Федерико Аксат
Последен изход (59)

3
1994

Суровата зима на 1994 година отбеляза едно „преди“ и едно „след“ в живота на Джъстин Линч. Той скъса с Лила след кратък телефонен разговор и академичната му дейност се срина рязко. Едното не стана вследствие на другото, макар причината да беше една и съща. Започваше да разбира, че присъствието на лекции беше следствие на нежеланието му да стане скапан електриджия като баща си — друг начин да го накаже, като се държи неразгадаемо за него. Лила беше повече от същото, макар по-просто за виждане. Беше избрал момичето, което баща му, Казанова от Диърфилд, никога не би избрал за себе си или за сина си. Същото беше направил с професионалното си бъдеще. Всичко беше толкова скапано. Баща му се беше превърнал в черна дупка, чиито сили го теглеха към необятна празнота. Без значение дали правеше нещата, за да угоди или да намрази баща си, вселената продължаваше да се върти около него.

Започна да се пита — по собствена преценка твърде късно — какво искаше да прави с живота си. Наистина ли желаеше да изучава английска литература? Литературата беше едно от малкото неща, които успяваха да събудят у него проблясъка на избавлението, начин да надникне в красотата на един черен свят. Това, на което не беше сигурен, че е готов да се подложи, бяха академичните планове, ритъмът на университета, на изпитите! Начин да избегне въпроса беше да остави кораба на академичните занятия да се разбие бавно; да потъне в принудителното четене на Кафка, Мелвил, Борхес, Лъвкрафт. Поезията на Силвия Плат, местна авторка, която изживява голяма част от живота си депресирана и се самоубива на трийсет години, беше приковала вниманието му по особен, почти маниакален начин. Следователно не се оказаха идеалните четива за човек, който с всеки изминал ден се оставяше да бъде повличан към тъмната паст на бездната.

Тед стана свидетел на всичко това и беше единственият, който се опита да му помогне. От малките неща, като да го подтикне да се избръсне или да си вземе душ, до това да го придружи на лекции и да го посъветва. Не жънеше особен успех.

Джъстин започна да си води нещо като дневник, където излагаше мислите си, полуразработени стихове и стегнати абзаци, в които властваше безнадеждността. Разнасяше тетрадката навсякъде. Нощно време си правеше дълги разходки в кампуса, излягаше се в някой ъгъл и понякога дори заспиваше. На няколко пъти даже имаше стълкновение с полицията в кампуса заради нощните си навици. Понякога дори Тед, комуто се налагаше да се бори все повече и повече за покриване на разходите на шестия етаж, и се връщаше по късна доба в стаята, не го заварваше там.

Една от тези нощи Тед се изпъна на леглото, изнемощял, и се загледа в празното легло на приятеля си. Не си спомняше да е извършвал нещо смислено за друг човек, откакто беше дете, и през онази нощ реши, че определено искаше да стори нещо. Нещо, което да разтърси Джъстин и да го измъкне от тази безкрайна спирала. Стана и бързо се облече отново. Познаваше криво-ляво маршрутите на съквартиранта си и затова за по-малко от час успя да го открие. Намери го зад библиотеката, седнал на една пейка в малък, занемарен и слабо осветен парк. Ако не беше запалената цигара, Тед вероятно нямаше да го открие в непрогледната тъма.

Седна до него, без да казва нищо, и го стисна за секунда за рамото.

— Сигурно съм станал страшно предвидим — каза Джъстин. Малко бяло облаче политна от устата му. Студът беше остър, канеше се да завали сняг всеки момент.

И този ден за първи път Тед си позволи да говори за баща си. Не разказа подробната версия, само санитарния минимум, за да стане ясно на Джъстин, че и Тед знаеше какво означава баща, плюл на семейството си. Разказа му накратко за кратките пътувания до къщата на Милър, където е взимал уроци по шах, и за двойствения живот, който баща му беше водил. Джъстин изглеждаше силно впечатлен; не заради историята като такава, а поради факта че Тед се е отворил и заговорил за лични неща. До този момент онази част от живота му беше загадка.

— Аз също го мразя — каза Тед — и няма да се опитвам да те убедя, че светът не е една гадост, защото всъщност е. Виновни са типове като твоя и моя баща, както и неудачниците, с които се събирам всяка вечер на покер, невъзпитаните говеда от братствата, всички са отговорни. Знаеш ли откъде го знам? Защото и аз я усещам. Онази празнота. Аз също я усещам.

Тед замлъкна. Двамата дълго мълчаха.

— Те са виновни за тази бездна… — повтори Тед, този път с ненавист. — Въпросът е, приятелю, какво да правим с нея…

— Не знам. Уморих се да лъжа баща си. Обмислям да зарежа университета.

— Точно това не трябва да правиш. Защото тогава ще спечелят те. Не виждаш ли? Това искат те, да те избутат в тинята. Знам, че може би изглежда по-лесно да им се оставиш, вярвай ми, знам. Но трябва да намериш начина, по който нещата да работят в твоя полза. Аз ще завърша този проклет университет, ще го направя с най-добрите оценки, ще се оженя, ще имам деца, огромна къща, също и къща за уикендите… Ще стана богат!

Джъстин се усмихна.

— Де да имах твоята самоувереност, Тед Макей.

— Виж, Джъстин, вярно е, че с лекота запаметявам всичките щуротии в учебниците, това ми е предимство. Всеки си има силните страни. И не ми разправяй, че не познаваш своите. Трябва да ги разучиш, да нахраниш животното в себе си, да свикнеш да съжителстваш с него.

— Правиш го да изглежда просто.

— Така е. Повярвай ми, че е така. Тази тъмнина е… като гаден паразит, който вечно те следва. Не бива да му позволяваш да те погълне.

Джъстин стъпка цигарата с ботуша си.

— Какво стана с онова момиче, за което ми разправяше? — попита Тед. — Онази от курса по творческо писане…

— Денис Гарет.

— Същата.

— Не знам… Говорихме няколко пъти. Не че се вясвам там много редовно напоследък.

— Покани я да излезете, на кино, някъде. Може да е някакво начало.

Джъстин кимна.

— А сега да тръгваме, че вече не си чувствам ушите — каза Тед. — Забравих си шапката, да му се не знае.

Вървяха обратно към „Блока“, като се шегуваха в по-лековат тон, смееха се и се побутваха по рамото, без да изваждат ръце от джобовете.

— Така значи, изостанал съм бил — подхвърляше Джъстин, — добре поне, че съм представителен.

— Точно така. Боях се, че няма да го проумееш.

— Глупак.

— Но такъв, на който му дреме за теб, проклети кучи сине.