Федерико Аксат
Последен изход (57)

1
1993

През 1993 година УМА играеше ролята и на обител за повече от двайсет хиляди студенти. Много от тях се настаняваха в някое от петдесетте студентски общежития в двойни стаи, разпределяни по начин, за който се предполагаше, че се взимат предвид предпочитанията на всеки обучаем. Ето защо студентите попълваха подробна анкета, която предлагаше безпогрешен метод на подбор. Даже се фукаха с него в брошурите!

Когато Тед Макей се запозна със съквартиранта си по стая обаче, първото, което помисли бе, че служителите от техническия отдел не си разбират и грам от работата. В противен случай как да си обясни, че на някого би му хрумнало, че той и Джъстин Линч биха си паснали. Стигаше само да ги погледнеш, за да разбереш, че животите и на двамата се движеха с различни орбити. В полза на служителите от техническия отдел — както Тед, така и Джъстин се ползваха от стипендиантска програма и заем, които ги задължаваха да имат по-висок академичен успех от останалите, и следователно трябваше да се настанят в едно от трите общежития за студенти в същото положение — тяхното общежитие беше „Шепърд Хаус“, известно на всички като „Блока“ поради видимите му белези за всеки с минимални архитектурни познания. Така че вероятно затрудненото финансово положение на двамата беше ни повече, ни по-малко причината да делят стая 503 в „Блока“… Беднотията, великата уравновесителка! Единственото общо помежду им сякаш беше увлечението им по „Нирвана“. Но пък кой ли не слушаше „Нирвана“ през 1993 година?

Джъстин Линч беше изключително красив младеж, висок и силен, с небесносини големи очи и правоъгълна брадичка. Косата му, както установи Тед през първите дни на напрегнатото съжителстване, винаги изглеждаше перфектно, и не защото Джъстин я подрязваше прилежно, а защото при повторното ѝ израстване, като че приемаше нова форма; сякаш заживяваше свой живот. Присъствието на Линч не остана незабелязано за дълго в кампуса. Студентки на всякаква възраст си уреждаха да влязат в „Шепърд Хаус“ и да наобиколят стая 503 или общия салон на петия етаж. Някои от тях пресрещаха самия Тед и му отправяха цял арсенал молби по адрес на съквартиранта му. По-малко настъпателните искаха информация дали има гадже и тем подобни; други, по-директни и по-дръзки, предлагаха да влязат направо в стаята и да проучат работите на собствен гръб. Именно това положение на Дон Жуан дразнеше най-вече Тед, който не завързваше връзки с противоположния пол със същата лекота. Въпреки това не изпитваше точно завист към новия си съквартирант — може би мъничко, да, — но имаше и още нещо, защото Тед не беше развил тази боязън към женкарите за една вечер. Баща му беше една… Важна клечка! А да не би да не го сподели с психоложката, която го интервюираше за приема? Много ясно, че да. Защото онази жена се рови и рови до удряне на камък в миналото на Тед, особено заинтригувана от причината за разтрогването на брака на родителите му. И той ѝ я каза. Каза ѝ, че старият е имал любовница дълги години. И когато психоложката го попита какво чувстваше в тази връзка, Тед първо прие въпроса като най-глупавия на света, но после избра да ѝ каже истината: мразеше баща си и всички проклети кръшкачи на съпруги. И задължително се пораждаше въпросът — защо тия от университета го караха да дели стая с някой, който е въплъщение на всичко онова, което той ненавиждаше? Тед беше възмутен. Но в едно беше сигурен; щом започнеше дефилирането на момичетата, Тед щеше да проведе сериозен разговор със съквартиранта си. И нямаше да е приятен разговор, разбира се, че не. Защото онзи твърдеше, че имал приятелка в родния си град, даже беше закачил снимката ѝ на една от стените.

Впечатлението, оставено от Тед у Линч, не беше много по-добро. И не заради бруталния му младежки вид с кожените якета и лоши обноски; във всеки случай тези опити за гребане срещу течението и тръбене с гордост навсякъде му се струваха патетични; даже имаше един разнебитен „Опел Комодор“ със стикер на задното стъкло, гласящ: Извън закона. Но това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че докато Линч приемаше университета сериозно, бяха го взели на работа в библиотеката и учеше, докато му окапеха очите, Тед, недодяланата версия на Джон Траволта, разпределяше времето си между някой друг час, работата си в столовата и маратоните по покер на шестия етаж. И по-специално, върху покер сесиите на шестия етаж. Линч учеше до малките часове на нощта и виждаше завръщането на съквартиранта си, вонящ на цигари и с подпухнали от дима очи. Понякога отваряше някой учебник по математика или по финанси, което не продължаваше повече от половин час. Заспиваше с отворения учебник, без дори да си смъкне дрехите. Линч знаеше, че Тед беше по една от най-стриктните стипендиантски програми и че трудно щеше да излезе жив от първата батарея на частичните изпити. В известен смисъл очакваше сесията, за да му определят нов съквартирант.

През първите месеци отношенията между двамата се свеждаха до необходимия минимум. Единствените моменти на общуване се осъществяваха, щом прозвучаваха „Нирвана“ или „Пърл Джам“ по уредбата „Сони“ на Линч. Извън тези кратки разговори, завъртени все около музиката, нямаше нищо. Никога не говореха за работните си места, нито сядаха на една маса в стола, нито пък кръгът от приятели, който всеки още сформираше, даваше перспективата да се пресече.

Пръв Тед си даде сметка, че може би онези от кабинета за прием на документите бяха едни мръсни гении и че най-малкото беше подходил с предразсъдъци към Линч. Защото истината е, че върволицата жени, която очакваше да види, така и не се случи. Всъщност първото и единствено момиче, което влезе в стаята преди октомври, беше по желание на Тед. Линч не само че не показваше намерение да мами приятелката си, но всяка ситуация, предполагаща непознати, редящи се без свян да го търсят, изглежда, го безпокоеше сериозно. Тази магнетичност беше сън за всяка; с много по-малък антураж други в кампуса караха леглата да скърцат на всеки пет минути. Така му казваха по онова време в УМА да го направиш с някое момиче; креватите имаха стари пружинени матраци, много удобни, но и много издаващи. Линч не накара леглото да заскърца нито веднъж през тези първи месеци, а Господ знаеше, че можеше да го докара до разпад. На Тед му мина мисълта, че Линч беше гей и че снимката на приятелката му е на някое случайно момиче. Няколко пъти го чу да говори по телефона с нея и предположението, че всички тези разговори бяха театър, вече беше прекалено. Момчето беше вярно, за капак имаше способността да омайва с точността на базука и въпреки това нямаше намерение да я използва. Ама наистина странен тип. А това Тед започваше да го интригува. Когато дойде октомври, а с него и първите изпити, Линч изкара едно C и три пъти B. Беше в еуфория. Но изненадата му беше далеч по-голяма, когато видя оценките на своя опърничав съквартирант. Всичките A. Беше невъзможно, със сигурност ставаше дума за някаква измама, защото го беше наблюдавал ежедневно и знаеше, че времето, посветено на учене, беше минимално, почти винаги под един час дневно. Линч се съмняваше, че през часовете работа в столовата би могъл да се съсредоточи в учене. Та той не носеше дори и учебниците си! Тогава, какъв беше номерът му? Номерът, както щеше да разкрива в течение на седмици Линч, бе, че съквартирантът му по стая беше изключително интелигентен и на всичкото отгоре, надарен с несравнима фотографска памет. Това беше причината Тед да се отличава и в аналитичните дисциплини, и в онези, които изискваха слонска памет. Четеше със завидна скорост, три или четири пъти по-голяма от тази на обикновения студент, а за капак не му убягваше нищо. Линч разбра също така, че часовете, посветени на покера, разгърнати от Тед в поредица от нелегални комарджийски сбирки извън кампуса, бяха ни повече, ни по-малко начинът му за препитание. Когато недоразуменията помежду им се изгладиха напълно, Тед му призна, че в действителност ненавиждаше покера, но той беше достатъчно популярен, за да може да се движи в различни кръгове, без да буди прекалени подозрения. Играч, който печели много повече, отколкото губи, рано или късно бива отхвърлян. Тед умееше да запомня карти с лекота, да взима статистически сложни решения за секунди и това правеше оръжията му срещу случайността непобедими. По студентските маси не се завъртаха големи количества пари, но дори и така Тед се оправяше и събираше нужното за разходите, които стипендията му не покриваше, както и за престоя на майка му в клиниката.

В крайна сметка се оказа, че техническият отдел наистина си беше свършил добре работата. На Тед и Джъстин не им отне много време, за да станат приятели.