Федерико Аксат
Последен изход (60)

4
1994

С идването на пролетта нещата, изглежда, започнаха да се оправят. Джъстин отново се върна към лекциите и се принуди да отделя ежедневно минимум часове за учене. Дори си намери работа два пъти седмично в библиотеката. Не покани на среща Денис Гарет, но се канеше да го направи всеки момент. Тед на свой ред излизаше с едно момиче от курса и това окуражи Джъстин още повече, макар да имаше чувството, че Денис — не му го беше казала направо, но му го намекна — поддържаше някаква връзка, може би с момче от родния ѝ град или нещо такова. Държеше се по странен начин, най-вече по време на лекциите, прекарани заедно, сякаш присъствието на Джъстин я притесняваше по някакъв начин. Тед му каза да не се тревожи, защото списъкът на заинтересованите момичета беше безкраен.

Но Джъстин не се чувстваше изцяло в безопасност. Продължаваше да чете Силвия Плат и да запълва тетрадката си с апокалиптични идеи; все така правеше самотните си среднощни разходки, но поне сега ги държеше под контрол, и въпреки всичко продължаваше напред с живота си. Може би Тед имаше право в крайна сметка. Какво му беше казал онази нощ в парка? Че трябва да захранва чудовището в себе си и ако го стореше, всичко щеше да бъде наред. И беше прав! Естествено, че беше. Тед беше един скапан гений.

Но тогава, на девети април същата година, ужасяваща новина разтърси кампуса на университета в Масачузетс и целия свят.

Тед се намираше в столовата. Този ден му се падаше да е с групата миячи на чинии, несъмнено ненавиждана задача, въпреки че имаше едно предимството — можеше да я върши със слушалки на ушите и да използва уникалния си дискмен. Това правеше вече цял час чужд на разговорите на колегите си, с които впрочем в редки случаи общуваше. В даден момент една доста въодушевена група се струпа в ъгъла на огромната кухня, но Тед не ѝ обърна ни най-малко внимание. Ако отговорникът имаше нещо за казване, щяха да дойдат да го потърсят. Тананикаше си песен на Саундгардън^[16], когато Джъстин, видимо превъзбуден, изникна отнякъде и го стисна за рамото. Джъстин никога не го търсеше на работното му място. Тед свали слушалките и престана да търка чашата, която държеше в ръка. Джъстин му поднесе новината, която се въртеше навсякъде… Потвърдената новина.

Кърт Кобейн си беше теглил куршума в дома си в Сиатъл.

Както можеше да се очаква, в началните часове се въртяха и други версии, но тази за самоубийството беше най-вероятната от всички. По-късно стана ясно, че Кърт бил избягал от клиника за детоксикация и след няколко дни на пълна неизвестност за всички бил взел радикалното решение. Оставил беше писмо, което щеше да предизвика небивал шок в УМА, и най-вече у Джъстин Линч. Кърт пя най-много в стаите на „Блока“ през онази пролет на 1994 година.

Една седмица сред трагичната вест Тед отиде на кино с Джорджия Маккензи, момичето, с което излизаше от няколко седмици. Нещата с нея се развиваха доста добре. Джорджия беше хубава и спонтанна; посредствена студентка, която така и не беше успяла да разбере гаджето си и сигурно по същата причина се беше влюбила в него. Не беше взискателна, от ония, които искат животът на приятеля им да се върти около техния. Виждаха се за по няколко часа през уикендите — включващи и по една серия скърцане на леглото, — и чат-пат и в делничен ден, за да се целуват и учат за малко. И това беше всичко.

Онази събота Тед я изпрати до вратата на нейното общежитие. Целуна я с присъщата изгаряща жажда и настоя да му позволи да се качи горе, тя се съгласи след лека и заучена неохота. Обичаше предизвикателствата и заобикалянето на правилата, а тайното вкарване на гаджето в стаята покриваше и двата критерия. След кратка, но наситена среща Тед се сбогува с нея.

Когато се прибра в стаята си, тръпки пробягнаха по тялото му. Нещо не беше наред. Светлината в малката баня беше запалена, вратата отворена…, но най-биеща на очи беше отворената тетрадка на Джъстин на леглото. Сети се за Кърт, проснат на пода в собствената му къща… Хвърли се на леглото и мерна две страници с дълъг сбит текст, който на пръв поглед не изглеждаше като послание за самоубийство, може би защото не беше адресиран до никого. Един бърз преглед откри името Бода и Тед потръпна. Бода^[17] беше този, към когото Кобейн беше адресирал предсмъртното си писмо. С два скока Тед стигна до банята, подготвен да открие тялото на приятеля си във ваната или увиснал на въжето. Тази сцена премина през ума му за части от секундата. Джъстин беше склонен към депресии, но самоубиец?

Банята беше празна. Но защо Джъстин беше оставил лампата да свети?

Забравил е. Няма да е за първи път.

А тетрадката му?!

А Бода?!

Преди да предприеме издирване в останалата част на „Блока“, трябваше да прочете този текст. Върна се до леглото на приятеля си и остана прав, подпирайки ръцете си от двете страни на тетрадката, сякаш не искаше да я докосва. Направи го, за да обърне страницата и да прочете последната част. Макар да беше дълъг текст, го прочете за по-малко от двайсет секунди.

Не приличаше на предсмъртно писмо, а на незавършен разказ. Но тематиката не го успокои. В историята един мъж се канеше да си отнеме живота и точно преди да го стори, в същия миг, в който се готви да натисне спусъка, един странник се появява на прага му. Името му било Бода и твърдял, че идва с предложение; оказва се наистина убедителен и изглежда, знае онова, което главният герой — чието име не се споменава — е намислил да прави. Твърдял, че познава и други като него и че ако си помагали един на друг, можели да подкрепят не само семействата си, за да понесат болката, но и да направят от света едно по-добро място. Заградено в правоъгълник в горния ъгъл стоеше заглавието — „Един по-добър свят“. Почеркът беше груб и разкрачен с дописвания и задрасквания навсякъде. Когато Бода започва да обяснява на мъжа, че трябва да убие друг омразен тип, разказът рязко приключва.

Тед потъна в размисъл за момент. Това вероятно беше разказ — много добре написан впрочем, върху който Джъстин беше работил, вероятно вдъхновен от скорошните събития или пък беше някакво незавършено послание, което Тед не успяваше да разбере. Излезе от стаята с пълна газ. По коридора се сблъска се Ървинг Просър, едър младеж с беден речник, който живееше в съседната стая. Когато го попита припряно дали беше виждал Джъстин, Ървинг реагира спокойно, почеса се по главата и погледна към тавана, като че искаше оттам да зареди ума си със сила, за да отговори на простия въпрос.

— Дали съм го виждал напоследък ли? — попита.

— То се знае!

Ако не го познаваше, Тед можеше да реши, че го занася, но не беше такъв. Просър беше чисто и просто кръгъл глупак.

— Остави ме да помисля… Преди час някъде го видях да излиза от стаята. Аз отивах към…

Тед остави съседа си с думите във въздуха. Отиде до стълбите и си зададе същия въпрос отново и отново, докато слизаше по стъпалата, прескачайки ги две по две. Всички познаваха Джъстин — поредното преимущество да си въплъщението на Джеймс Дийн. Студент, който тъкмо влизаше в „Блока“ в същия момент, каза на Тед, че го беше забелязал край библиотеката. И тогава се насочи натам. Препуска светкавично по целия път, удивен от загрижеността, която изпитваше към някого, когото познаваше от по-малко от една година. Но беше истинска загриженост, знаеше го, защото чувството беше толкова ново за него и това го правеше наистина отличително.

Завари го на обичайното му място, на алеята зад библиотеката, която на дневната светлина и с раззеленилите се дървета изглеждаше далеч по-малко заплашителна.

— Тед! — Джъстин се изненада да го види. Свали си слушалките. — Какво търсиш тук?

Тед седна до него.

— Станало ли е нещо? — попита Джъстин.

— Нищо — в този миг Тед реши, че не е моментът да му споменава нищо от онова, което беше помислил. Джъстин му се виждаше в доста добро настроение. — По-късно мислех да отида за малко до шестия етаж и исках да те питам нещо.

— Целият съм в слух.

— Снощи играх няколко партии покер с едни кретени от ΦΣΚ^[18]. Доста враждебна обстановка, но успях да си осигуря победата. Както и да е, днес има парти в братството и ме поканиха.

Джъстин загледа Тед, сякаш беше изпуснал изведнъж някаква зловонна миризма.

— Ти? На парти на братството?

Тед се засмя.

— Нямам си и идея кои са тия от ΦΣΚ — каза Джъстин. — Каза ли им, че си от първи курс? То не се ли плаща солидна сума, за да отиде човек на техните партита?

— Виж, в известен смисъл ще платят те самите. — Тед потупа леко джоба си, за да покаже къде се бяха озовали парите им. — И е вярно, ненавиждам онези типове. Но ще има алкохол, момичета, музика… ще се задържим за малко, ще пием на корем и се омитаме. Какво би бил университетският живот без тези скапани партита?

— Прав си. Наистина ли дойде за това? — Джъстин направи пауза и се усмихна. — Извинявай, какъв неблагодарник съм само. Сам си започнал да омекваш, Макей, грижейки се за ближния. Благодаря, партито звучи като добра идея. Все в някой момент ще трябва да ида на някое от тия…

Запазиха мълчание. Неповторимата китара на „Нирвана“ се чуваше от малките слушалки, които Джъстин сега беше омотал около врата си. Пъхна ръка в джоба си и натисна стоп бутона на уокмена.

— Ей — каза Тед, — оставил си тетрадката върху леглото…

Джъстин се стресна, осъзнавайки какво можеше да означава това.

— Много е добър, Джъстин — успокои го Тед.

— Мили боже, ама че срам. Това е само необработена чернова.

— Идеален е.

Джъстин кимна.

— Благодаря, Тед.

— Казвам го сериозно.

— Щом ти е харесал толкова, може да кръстя главния герой на теб.

Джъстин му намигна.