Федерико Аксат
Последен изход (55)

32

От половин час бяха в залата за оценка на „Лавендер Мемориал“. Лора му описа отгоре-отгоре посещението си при Нина, секретарката на Линч, но въпреки това си запази за по-късно последното разкритие на жената.

— Полицията така и не я е разпитала, но тя е била там с теб, Тед, преди да влезеш в кабинета на Линч.

Умът на Тед витаеше другаде. Идването на семейството му и странната случка в двора на болницата го бяха разстроили.

— Има ли всичко това някакво значение?

— Все още не съм ти разказала края. Но преди това ще ти кажа, че определено има, защото потвърждава, че всяко събитие от първия цикъл има връзка с реалността, и това може да ни помогне да възстановим последните дни преди влизането ти тук.

— Ако всичко това е вярно, защо ми е притрябвало да посещавам тип като Блейн?

— Именно за това исках да ти разкажа. Когато Нина е излизала от кантората на Линч, те е чула да го упрекваш за това, че те е проследил до къщата на Блейн.

Изречението закова вниманието на Тед. Повтори го бавно.

— Не мога да разбера каква връзка може да съм имал с подобен тип.

— Но сега знаем със сигурност, че двамата сте се познавали. Може да е била някаква връзка, за която никой не е знаел, дори Холи. Когато си разбрал, че Линч те е проследил до къщата, просто си се вбесил.

Лора изглеждаше потайна. През определени моменти му хвърляше особено остри погледи или поне така му се стори на Тед.

— Един момент, Лора. Какво искаш да кажеш с някаква връзка?

— Нищо конкретно, да не избързваме. Но смятам, че е важно да го проверим. Тед, има ли нещо?

Той сведе поглед.

— Всъщност да, искам да те помоля за нещо. Откакто видях момичетата…

— Да?

Тед изглеждаше пречупен. Като си помисли за момичетата, се сети и за обещанието, което им даде преди да си тръгнат.

— Тед, можеш да ми кажеш всичко. Искам да ми кажеш какво изпита при срещата си с Холи и момичетата, това също трябва да обсъдим тук.

Каза го без заобикалки:

— Искам да изляза от тук, Лора. За ден или два, искам да отида в къщата на езерото, да проверя нещата си, да остана на моето си място. Не мога да се свържа с действителност, за която нищо не помня… престоят ми тук ми помогна, не ме разбирай погрешно, но чувствам, че е дошъл моментът да се доближа до мястото, откъдето е тръгнало всичко.

— Тед, не знам дали сега е моментът. Отбелязваме значителен напредък.

— Знам и ти благодаря от все сърце. Успях да видя дъщерите си, и то само благодарение на теб. Но трябва да продължа да си спомням, а в къщата на езерото има отговори, убеден съм в това.

— Кое те кара да мислиш така?

Знаеше, че ако иска да я убеди, нямаше друг избор освен да ѝ разкаже за видяното в двора на болницата.

— Имах изключително странен сън. Беше… някакъв мираж или нещо от сорта. Първото, което си спомням, е розовият замък на момичетата. Аз се приближавах към него, разглеждах го с интерес, когато установих, че отзад започваше една пътека. Дъщеря ми Синди май беше с мен. После си тръгна. Вървях по онази пътека зад къщата на езерото неизвестно колко дълго. Но по-важното е какво чувствах, докато вървях, като че бях абсолютно сигурен, че накрая ме очакваше знаково разкритие. Ключът към всичко.

Лора беше взела тефтера си и бързо записваше.

— Тогава се озовах пред един труп. Беше студент от УМА^[15], носеше сакото и шапката на университета. Под тялото имаше локва кръв. Не можах да видя лицето му.

— Кога сънува това?

— Вчера.

Тед не смяташе да разкрива, че историята се беше случила в будно състояние и с Майк и Еспозито като свидетели, наблюдаващи го от баскетболното игрище. Ако у него тлееше някаква надежда да излезе оттам, нямаше да сглупи до степен да признае, че е стигнал до трупа по следите на въображаем опосум.

— Какво още се случи?

— Това беше всичко. Не знам какво символизират замъкът или мъртвото момче, вероятно нещо ми убягва. Единственото, за което нямам съмнение, е, че онази пътека зад къщата на езерото крие важни отговори. Това усещане ме теглеше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго.

— Тед, знаеш че понякога сънищата имат тази способност. В тях се уверяваме за неща, които щом отворим очи, разбираме, че не са верни.

— Знам го. Но този беше различен. В известен смисъл като че… като че част от мен ми проговаряше и даваше отговора, който търсех.

Тед знаеше, че преувеличава. Но искаше да бъде убедителен. Като видя изражението на Лора, разбра поне, че разказът му е събудил любопитството ѝ.

Лора продължаваше да си води бележки.

— Това, което видя по пътя, препрати ли те по някакъв начин в студентските ти години?

— Не съвсем. Искам да кажа, че сакото и шапката бяха там по някаква причина, но истината е, че ми се размиват годините в университета. Помня много неща кристално ясно, като преподавателите ми, игрите на покер, занятията, които имах, знам ли, неща от този род. За други обаче ми е напълно невъзможно. В това число вероятно всичко свързано с Ли… с Джъстин. Ако той ми е бил съквартирант по стая и там сме се сприятелили, щеше да е логично да си спомня много от нещата, които съм му доверил…

Лора кимаше.

— И така, Лора? Какво ще кажеш за идеята да посетя къщата на езерото?

Лекарката леко поклати глава в отрицание. В очите ѝ се четеше щипка тъга.

— Не е моментът, Тед. Съжалявам. Не отхвърлям много скоро да можем да уредим терапевтично излизане с такава цел. Обикновено го правим, когато вярваме, че е от полза.

Тед се изправи. Ръцете и краката му не бяха оковани. Логично Макманъс не го изпускаше от поглед от съседната стая.

— Лора, разбирам мотивите ти и ти вярвам. Само те моля да го обмислиш. Ако онази пътека не съществува или не води доникъде, няма да изгубим нищо.

Тед приличаше на ученик, който е застанал една крачка напред, за да разкаже урока си. Лора го наблюдаваше над ръба на очилата си за четене.

— Обещавам ти да го обмисля. Но нека поясня, че решението не зависи от мен. Не съм директор на това отделение.

Тед седна.

— Разбирам го. Стига ми да знам, че ще си помислиш.

— Така ще направя. Обещавам ти.