Федерико Аксат
Последен изход (54)

31

Четвъртък следобед. Беше валяло цялата сутрин и плътен слой сиви облаци предвещаваха, че можеше да завали отново всеки момент. Типичен зимен ден насред пукналата пролет.

Почти всички хоспитализирани бяха в общата зала. Скеч и Лоло се сражаваха на шахматната дъска, този път под надзора на Тед, на когото вече не гледаха като на съперник, а като на непобедима сила. След приключване на всяка партия, в която участваше той или други, Тед я възпроизвеждаше цялата без никаква грешка и анализираше всеки ход за удоволствие на другарите си. Бяха очаровани от възможността да повалят онези от отделение „B“ в следващата им среща. Лестър, изоставил напълно враждебността си, също се присъедини към отбора.

Майк цъфна в някакъв момент и помоли Тед да го придружи навън. Беше дошъл с Еспозито, дебелака, който разправяше, че вижда животни и почти никога не говореше. Тед не попита нищо и тръгна с тях. Останалите се опитаха да се присламчат към триото, но Майк ги спря, първо със заплашителен поглед, после и с директно предупреждение да не им е хрумвало да излизат на двора. Самият Тед се изуми от ужаса, който успяваше да внуши този мъж, когато показваше авторитарното си и безмилостно лице. Скеч, Лоло и Лестър се съгласиха мълчаливо и се върнаха на масата си. Тед взе палтото си от една от закачалките и излязоха на двора. Еспозито ги следваше като гигантски глобус, носещ се досами земята.

Освен тях тримата, още двама пациенти се мотаеха по двора. Майк ги привика и двамата се приближиха; каза им, че трябва да влязат вътре и те без възражение се подчиниха. Майк погледна към сградата, за да се увери, че никой не ги шпионира от прозорците. Не че щяха да вършат нещо тайно, обясни на Тед, но пък и не му се щеше шайка зяпачи да стоят залепени по стъклата. Запътиха се към обичайната си пейка и Тед прие, че ще седнат там, както са правели това толкова пъти. Знаеше, че оперативката имаше нещо общо с опосума, но нямаше никаква идея какво точно щяха да правят и какво за бога диреше Еспозито с тях. Като заговориха за него, той вървеше с къси крачки, поклащайки обемистия си търбух и хвърляйки непрекъснато уплашени погледи към Майк. Когато стигнаха до пейката, Майк помоли Тед да я подхване от единия край, за да я преместят.

— Бързо — каза, докато я вдигаха. — Някой може да ни види какво вършим и да съобщи на охраната. Ти продължавай, не спирай.

Пресякоха двора по посока на баскетболното игрище. Еспозито ги следваше. И точно когато почти бяха стъпили върху централния кръг, главният вход се отвори и един охранител и един санитар излязоха, ръкомахайки и крещейки:

— Хей! Какво си мислите, че правите?

— Не спирай да вървиш — каза Майк. Оставаха няколко метра… — Готово, остави я тук и седни. Ти също, Еспозито.

Тримата седнаха. Майк и Тед в единия край, Еспозито по средата. Бяха с гръб към сградата, така че повече не можеха да виждат двамата мъже, докато те не обградиха пейката и не спряха пред нея. Единият беше Макманъс.

— Какво, за бога, правите тук?

Сцената изглеждаше сюрреалистична. Тримата седящи на пейката останаха неустрашими, с ръце на колената и отбягващи погледа на Макманъс и охранителя, като че седенето насред баскетболното игрище беше най-нормалното нещо на земята.

— И така?

Майк вдигна ръка в миротворен жест. Добре де, всичко ще ви разясня. Посочи към дървото и поклати бавно глава в несъгласие.

— Там долу е жестоко — каза унило, — онзи вятър брули короната на дървото, сякаш вали… Жестоко! Нали, момчета?

— Глупости, Доусън! — каза охранителят. — Наблюдавах ви. Дори не бяхте седнали.

Майк се усмихна и кимна. Разкри ме! Отново повтори умиротворителния жест, докато обмисляше друг отговор. Наклони се леко и закри устата си с ръка… Тук има някаква тайна.

— Тези двамата не са добре тук… — докосна с пръст главата си, — не знам какво мислят.

— За бога, Доусън. Да вървим, знаеш, че не можеш да разнасяш предметите, където ти скимне. Върни пейката на мястото ѝ още сега.

— Ей, Майърс, пейката вече е тук — каза Майк. За пореден път в тона му се прокрадна заплашителна нотка. — Ще си поседим малко тук. Знаеш вече какви сме ние…

Пазачът поклати глава. Макманъс продума за първи път.

— Дявол да го вземе, прибирам се вътре — каза с досада.

Майърс въздъхна.

— Това да ти е за последен път, Доусън. Знаеш, че като сътвориш нещо, другите не закъсняват да го повторят. Не желая войска от откачалки, която да размества всичко насам-натам.

— Разбрано, шефе. Сега, ако ни извиниш, искаме да се насладим на това ярко слънце. Някой от вас да си е взел защитен лосион, момчета?

Пазачът вдигна ръце и си тръгна. Майк остави настрана шеговития си тон и се обърна към Тед:

— Надявам се това да си струваше усилията, приятелю.

На няколко сантиметра от краката му беше линията, която разделяше игрището на две. Границата между реалния и откачения свят, както се беше изразил Майк.

— Какво правим тук, Майк?

— Искаш да го видиш, нали така?

Еспозито очевидно знаеше за какво става дума, защото той се разтресе притеснен, и започна да побутва лекичко двамата си приятели.

— Кротко, Еспозито.

— Искам да го видя — каза Тед. — Но…

— Това е линията. — Майк посочи към бялата линия. Локвите я правеха почти невидима. — Имаме повече възможности да го видим, ако стоим близо до линията… Мамка му, забравих да си донеса книгата!

Тед се сви на мястото си, неспособен да каже нищо повече. За миг го видя ясно, видя истинския Майк, не онзи заплашителен мъж, който от време на време изглеждаше като най-разумния човек на земята с книгите си и чудноватите си теории, а онзи изперкалия с почетно членство в „Лавендер Мемориал“. Тед се огледа наоколо и разбра колко абсурдно изглеждаше всичко това.

— Трябва да повярваш — каза изведнъж Еспозито. За първи път Тед чуваше гласа му.

— Млъкни, Еспозито — скастри го Майк.

И се предполагаше, че ще видят опосума ей така, от нищото? Наивно Тед се усети, че започва да претърсва задната част, където беше алеята с пейките, търсейки онова миризливо животно. Не видя нищо.

— Майк, извинявай — настоя Тед, — но сме идвали тук безброй много пъти, близо до тази линия, и никога не съм видял нищо. Какво те кара да мислиш, че този път ще е различно?

— Този исполин, който е тук при нас — каза Майк, потупвайки неколкократно с длан Еспозито. — Не ти ли казах, че той ги вижда непрекъснато? Еспозито е като гигантска светлина, само дето не привлича насекоми. Нали, Еспозито?

— От д… д… доста време не съм ги виждал.

Майк се засмя звучно.

— Това е лъжа, огромна колкото задника ти. Както и да е, и тримата сме ги виждали… колкото повече сме, толкова по-добре. — Майк се наведе напред, за да може да вижда Тед и да му хвърли един изпепеляващ поглед. — Слушай, искаш ли да го видиш, или не? Защото всичко това го правя заради теб.

Тед кимна.

— Имаш право, извини ме.

Каква гадория. Какво губеше? Ако седенето в средата на баскетболното игрище с двама лунатици можеше да му помогне да разкрие истината, защо да не опита?

— Готов съм — каза убедено Тед. — Хайде, Еспозито, свържи се с тях чрез силите си на Аквамен^[13]. Кажи им да ни се явят…

— Не действа по този начин — каза Еспозито с пискливия си глас.

Никой не го попита как действа.

Зачакаха мълчаливо. Сцената можеше да се окаже още по-екстравагантна, ако се погледнеше от сградата. Трима мъже, седнали на една пейка, с гръб насред баскетболното игрище. Уди Алън не би могъл да желае повече за афиш на някой свой филм. Трима мъже и един опосум, скоро по екраните.

Двайсет минути по-късно седяха във все същото положение, без да са обелили и дума. Изведнъж Тед леко се усмихна. Не беше видял опосума, но мислеше за дъщерите си, които понякога играеха на който проговори пръв, изгаря, почти винаги по настояване на Надин, която уморена от безкрайното каканижене и дрънканици на сестра си, я предизвикваше да не проговори повече време от нея. Тед се запита кой ли от тримата ще проговори пръв. Надали Еспозито, който играеше на който проговори пръв, изгаря всяка минута от живота си, а Доусън изглеждаше потънал в труден за описване унес. Тед беше единственият, който не успяваше да се абстрахира от това, което правеха. Глупостта, която правеха. Започваше да му става студено въпреки палтото. Намести се на пейката и докато го правеше, усети тежестта на подковата в джоба на панталона си. Това ще да е! В този момент го видя ясно. Опосумът никога нямаше да се доближи, докато той държеше подковата. Изправи се изведнъж и извади подковата от джоба си, за да може другарите му на пейката да я видят. Не каза нищо, но те като че ли го разбраха. Хрумна му да я хвърли надалеч, но не искаше Макманъс и другият тип да се върнат с още караници, затова отиде до външната страна на игрището и я остави там.

— Покрий я — чу се гласът на Еспозито.

— С какво, да му се не знае, да я покрия? — попита, като поемаше обратно.

— С палтото си — прекъсна го Майк. — Покрий я.

Тед въздъхна. Фантастично. Сега щеше да хване някоя настинка. Въпреки това трябваше да признае, че да покрие подковата, се оказваше по някаква смахната причина най-разумното нещо на света. Свали си палтото и го намести върху подковата. Този път се увери, че никой не го зяпаше през прозорците. Върна се на бърз ход, потривайки ръце.

— Помести се, Еспозито. Остави ме да седна в средата.

Мъжагата се премести без възражение.

— Идват — каза почти на секундата. В гласа му нямаше колебание.

Тед огледа внимателно всичко. Не видя нищо подозрително. Но нима не долавяше той самият, че нещо се променяше? И тогава го видя в една от локвите, отвъд разделителната линия, отражението на нещо движещо се, което прикова вниманието му. Нещо червено.

— Червеният е любимият ми цвят — каза Еспозито от нищото. Сега гласът му не само прозвуча решително, но и по-сериозно от обикновено.

— Моля? — попита Тед.

Еспозито не отговори.

И пак отражението, този път неопровержимо. Стегнатата фигура на Холи с червения бански изникна в локвата, потрепна, когато стихиен порив на вятъра разцепи повърхността, и после изчезна. Но беше се появил там, Тед беше сигурен. Когато вдигна глава, направо се вкамени.

В ъгъла на игралното поле се издигаше замъкът на принцесите на Дисни. Не ставаше въпрос за отражение или за полуразмито видение. Замъкът беше там. Тед започна да сочи в тази посока.

— Можем да го видим — отсъди Майк.

— Това е замъкът на дъщерите ми — каза Тед с треперещ глас.

Стана и тръгна в онази посока, сам. На средата на пътя се обърна, погледна Майк с разтревожено изражение и Еспозито, опитващ се да прегъне едрогабаритното си тяло, забил глава в раменете си. Сякаш бяха яхнали най-ужасяващото скоростно влакче на света. И въпреки това Тед почувства желанието, стигащо почти до необходимост, да се върне с тях на сигурно на пейката.

По-нататък в сградата на „Лавендер“ забеляза силуета на Макманъс зад изходната врата. Беше невъзможно оттам да не види замъка. Тед възобнови похода си.

Замъкът беше разположен на границата между баскетболното игрище и алеята. Като стигна до него, приклекна и загледа през единия от страничните прозорци. Нямаше намерение да влиза; дори и да го докосва, не му се стори добра идея. По някаква причина беше стигнал до извода, че щеше да завари опосума там вътре, но не стана така. Замъкът беше напълно празен. Отдалечи се, почесвайки глава. Снежанка, Пепеляшка, Ариел и Покахонтас го наблюдаваха от една от страничните стени. Какво ще предприемеш сега? Заобиколи замъка. На фасадата бяха Есмералда, до нея Спящата красавица, Тед не се сещаше за името ѝ. Тогава едно от изображенията го срази. Видя самия себе си, хванал ръката на Синди, да обикалят около същия този замък в „Тойс Ар Ъс“^[14], а момиченцето му обясняваше историята на всяка една от принцесите.

Аурора!

Гласът на Синди извика отговора. Аурора беше името на Спящата красавица. Усети тръпки. Това беше първият спомен, който открадваше от Уендъл. Продължи да обикаля около замъка.

— Онази там е Красавицата… — казваше Синди.

— От Красавицата и Звяра — доизясняваше Тед.

— Разбира се! Тази е Покахонтас, а тази е Мулан.

На задната стена нямаше никаква принцеса, само оцветени тухли върху дървените основи. Тед задържа погледа си върху нея. Отстъпи няколко крачки с единственото намерение да разшири малко диапазона, когато десният му крак настъпи нещо твърдо. Опосумът! Направи лек отскок и се отдалечи. Само дето не беше опосум, а месарски нож.

— Не беше в „Лавендер“, татко. Съвсем като замъка е.

Тед се наведе и вдигна ножа. Като го завъртя леко, забеляза, че острието беше изцапано в червено.

Червеният е любимият ми цвят.

Какво правеше този нож там? Погледна към Майк и Еспозито, като че те можеха да му поднесат отговора телепатично. Не само че не го направиха, но и изглеждаха застинали в същата поза отпреди. Тед помисли да вдигне ръка, за да го последват и те, но дори не си направи труда. Знаеше, че няма да го сторят. За капак в този момент чу как тревата се движеше на няколко метра от него и този път без съмнение по вина на опосума, който се тътреше с провлачената си походка. Не изглеждаше заинтересуван от Тед. Не изглеждаше заинтересуван от нищо, подушваше тук-там, от време на време надигаше глава. Тед го последва, като не съзнаваше напълно, че продължаваше да стиска ножа като бракониер.

Шмугна се в алеята на „Лавендер“, изцяло непозната за него, и за няколко минути изгуби зрителен контакт с приятелите си. Вървеше по чакълестия път, обкръжен от дърветата. Опосумът вървеше отпред, насочвайки го.

Преди да стигне до една поляна, опосумът се отдалечи и го фокусира с нещо, което беше най-близко до усмивката, която онова дяволско животно беше способно да си позволи. Опашката му се виеше зад ниското му трътлесто тяло. Когато Тед повървя още няколко метра напред, разбра причината. На поляната лежеше мъртво момче. Тед знаеше, че е мъртво. Лежеше проснато по очи, с изпънати ръце от двете страни, и беше облечено със сако и шапка с емблемата на университета в Масачузетс. Тед ги разпозна незабавно поради простата причина че ги беше слагал безброй пъти подобно на колегите си от университета. Не можа да види лицето на нещастника, но и, честно казано, не знаеше дали искаше да го види.

Тогава си спомни за ножа, стиснат в ръка, и инстинктивно погледна тялото по-подробно. Видя част от разрез на врата и кръвта, която беше изцапала храстите и потъмнила чакъла.

Кой си ти?

Започна да обикаля около тялото.

Трябваше да го помести… да види лицето.

— Тед… — каза глас зад гърба му.

Обърна се.

Беше Макманъс. Зад нето стояха Майк и Еспозито. Тримата изглеждаха загрижени. Тед се обърна пак за миг, колкото да провери онова, което вече знаеше — че на поляната нямаше никакво мъртво момче от университета в Масачузетс, а още по-малко ухилен опосум. Вдигна ръце в знак на примирение. Къде ли се беше дянал ножът, който току-що беше намерил?

Мълчаливо поеха пътя обратно.

— Успя ли да го видиш? — поинтересува се Майк.

Тед кимна почти незабележимо.

— Не съм много сигурен, че видях какво се крие зад кулисите, Майк. Ако трябва да съм честен, нямам никаква идея какво видях.

Образът на мъртвото момче беше все така запечатан в ума му. Кое беше то?