Федерико Аксат
Последен изход (52)

29

Лора отведе малките с обещанието, че ще видят баща си още веднъж, преди да си тръгнат. Холи влезе след това с избягващ го поглед; беше с къса коса няколко тона по-тъмна от обичайното.

— Здравей, Холи. — Тед все още седеше на канапето. Като видя, че тя не се приближава, той стана и се насочи към масата.

— Здравей, Тед. Радвам се да те видя, че си добре. — Холи му пусна една скромна усмивка. Седна на един от столовете. Остави чантата си върху масата с излишна предпазливост.

— Говори ли с доктор Хил? — Тед седна през един стол от нея.

— Да. Няколко пъти през тези месеци и днес също. Каза ми, че напоследък си отбелязал сериозен напредък.

— Вярно е. Допреди няколко седмици… всъщност нямам много яснота за дните тогава. Умът ми беше малко замъглен. Но с помощта на лекарката започнах да си спомням.

Холи кимна.

— Каза ми, че може би ще помогне, ако поговорим малко, ти и аз. — Холи потри чело. — Не искам да играя жертвата, но това беше много трудно за мен. Децата питат непрекъснато за теб, не знаех какво да им обяснявам.

— Представям си. И знам, че вината е моя. Аз съм отговорен за лошите решения, които съм взел. Затова се намирам и тук. Но ще изляза, Холи, и ще поема ролята, която ми е отредена за децата. Имала ли си някакъв паричен проблем?

— Не, не. — Холи направи физиономия, като че ли парите бяха най-маловажното нещо в света. — Травис се погрижи за всичко.

Холи загледа Тед в очакване на реакция му.

— О, да, добре помня Травис — констатира той.

Тя кимна.

Запазиха мълчание. Но някой трябваше да заговори и Тед сметна, че трябваше да е той.

— Как е Линч?

— Невероятно е, че не помниш Джъстин. Никога не си го наричал по фамилия.

Тед сви рамене.

— Все така — продължи тя.

— Не знаеш колко съжалявам. Аз… не знам какво точно се случи онзи ден. Умът ми го е изтрил изцяло.

— Да, същото ми каза и лекарката.

— Искам да знаеш, че колкото до мен, ти и той…

— Зарежи това, Тед, моля те. В крайна сметка ти си последният, от когото ще искам разрешение.

— Съжалявам.

— Доктор Хил ме помоли да говорим за това… как стояха нещата между нас. Спомняш ли си?

Тед наведе глава.

— Много зле — прошепна. — Аз… бях леко дистанциран.

— Поне това помниш. — Тонът на Холи не прозвуча укорително, но Тед я познаваше и знаеше, че му беше сърдита. — Тед, затваряше се в кабинета, отиваше в къщата на езерото почти през цялото време, избягваше ме напълно. Когато успявах да говоря с теб, водех кратък монолог със себе си, както знаеш никога не съм обичала дългите увъртания. Присъствието ми беше пречка в живота ти. Аз го проумях, ти го проумя, дори момичетата започнаха да го проумяват.

— За съжаление, си спомних тази част.

— Ще бъда откровена с теб, защото до това опират нещата. В онзи момент мислех, че има друга жена, че бизнес пътуванията ти, продължителните престои в къщата на езерото — всичко сочеше някаква забежка. Връзваше се идеално. И знаеш ли какво? Дори си пожелах да беше истина, колкото и нелепо да звучи. Знаех, че вече не ме обичаш.

— Холи, аз…

— Остави ме да довърша, моля. В началото се обаждах няколко пъти в офиса ти, докато ти беше в командировка, говорех с Травис или със секретарката ти, получавах някаква информация и я навързвах с твоята версия. Места, разписания, клиенти, всичко съвпадаше. Това, което не пасваше, беше онова, което правех аз, не беше в моя стил, и ти го знаеш. Не исках да те проверявам като някакъв частен детектив, както ти направи с мен след това…

Холи направи пауза.

— Не знаех какво да правя, Тед. Когато се опитвах да говоря с теб, сякаш ти беше все едно; знаех, че трябва да поискам развод, свиквах с тази мисъл, докато събирах нужния кураж. Точно тогава се сетих да поговоря с Джъстин. Не че вярвах, че той щеше да знае дали си с друга жена, или че щеше да го признае именно на мен… отидох да го видя, защото той те познава почти колкото и аз, и повече вероятно, а исках да проверя онова, което мислех — че си се променил, че нещо ти се беше случило, а аз не бях наясно. Исках да го потвърдя по някакъв начин защо се беше получило така или… знам ли, аз…

— Започнала си да си губиш ума — завърши Тед с усмивка. — Не се тревожи, не е толкова страшно.

Холи кимна, без да се усмихва.

— Отидох да говоря с Джъстин и той ми каза, че двамата почти сте престанали да се виждате, че ти си го отдалечил от себе си, така както правеше и с мен. Видяхме се още няколко пъти с единствената цел да говорим за теб и за това, което ти се случваше, и така се зароди връзката между нас. Не беше най-доброто, но натам тръгнаха нещата. Когато си дадохме сметка, че нещата стават сериозни, ти и аз почти не си говорехме, а мрачното ти настроение се прехвърли и върху децата. Накрая събрах кураж и го обсъдихме. Поисках ти развод.

— Това определено го помня. Беше в хола. След разговора напрежението се разсея малко.

— Това, което не знаех по онова време, е, че си ходил на лекар и че си помолил свой бивш съученик да ти подготви завещание. И най-малкото, че в сейфа вкъщи са се намирали онези снимки на Джъстин и мен. Държал си ги там в продължение на почти месец, Тед! Ти си знаел всичко и не ми каза нищо, даже когато ти поисках развод.

Тед разтвори ръце.

— Не знам защо не ти казах нищо, Холи, наистина не знам.

Тя кимна.

— Иска ми се да ти вярвам.

— Не знам по каква причина пребих Линч… Джъстин, но те уверявам, че изобщо не е било свързано с теб… с вашата връзка, в това съм убеден. Искам да си щастлива, Холи, ти и момичетата.

Холи кимна за пореден път.

— Доктор Хил ме държа в течение през всичките тези месеци. Знам, че не са били лесни. Каза ми, че си живял… като в някаква нереалност, или нещо такова.

— Нещо такова. Ужасно е. Сякаш някой е изтръгнал последните ми спомени, отпреди да постъпя тук и ги е разбъркал. Най-близко може да се оприличи на сън, който можеш да си представиш. Има едно име… Уендъл, говори ли ти нещо?

— Не. Доктор Хил също ме попита и не знаех какво да ѝ отговоря. Кой е Уендъл?

— Част от моята личност, изглежда. Сякаш главата ми е създала склад, в който са се озовали някои спомени, а аз нямам ключ за него. Този склад е Уендъл. Виждах този човек през цялото време и излиза, че това съм бил аз… знам, че звучи налудничаво. В началото бях приклещен в серия от цикли, които се повтаряха безспир, но благодарение на доктор Хил малко по малко излизам от тях. Усещам, че съм много близо до истината, до свалянето на маската, веднъж завинаги, на Уендъл.

Тед беше наясно как Холи гледаше на него. Като на някой луд, разбира се. По какъв друг начин иначе? И разбира се, той не възнамеряваше да ѝ говори за опосума, нито за видяното през прозореца на…

— Какво има, Тед?

Той почти не я чу. Стана от стола и отиде до канапето. Взе рисунката от Синди и Надин. Плажът. Червеният бански. Нима беше съвпадение?

— Защо са ни нарисували на плажа? — попита Тед.

Холи сбърчи чело.

— Не знам. Има ли някакво значение? Казах им, че ще е хубаво да ти донесат една рисунка, и те отидоха в стаята си да ти я нарисуват. Предполагам, че ваканциите символизират щастливи моменти и затова са избрали този.

Тед отново седна, без да откъсва поглед от рисунката. Имаше ли някакъв детайл в повече, който да му издаде нещо? В общи линии не. Въдицата, надуваемият делфин… никакъв допълнителен издайнически детайл. Обходи с пръст сгъваемите столове, другите хора, които се пекат на слънце, тук-там палми… всичко на място. Без уловени опосуми или розови замъци. Нищо, което да му напомня за виденията, които е имал.

— Добре ли се чувстваш, Тед? С какво плажът ти прави впечатление?

— С нищо особено. Имах един сън преди няколко дни, това е всичко. Просто съвпадение. В него също носеше червен бански…

Холи не се почувства никак удобно от факта, че бившият ѝ съпруг я сънуваше по бански.

Тед остави рисунката настрана.

Прекараха още няколко минути заедно, като коментираха общи семейни работи. Тед не можеше да се съсредоточи в разговора. Чак когато се върнаха момичетата, за да се сбогуват, успя да забрави рисунката, която продължаваше да лежи върху масата. Прегърна ги заедно и двете и им обеща, че скоро ще излезе от „Лавендер“, за да бъде отново с тях.

Обещание, което, разбира се, не биваше никога да прави.