Федерико Аксат
Последен изход (56)

33

Маркъс не беше разговарял с Лора от онзи кратък обяд в кафенето на болницата и оттогава не можеше да си я избие от мислите нито за секунда. Когато тя му звънна по вътрешния телефон, за да му каже, че трябва да обсъдят някакъв въпрос по казуса Тед Макей, Маркъс се съгласи да се видят и веднага взе решение — нямаше да чака и миг повече, за да ѝ разкрие какво изпитва. Беше му омръзнало да измисля извинения. Тед Макей можеше да почака. Светът можеше да почака.

Лора го завари настанен на едно от креслата до прозореца.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Лора седна на другото кресло. Седяха на деветдесет градуса един от друг. Той наблюдаваше през прозореца; търсеше думите. Не, по-скоро търсеше сили.

— Добре ли се чувстваш, Маркъс?

— Истината ли? Изобщо не се чувствам добре. А съм…

Тя се наклони леко, давайки му картбланш да продължи. Маркъс пренареди изказването в главата си. Пое въздух.

— Не спирам да мисля за теб — изрече най-сетне.

Тя се усмихна в смесица от задоволство и съпричастност.

— Онзи ден, когато бяхме у вас… Толкова исках да те целуна.

Лора опря ръка на неговата.

— Почакай. Да го направим както трябва. Защо не ме поканиш у вас в събота? Когато отвориш входната врата, това ще е първото, което ще направим, преди да сме си разменили и дума.

Той се съгласи.

— Това ще е среща — каза тя и стана.

— Мислех, че искаш…

Лора излезе от кабинета. Вратата се затвори и отново се отвори.

— Доктор Грант? Може ли да говоря с вас?

Маркъс се засмя.

Лора зае стола срещу бюрото му, а той се насочи към обичайното си място.

— Секретарката ти мисли, че съм луда. — Лора сподави смеха си.

— Наистина си, една идея — каза Маркъс и след кратка пауза посочи креслата, където допреди малко бяха седели. — И благодаря… за… Знаеш за какво. За какво искаше да говорим?

Лицето на Лора се измени за секунда.

— Тед си спомни някои подробности от миналото си, и мисля, че е назрял моментът да пришпорим нещата малко повече.

Лора разказа съня за студента от УМА. Включи и частта за пътеката зад розовия замък.

— Тед иска да отиде до къщата на езерото — обясни Лора. — Вярва, че тази пътека може да му помогне да си спомни или да го отведе на някое важно за него място. Премислих го и искам да опитам, Маркъс.

Той се замисли за момент.

— Сигурна ли си, че е точният момент?

— Честно ли, не. Но всичко до този момент беше толкова далеч от логиката. Онзи ден го посетиха децата му… не знаеш колко очарователни са тези момиченца. Ако това е нужно на Тед, за да отвори тази последна врата, смятам че трябва да пробвам. Най-много да не помогне и пътуването да се окаже напразно.

— Решението е твое, Лора. Знаеш, като директор на отделението съм отговорен за всичко, което се случва в него. Но ти си неговият терапевт. Дай ми сигнал и ще разреша излизането. Кога искаш да стане?

— Събота?

Маркъс отвори очи като палачинки, ужасѐн.

Лора се засмя.

— Тогава ще ми е свободен ден — поясни. — Уолтър и баща му пътуват, за да посетят родителите му. Идеалният ден за мен. Сутринта уреждам излизането с Тед и следобед ще се върна, с предостатъчно време, за да се наглася и да отида на срещата ни. Знам, че решението е мое, но мнението ти е важно за мен.

— Инстинктът ти се е доказал като жизненоважен в този казус. Да откриеш тази котва в миналото му с шаха, ролята на подковата, прехвърлянето му в отделение „C“, всичко е твоя заслуга. Знам какво означава Макей за теб. Ако твоят нюх ти подсказва, че това е моментът, направи го.

— Благодаря.

— Мога да говоря с Боб, приятеля ми от полицията от Бостън, помниш ли?

Лора кимна и сподави смеха си с ръка.

— Робърт Дювал, как да го забравя.

Маркъс също се засмя.

— Същият. Но ако се случи да го засечеш някога, да не ти хрумне да го наричаш с цялото му име. Ще го попитам да видим какво може да открие за онова убийство, ако наистина се касае за реално събитие. През коя година е влязъл Макей в университета?

— Приет е през деветдесет и трета. Ще е страхотно да научим дали е имало случай на убийство в Ума в онези години.

— По отношение на прехвърлянето, ще го допусна само при максимални мерки за сигурност. Белезници на ръцете и краката по всяко време и въоръжена охрана.

— Съгласна съм.

— Знам предварително отговора ти, но бих искал да те придружа…

— Добре ме познаваш. Предпочитам да ида с познато за него лице.

— Ще видя кое от момчетата е на смяна. Ще е очарован да излезе на разходка.

— Три часа път са — каза Лора, която си беше запазила тази подробност за финала.

Маркъс долови тънката хватка.

— Непоправима си, Лора Хил.

— Обещавам да се върна навреме за нашата среща — каза, като се изправи.

— Изпрати ми формуляра с молбата за временно излизане и ще я подготвя още днес.

— Много благодаря.

— Обезателно ще се видим преди това, но в случай че не се… много късмет.

— В събота няма да говорим за случая — каза Лора преди тръгване, — имаш думата ми.

— Не знам дали да ти вярвам.

Тя се усмихна.

— И помни какво трябва да направиш, щом отвориш входната врата…

— Няма да го забравя.