Федерико Аксат
Последен изход (6)

6

След като щеше да отлага отпътуването си от този свят, по-добре беше да продължи с обичайния ход на живота си, а това включваше посещение при Лора Хил, психотерапевтката му. В известна степен се радваше, защото отношенията му с нея се бяха подобрили с времето; започнаха с няколко сеанса по препоръка на лекаря му, които преминаха постепенно в едно приятно общуване. Тед никога не би склонил да посети психотерапевт, ако не беше настояването на Кармайкъл, но лекарят се оказа настоятелен и убедителен по въпроса: „На човек, на когото му се налага да посрещне подобна новина, Тед, му е необходимо търпение“, бяха точните му думи. Тед ги бе разтълкувал като: Човек с тумор в главата, който не подлежи на операция, рано или късно обмисля да си тегли ножа. И в това доктор Кармайкъл не грешеше.

Всъщност туморът не беше неоперируем, имаше същите шансове за изрязването му, като да улучиш кош от трийсет метра. А доктор Кармайкъл не употреби тази метафора, естествено, постара се с думите си да запали лъч надежда, но Тед, аналитичен и прагматичен, бързо постави нещата по местата им. Решението беше негово, то се знае; можеше да рискува с операцията и да чака чудото да се случи или да я кара както досега. На Тед не му трябваше да мисли много. Беше от онези решения, взети по презумпция, без да го е планирал, много преди болките в главата или преди да чуе резултатите от изследванията на Кармайкъл, които той изложи с резервирания тон, запазен за съкрушителните новини. Може би го беше решил десетилетия по-рано, когато гледа края на „Уловен без изход“^[3] с Джак, който си движеше главата като кукла без кукловод, или пък в друг момент, времето нямаше значение. Смяташе да изживее последните си месеци с достойнство. А ако отиде на първия записан час при доктор Хил, то беше, за да накара Кармайкъл да повярва, че нещата следваха предвидения ход — предвиден от него, разбира се, — защото Кармайкъл вярваше като всички добри лекари, че трябва да се направи и невъзможното, за да се удължи човешкият живот до последната искрица в него. Нямаше значение дали ще стреля в коша от трийсет, сто или хиляда метра.

Лора Хил изглеждаше на двайсет и няколко. Когато Тед я видя за първи път, изпита съчувствие към тази девойка, която сигурно правеше първите си стъпки в професията, с онези правоъгълни очила и прибрана коса, с приятелския подход и премерената усмивка. Почти го докарва на психотерапевтка, помисли си Тед, но по-късно щеше да се изненада от факта, че Лора Хил беше прехвърлила трийсетте. Не знаеше точната ѝ възраст, тя така ѝ не я беше издала.

Жената успя да го обезоръжи с младежката си красота, с невинното си излъчване и с откровеността, която показа в първия им разговор. Онова, което привлече Тед, беше възможността да се измъква от капаните, които тази жена щеше да му залага при всеки сеанс, но и на нея, както и на Кармайкъл не възнамеряваше да издава суицидните мисли, които започваха да връхлитат съзнанието му.

— Здравей, Тед — каза Лора. — Значи последно пътуването с кораб със съдружника ти отпадна.

— Точно така. Благодаря, че ме прие.

— Съжалявам за пътуването. — Лора носеше медночервената си коса, прибрана на кок. — Как се чувстваш, Тед?

Вчера убих един мъж. Отидох до дома му, почаках го скрит в гардероба му и го застрелях. Светът няма да скърби за него.

Наслади се на изреденото. Представи си как би се изменила физиономията на Лора Хил, ако ѝ сервираше подобно нещо. В действителност дори самият той не беше свикнал с мисълта, че е убил друго човешко същество, а още по-малко че се е насладил на стореното.

— Вчера имах друг кошмар — подхвана Тед. Да говори за кошмарите си, беше честа тема, най-вече защото вярваше, че са безсмислици и обикновено прескачаше частта, която би го злепоставила. Включваше нещо ново.

До единствения прозорец имаше бюро, което Лора рядко използваше по време на сеансите си. Този път беше седнала на фотьойла срещу Тед. Разделяше ги единствено ниска масичка и една пластмасова чаша с вода. Тед никога не отпиваше от нея.

— Разкажи ми за него.

— Стоях си в хола и наблюдавах покрития вход. На масата имаше опосум, който ядеше единия крак на Холи. Холи я нямаше, беше само кракът ѝ, но аз бях сигурен, че беше нейният. Веднага изтичах и потърсих нещо, с което да замеря и подплаша опосума, и тогава неочаквано видях на земята една кутия, която разпознах на мига. Беше кутията ми за шах.

Ако беше от онези психотерапевтки, които си водят записки в тефтер, Лора неизбежно щеше да го направи в този момент предвид сериозния тон на Тед. Но Лора никога не записваше нищо — имаше забележителна памет.

— Замерях животното с фигурите от шаха, но така и не го улучвах — продължи Тед. — Пропусках го по необясним начин. А фигурите изобщо не свършваха. Тогава съзрях Холи в градината, а зад нея, мисля, беше морето. Ама не е ли забавно какво може да ни погоди човешкият ум?

Тед изтърва детайла, че е пръснал опосума с браунинга. Приличаше ужасно много на това, което беше планирал да направи със собствения си череп, ако не беше намесата на Линч. Беше от онези детайли, които предпочиташе да запази за себе си.

— Не уби ли опосума? — попита Лора, давайки воля не за първи път на свръхвъзприемчивото си шесто чувство.

— Не.

Жената кимна разбиращо.

— Кога за последно сънува нещо, свързано с шаха?

— Никога.

Тя направи умишлена пауза в търсене на подходящите думи.

— Тед, трябва да обсъдим събитията от онези години. Трябва да ми обясниш защо едно момче със завидни способности в шаха решава да го изостави така внезапно. Не си ли играл отново в някой момент?

— Не и сериозно. Научих дъщерите си и играхме няколко пъти заедно, но вече те се оправят и сами.

— Разкажи ми защо се отказа.

Лора опитваше не за първи път да подхване темата. Тед беше проявил известна съпротива и тя не го беше притискала, но в същото време не го смущаваше особено да говори за онези години. Настани се удобно и започна:

— Баща ми ме научи. На седем години го биех с голяма лекота. Заведе ме при един възрастен господин, живеещ в Уиндзор Локс, родния му град, в който се радвал на някаква известност в миналото като шахматист. — Тед направи пауза. Споменът за ментора му, вероятно единственият възрастен, който беше почитал, го изпълни със смесица от носталгия и болка. — Казваше се Милър — мисля, че го споменах веднъж. Когато го видях за първи път, ми се стори много престарял, косата му беше побеляла, леко дълга до под ушите, лицето сбръчкано. Не говорихме много при срещата. Седнахме пред една дъска, която съхраняваше в гаража си, където даваше уроци на местните момчета, и изиграхме една партия, а баща ми ни гледаше. Направихме малко ходове, не повече от двайсет, и тогава Милър отведе баща ми настрани, за да поговорят насаме. Аз останах там да ги чакам. Мислех си, че Милър искаше да му каже, че не ставам, да се връщаме двамата вкъщи и край на всичко. Вместо това в течение на осем години, докато навърших петнайсет, го посещавах по два-три пъти седмично.

— С него изпълнявахте ритуала с подковата, нали?

Тед не помнеше да е споменавал подковата. Това беше поредното смущаващо потвърждение за изумителния умствен капацитет на психотерапевтката му.

— Да. Милър стана мой треньор. Прекарвахме часове, разигравайки различни варианти в успоредни сеанси на няколко дъски.

Лора присви устни.

— Боя се, че познанията ми по шах не стигат чак дотам.

— В шаха има редица откриващи ходове, много от тях кръстени на шахматистите, които са ги наложили, а после идват и така наречените варианти, които не са нищо повече от ответните ходове на тези дебюти. Да кажем, че има един главен път и няколко странични. Всяка позиция се изучава и е част от цялостното обучение. Шахът не е просто игра на логиката, но и на паметта. С Милър пресъздавахме известни партии, анализирайки всеки ход. Имай предвид, че бях още дете, и макар да харесвах много шаха, не можех да стоя мирно. На Милър му се налагаше да търси начини да ме забавлява. Разказваше ми истории за шахматисти, за исторически партии шах. Така опря и до едно от световните първенства през 1927 година, проведено в Буенос Айрес между кубинец — Хосе Раул Капабланка, и руснак — Александър Алехин. Милър беше възхитен от тази поредица от партии и ме зарази с ентусиазма си. Капабланка бил шампион, считан за непобедим играч, революционен заради необикновения си талант. Алехин, противникът му, бил изследовател, много педантичен играч, на когото малко хора предвещавали възможна победа. Много ли разтягам историята?

— В никакъв случай. Харесва ми, че онзи младежки ентусиазъм успява да те мобилизира днес. Продължавай, моля. Искам да разбера как приключи онзи двубой между изключителния талант и методичния противник. Дали не съм страшно голяма невежа, след като не го знам?

Тед се разсмя.

— Не, няма такова нещо. Говорим за шах и за 1927 година! Работата е там, че в онези времена не е имало напълно ясни правила за оспорване на световните шампионати. Договорили се, че който спечели шест партии, ще стане новият шампион. Но в шаха е много обичайно завършването с реми, така че, за да постигнат шест победи, е трябвало да изиграят много партии. Накрая били 34 партии. Играли три дни!

— И кой излязъл победител?

— За всеобщо изумление — Алехин. Отношенията между двамата шахматисти били поначало много лоши, но отивали още по на зле. Алехин никога повече не се съгласил да играе с Капабланка за световната титла, а десет години след това починал. Резултатът бил неочакван за всички и тук се появява въпросната прочута подкова. Изглежда Алехин намерил на улицата една подкова, когато пристигнал в Буенос Айрес. Бил страшно суеверен и знаел отлично, че този предмет е добра поличба. Това разказал и на жена си, която дошла да го подкрепи на световното, и решил да я запази като талисман за добър късмет. Купил си вестник и я увил в него внимателно. На жена си казал: „Просто ме чакаше да я взема“.

Очите на Тед се бяха изцъклили. Беше се потопил изцяло в разказа. Милър му беше разказвал историята безброй много пъти, разкрасявайки я с множество истински факти. Старецът дори пазел албум с изрезки от онова време от някои от аржентинските вестници, които събирал и превеждал с изящния си ситен почерк.

— Милър държеше подковата, закачена на стената — каза Тед, вперил поглед в нищото, сякаш гледаше наистина право в нея. — Той твърдеше, че е същата, която Алехин намерил в Буенос Айрес, бил я купил на някакъв търг. Когато започнах да участвам в първите регионални шампионати, откачахме подковата, увивахме я във вестник и я носехме с нас. Обикновено баща ми ни караше с колата, но дори и той не знаеше, че носехме подковата. Беше малката ни тайна, на мен и на Милър, на никого другиго. Печелех много добре на турнирите. След това винаги закачахме обратно подковата на стената на гаража на Милър като ритуал.

— Говориш за Милър с голямо възхищение. Несъмнено е бил изключително важен човек за теб.

— Чак сега го осъзнавам. През онези години баща ми ме караше с колата до тях, на по-малко от час път. Прекарвах три часа с Милър и времето летеше. И тъй като баща ми беше търговец, използваше да работи в региона. Нещата у нас не бяха лесни; деменцията на мама се изостряше и караниците им бяха нетърпими за мен. Уиндзор Локс беше възможност за бягство, разбирай в повече от един смисъл.

— Как се стече животът на Милър?

— Милър трябва да е бил около седемдесетте, когато се запознахме, или няколко години по-малко. Значи осем години по-късно е гонел осемдесетте. Аз бях навършил петнайсет и шахът беше единственото занимание, което успяваше да умиротвори бурния ми нрав. Извън гаража на Милър се превръщах в импулсивен и предизвикателен юноша. Не знам колко дълго можеше да продължи така, защото в действителност се бях превърнал в две различни личности. Бях нетърпим хлапак, мразещ родителите си, който почти не говореше с баща си, проблемен ученик и бунтар, но и момче, все така наслаждаващо се на следобедите с Милър, заслушано в историите му и анализиращо партиите шах.

Тед направи пауза. Даже и на Холи не беше разказвал толкова за Милър, още по-малко ѝ беше разкривал, това, което току-що бе разказал. Преглътна слюнка.

— Денят, в който Милър умря, бях при него. Веднъж-дваж месечно изигравахме партии само двамата, като накрая силите бяха доста изравнени. Беше негов ред. Заемаше всеки път една и съща поза, когато обмисляше ходовете си: лактите — опрени на масата, а брадичката — върху свитите юмруци. Аз обикновено си държах ръцете под масата, наведен леко напред. И както си седяхме, Милър изведнъж рухна върху дъската. Ръцете му увиснаха, а главата му падна като метална топка, разпръсквайки фигурите. Уплаших се неистово. Милър беше вдовец, имаше син, който го посещаваше редовно, но в онзи момент бяхме сами в къщата. Ступорът ми беше толкова голям, че дори не посмях да се доближа, да го разтърся, за да реагира, и да разбера какво му беше. Знам, че това нямаше да промени нищо, защото Милър почина от внезапен пристъп. Останах задълго парализиран, прав до масата, дишах учестено… Накрая излязох, тичайки от гаража в търсене на помощ. Можех да потърся който и да е съсед, но незнайно по каква налудничава причина реших, че трябва да е точно баща ми. Мустангът му не беше на платното, както се бях уверил, затова тичах в неопределена посока. Стигнах до ъгъла, завих несъзнателно надясно, бягайки, без да спирам… и случайността поиска да успея да го различа на двеста метра от моето място, паркиран пред някаква къща. Баща ми следваше да е там, да продава своите енциклопедии или дистанционни курсове, или каквото там продаваше. Останалото си го представяш, предполагам… Лора?

— Мисля, че да.

— Когато влязох в онази къща разбрах, че баща ми не ме беше водил при Милър през всичките тези години, за да развива уменията ми по шах, нито за да избяга от майка ми. Или поне не само за това. Жената в онази къща била първата му приятелка — баща ми се опита да ми обясни по-късно.

— Какво видя в къщата, Тед?

— Те бяха в стаята. Не ги видях. Но ги чух. Останах мълчаливо в хола, седнал на един стол пред изключения телевизор. Чувах смеха им. Мислех за Милър, сгромолясал се в гаража на къщата си, и ме облада ужасна мисъл, кристално ясно си спомням. Пожелах си да е мъртъв, защото ако не беше, аз също нямаше как да се върна там. А и вината щеше да е на баща ми. А в онзи момент исках само да го мразя.

Звукът на телефона ги стресна. Никога не прекъсваха Лора по време на сеанс.

— Извини ме, Тед. Трябва да се обадя — стана и се насочи към бюрото.

Тед кимна разбиращо.

Лора се заслуша. За момент Тед забеляза напрежение в мимиките ѝ, сетне неусетно се успокои и се усмихна.

— Да, разбира се. Няма проблем. Имате позволението ми.

Затвори.

— Синът ми е бойскаут — обясни на Тед. — Забравил е да ми донесе за подпис писменото разрешение за една от екскурзиите и са си направили труда да ми се обадят.

Лора отново седна.

— Извинявай за прекъсването, Тед — отново се извини.

— Не се тревожи. Няма кой знае колко за добавяне. Повече не засегнахме темата с баща ми. Той продължи да зачезва във всеки удобен момент, а аз си оставах вкъщи с дълбока омраза към него и към караниците с майка ми. Те се разведоха и аз оставих шаха окончателно.