Федерико Аксат
Последен изход (58)

2
1993

Прелюдията към приятелството беше дълбокото уважение, което почувстваха един към друг. Тед не се беше сприятелил реално с никого; другарите му по покер вероятно го считаха за свой приятел, но Тед се преструваше през цялото време пред тях, казваше и правеше каквото те очакваха и това беше всичко. Беше се научил да вирее почти във всяка среда и го правеше по един рационален, премислен, неемоционален начин. Джъстин беше първият човек, към когото прояви чисто човешко любопитство; едно напълно ново усещане за него, защото и в гимназията не му се удаваше да поддържа приятелства.

Джъстин, от своя страна, беше направил няколко контакти с евентуално бъдеще, но бавно и постепенно ги изостави и се затвори в свой свят. Беше самотен мъж по природа и появата на приятел, който да го разбира, му вдъхна увереността, от която се нуждаеше, за да започне да бъде самият себе си. Това внезапно приемане на вътрешното му Аз доведе до промени в живота му, които започнаха да се проявяват през тази първа година в университета.

Един студен следобед преди Коледа Джъстин се опитваше да се съсредоточи върху есето си по творческо писане. Кърт Кобейн се провикваше за фон, а Тед беше приключил с учебния план за деня — половин час изтегнат на леглото с няколко учебници по финанси, статистика и кой знае по какво още, прелиствайки страниците на всичките едновременно като същински октопод. Който и да го видеше как учи, можеше да се обезсърчи. В момента се готвеше да отиде на шестия етаж, където покер срещите ставаха все по-дълги и по-дълги. По думите му останалите бяха станали по-добри играчи и знаеше твърдо, че двама или трима бяха изработили механизъм, за да го прецакат, заговорничейки помежду си и с помощта на дребни знаци, които той вече беше разкрил. Като се имаше предвид, че той беше този, чиито печалби почти винаги излизаха на плюс, подобен заговор се очакваше рано или късно. За момента можеше да се справя или поне така смяташе. Винаги съществуваше възможността да избегне масата на тримата мошеници и да си потърси друга, където да играе, дори извън кампуса. Но така и така му оставаше малко време, затова почти автоматично отправи въпрос към Джъстин с усещането, че приятелят му отдавна беше чакал да му бъде отправен. Той винаги говореше за майка си, но никога за баща си и онзи следобед видя, че трудно се концентрираше върху учебниците — гледаше през прозореца, обикаляше из стаята и си подхвърляше топка за тенис по стената… Тогава Тед използва да му зададе въпроса, който толкова протакаше. Подозираше, че бащата може да е починал или че го е зарязал като малък. Излезе, че не е.

Бащата на Линч си беше жив и здрав, живееше си в Диърфилд с госпожа Линч и с другия им син и Джъстин изпитваше към него органична ненавист. Още едно съвпадение!

— Почти не си говорим. Никой не може да каже защо — заяви Джъстин. Сложи си униформеното сако и отвори прозореца. Леден полъх обгърна стаята за секунди. Седна на перваза на прозореца и запали цигара. Направи всичко на автопилот, обвит в облак дим и обърнал поглед към миналото. — Даже и баща ми не знае причината, представяш ли си, Тед? Така и не му я издадох. Може би някой ден ще го направя.

Тед седна на своето легло. Играта на покер можеше да почака.

— Разбирам те. И моят баща е един нещастник.

Джъстин кимаше, предизвиквайки студа с лице, обърнато навън.

— Той мисли, че се дължи на възрастта, че съм в етап на непокорство и ще мине и замине. Майка ми е убедена в същото, макар че с нея се държа коренно различно или поне се опитвам. Този човек е толкова невеж, че е неспособен и на минимална самокритика. Като дете бяхме неразделни. Баща ми беше моят идол, исках да му подражавам във всичко. Нямаше равен.

Джъстин допуши цигарата си и се втурна да затвори прозореца. Потри ръце и се приближи до радиатора, за да се стопли.

— С баща ми сме като две капки вода — каза с примирение. — Сякаш сме клонирани. Ако ти покажа негова снимка отпреди трийсет години, ще помислиш, че съм аз, като изключим характерните по онова време гигантски очила и панталони модел „слонов крак“. Във всеки случай предполагам, че това се отрази на връзката, която изградихме помежду си, а може би не. Не знам. Имахме специална връзка. С брат ми например не беше така. Ти имаш ли брат, сестра?

Тед кимна отрицателно.

— Извинявай за отклонението… ти нали трябва да ходиш на…

— Човече, остави това. Кажи си нещата да ти олекне.

— Баща ми е електротехник, работи за своя сметка. Когато бях малък, едва дочаквах ваканцията, за да тръгна с него. Отивахме с бусчето му за материали и да изпълняваме поръчките, казваше, че съм негов помощник и един ден съм щял стана като него. Беше всичко, за което мечтаех, кълна се. Ако ме попитаха какъв исках да стана, като порасна, щях да отговоря електротехник без грам да се замисля. От раз.

Джъстин изпука пръсти.

— Баща ми купуваше редовно от три-четири магазина. В два от тях обслужваха продавачки и баща ми флиртуваше с тях през цялото време. Тогава ми подмяташе шеговито, че не трябвало да казвам нищо на мама, и аз, разбира се, не ѝ казвах нищо никога. Когато се касаеше за частна работа и на вратата ни посрещаше жена, се разиграваше същата сцена. Казваше ми нещо от сорта на: „Не казвай нищо на мама, Джъстин, защото знаеш колко ще се натъжи като научи“. Казваше, че това не означава, че не я обича, че мъжете сме обичали да флиртуваме с други жени и още куп простотии. — Джъстин тръсна глава. — Знам, че ще прозвучи глупаво в момента, но тогава вярвах, че е така, Тед. Баща ми разправяше неща от сорта на: „Видя ли как продавачката ми зяпаше мускулите на ръката? Нарочно си навих така ръкава, за да може тя да го види“… Така беше непрекъснато. Ако по телевизията се покажеше някоя готина мацка и ако майка ми не гледаше, ми правеше физиономии или жестове. А аз бях едва на осем! И така беше непрекъснато. Само дето, като станах на дванайсет, вече не важеше само флиртът… с няколко от тези жени поддържаше случайни контакти.

Тед слушаше с внимание, с каквото рядко удостояваше другите хора. Мислеше за много неща, сред които и че почти сигурно тази беше причината, за да попаднат в крайна сметка с Джъстин в една и съща стая. Определено бяха свършили чудесна работа в техническия отдел.

— Знаеш ли кое е най-лошото?

— Кое?

— Че едва навършил шестнайсет, и аз започвах да се държа по същия начин. Защото бях убеден, че това трябваше да правят мъжете. Смятам се за интелигентен мъж, Тед… Не колкото теб — засмя се Джъстин, — но не съм глупав. И мога да те уверя, че НИКОГА не поставих под въпрос уроците на баща ми. Като че думите му бяха думи на бог, като че бяха ИСТИНАТА. По онова време вече си давах сметка, че майка ми, която също не е някой идиот, имаше сериозни подозрения, а може да е била и сигурна за авантюрите на баща ми. А майка ми е човекът, когото обичам повече от всеки друг на този свят. Как съм могъл да не му потърся сметка за нещата, които са можели да я наранят точно нея?

— Добре де, но си го разбрал навреме. Това е важното.

— Да, предполагам, че да.

Невърмайнд беше свършила по някое време. Сега се беше възцарила пълната тишина, която се очакваше да настъпи в петък вечер в едно студентско общежитие. Имаше доста стриктна политика по отношение на шума, но в края на седмицата мерките са разхлабваха малко.

— Забавно е — подхвана Джъстин. — Никога не съм споделял това с никого. Психоложката, която ме интервюира в кабинета за прием, ме попита за баща ми и ѝ казах, че отношенията ни са трагични, но дотам. Никога не казах на никого защо го мразя.

Тед не знаеше как да отговори на последното. Беше развълнуван или поне така си мислеше.

— В началото той не разбираше защо исках да го държа далеч от мен — продължи Джъстин, — не че и сега го разбира, но по-скоро го е приел. Но продължава с патетичните си опити за сближаване и винаги избира да ми говори за жени. Смята, че по този начин скъсява дистанцията. Толкова е жалко. Миналата година заведох приятелката ми у нас. Първото момиче, което представям пред нашите. Казва се Лила, мисля че ти говорих за нея — посочи снимката на стената. — Имаш я нагледно, Лила не е точно… предизвикателна. Работата е там, че…

Джъстин стана и хвана главата си с ръце.

— Боже мой, ама какво ми става… не спрях да дрънкам и за секунда. Ще ме вземеш за…

Тед стана и го хвана за рамото.

— Хей, спокойно. Друг ден ще се наложи да чуеш и от мен за моя баща — каза Тед, макар да нямаше никакво намерение да разказва своята история. — Ще е оспорвано съревнование по малоумие, вярвай ми. Та така, и какво стана с Лила?

Джъстин се позамисли.

— Когато Лила си тръгна — каза след кратка пауза, — дойде при мен и ми каза, че съм можел да получа много по-добро от нея. Намигна ми и се усмихна. Представяш ли си? С Лила се запознах случайно, покрай един приятел. И знаеш ли какво? Едно от първите неща, минали ми през ума, бяха какви би ми ги наговорил баща ми за нея… и се оказаха същите неща, които чух по-късно. До такава степен познавам начина на мислене на кучия син.

— Вероятно затова си я избрал.

— Може би. Истината е, че нямаме много общо.

Джъстин се засмя.

— Напоследък разговорите с нея са леко хладни. И като добавим и разстоянието, наистина не знам. — Изведнъж се спря. — Ти не трябваше ли да си на шестия етаж и да обираш ония идиоти?

Тед сви рамене.

— Днес мога да ги оставя да почиват — отсече. — Вчера партиите бяха повече от печеливши. Искаш ли да пием по бира? Аз черпя.

— Много ясно!

Тед облече коженото яке и си сложи ушанката. Джъстин излезе от стая 503 на „Блока“ и той го последва. Беше малко рано, но Тед започваше да мисли, че между него и Джъстин се заформяше истинско приятелство.

Истинско приятелство за първи път в живота.