворена книга.

Сега покритият вход беше много по-населен, отколкото в началото. Изведнъж множеството се разцепи и двама якички студенти се спуснаха като двама разбойници. Единият от тях беше Дан Норис.

— Ей, Макей! — провикна се той.

Приближи се до Тед, без да спира да се усмихва, потупа го по гърба и го удостои с бърза прегръдка или две едновременни потупвания по гърдите и гърба.

— Колко хубаво, че си дошъл! — каза Норис. После се обърна към приятеля си и добави: — Слушай, Тим, този тук е гений на покер.

Тим стоеше с безизразна физиономия. Беше мускулест и беше остриган нула номер.

— Дойдох да си разнообразя вечерта — принуди се да каже Тед. Помисли да благодари на Дан за поканата, но си замълча. Вече беше забелязал, че мъжагите не идваха с приятелски намерения, и предпочиташе да прекрати всичко с достойнство.

Мария побеля като лист хартия. Дан и Тим бяха третокурсници. Какво търсеха тук? Няколко лица се обърнаха към тях. Нещо се мътеше…

— Наистина, Тим — крещеше Дан, — трябваше да го видиш. Изглеждаше сякаш ни кроеше номер!

— Оо, така ли? — заинтересува се Тим.

— Никога не бях виждал човек да печели толкова много поредни ръце. Тоя тип ми струваше трийсет долара!

Тед успя да запази приличие. Мария беше на крачка да заплаче.

— Какъв е номерът, Макей?

— Няма номер — каза Тед, свивайки рамене. — Въпрос на практика е, предполагам.

Дан избухна в смях. Тим поклащаше току глава.

— Ще ти кажа какво ще направим, Макей — каза Дан. — По-късно ще се качим горе да поиграем малко покер. Какво ще кажеш?

— Ами, не знам… малко е късничко.

— Късничко? Хайде, човече! Дължиш ми възможността да си върна парите.

Дан отново го прегърна с мощната си ръка. Дъхът на алкохол беше непоносим, въпреки че бабанкото не даваше вид на много пиян, ако се съдеше по говора му. Тед на свой ред си беше възвърнал самоконтрола като по магия; изчезна замайването, пулсиращата болка в главата и се избистри обичайната острота на ума му. Възстановяващата мощ на страха, помисли си с хумор. Най-доброто беше да следва играта на Дан, прецени той. Ако се видеше принуден да играе, нямаше да е проблем да се остави да падне с няколко ръце. Ако станеше нужда дори, можеше да възстанови на Дан прословутите трийсет долара. Щеше да си научи урока за следващия път — да не размазва момчетата от трети курс с такава лекота.

— Добре, Дан — каза Тед.

— Отлично! — Дан му стовари един удар по рамото. — Ще се видим след малко тогава.

Тим им хвърляше заплашителни погледи, когато двамата си тръгнаха. През прозореца ги видяха как се присъединяват към друга група и се отправят към една от масите за няколко шота водка. Групичката, събрана в импровизиран полукръг, крещеше при всяка глътка, удряйки след това чашите в дървената маса. Дан изпи три питиета за по-малко от минута и Тед си каза, че няма причина да се притеснява — Дан Норис щеше да бъде разгромен за нула време, ако продължаваше да се налива в същия дух. Не се очертаваше да има партия покер тази вечер.

— Онези типове… — обади се Мария, все още примряла от страх. — Приличаха на леко чалнати.

— Леко — съгласи се Тед.

Половин час по-късно Тед направи така, че да разкара Мария. Все още нямаше следа от Джъстин или Теса и започна да обмисля идеята да се измъкне без приятеля си. Засега обаче Дан и компания стояха все така в центъра на хола и надали щеше да е възможно да излезе незабелязано. Помисли си да заобиколи къщата, но като се огледа набързо, откри, че не би могъл — дървена ограда разделяше градината на две и вратата към нея беше с катинар. Няколко момчета уринираха от тази страна и Тед се присъедини без колебание. Докато струята отскачаше от дървеното ограждение, реши, че дори единственият изход да беше преминаването през Дан и приятелите му, щеше да почака малко, докато пътят не се поразчисти.

Чакането му се стори безкрайно и най-накрая се поддаде на изкушението да пие още бира. Седна на едно от стъпалата на покрития вход и пи сам. Замайването го споходи отново, но този път съпроводено от приятното усещане за безтегловност и унес, които го подтикваха да продължава да пие. В даден момент пъхна ръка в кега и я прокара на двайсет сантиметра в ледената вода, без да напипа нито едно кенче. Бяха се свършили и никой не си бе дал труда да зареди. Изправи се. Движенията му бяха схванати, насечени. Забрави изцяло за Дан и влезе в къщата. На някоя маса все щеше да намери още бира, разсъди с усилие. Никога преди това не беше пил повече от две бири и въпреки това в този миг можеше да мисли единствено за това как да вкара още от въпросната течност в тялото си.

Холът преливаше от хора и изглеждаше, че всички направо искаха да се сблъскат с него. Ръцете с чаши се издигаха високо, за да избегнат стълкновенията. Приближи се до една от масите, където две момичета си наливаха зелено питие. Тед грабна случайна чаша от масата и им я подаде. Момичета намериха жеста за много забавен, защото прихнаха да се смеят, докато едната му наливаше четвърт чаша. Тед отпи глътка и нацупи уста. Беше най-отвратителното нещо, което беше опитвал някога. Ама че гадория.

Помота се из хола безцелно. Музиката се забиваше като свредло в главата му и в миг на просветление можа да си зададе въпроса какво търсеше тук, защо не си тръгваше, защо пиеше този противен бълвоч… Но моментът премина и той пи още и още от зелената течност. Позив за повръщане го накара да се превие на две, а няколко души, които преминаваха случайно оттам, — да се отдръпнат едновременно. Тед не повърна. Бавно се изправи и се усмихна безпричинно.

— Макей!

Обърна се. Викът беше толкова мощен, че успя да надвика музиката. Дан стоеше насреща му с Тим и друг субект отзад в перфектна формация.

— Здрасти! — каза Тед и се опита да го потупа по рамото, но не уцели. Ръката му описа идеалния свод и завърши на собственото му коляно. Опита се отново и едва докосна тениската на Дан.

— Кефим се на купона, а?

Тед потвърди.

— Защо е толкова сериозен? — попита Тед, посочвайки Тим.

— Слушай, Макей — заговори Дан, този път леко вкиснат, но нищо повече. Тед се разсея в деколтето на момиче, което танцуваше в близост. — Макей… виж ме, насам. С момчетата ще изиграем няколко партии… Трябва да се включиш.

Предложението се стори на Тед особено смешно. Започна да се хили неконтролируемо.

— Покер? — повтаряше отново и отново, сякаш думата сама по себе си звучеше комично.

— Да, покер. Дължиш ми го. Да вървим горе. — Дан го сграбчи за едната ръка, а Тим — за другата. Двамата го вдигнаха във въздуха и така изкачиха стълбите. Тед не го почувства като враждебност, даже обратното.

— Благодаря, момчета, но мисля, че и сам мога.

Но истината беше, че не можеше. Още двама се присламчиха към групата, така че станаха шестима, ако се броеше и Тед, които си проправяха път по стълбата. Колко хора имаше там?

— Прилича на вагон на влак — казваше Тед и сам се смееше на шегата си.

Гледаха го като някой оцелял, спасен след трагичен инцидент от екип пожарникари. Тед започваше да се чувства все по-изгубен и по-изгубен.

Вторият етаж беше също толкова населен, колкото и първият, но когато стигнаха до третия, спокойствието се усещаше като контраст.

— Дължиш ми го, Макей — повтори Дан. Този път гласът му беше премерен и напълно отчетлив. Музиката беше стихнала до далечен гърлен стон. Отидоха до края на коридора. Тим отвори вратата с ключ и Дан го бутна вътре. Другите трима ги последваха.

Там нямаше никаква маса за покер.

Тед получи нечовешки удар в хълбока и се свлече на пода. От там насетне дъжд от ритници се изсипа върху му.