Федерико Аксат
Последен изход (46)

23

Маркъс инструктираше секретарката никой да не го прекъсва, защото трябваше да прегледа финансовите отчети и да ги изпрати на директорката, но приоритетите му рязко се промениха, когато Лора се зададе по коридора.

— Каква приятна изненада! — възкликна, когато я видя да идва.

Секретарката му, която го познаваше все едно го беше родила, го изгледа над кръглите си очила със смесица от упрек и съжаление.

— Зает ли си? — попита тя, докато влизаха в кабинета.

— Не повече от обичайното. Виждаш ми се щастлива. Има ли причина?

— Толкова ли ми личи?

— Само малко.

— Доволна съм — призна тя. — Говорих с Тед за онова, което е сторил на Линч, за Уендъл, за всичко. Вчера е имал пророчески сън, в който самият той е разкрил почти всичко. Реших, че е подходящият момент, и не сбърках.

— Радвам се много — Маркъс разчисти документите, които застилаха бюрото му.

— Наистина ли не си зает?

— Хич даже — каза, понижавайки глас. Макар Клаудия да беше много дискретна, не искаше да го чува как изрича такава явна лъжа. Беше силно изостанал с документацията и всяка секунда беше от значение, но това, че Лора се обръщаше към него, беше важно, и в никакъв случай нямаше намерение да покаже липса на интерес. Предпочиташе да рискува със смъмряне от директорката, отколкото с грубо отношение към Лора.

— Мисля, че съм много близо до същината на всичко това, Маркъс.

— Радвам се за теб.

— Ти си част от това сега. Няма да можеш да се отървеш от мен. — И ѝ намигна.

Маркъс се засмя.

— Не знам дали е за добро или зло. Но когато напишеш книгата, моля те не включвай вътре малката ни уговорка за преместването на Макей в моето отделение.

— Като заговори за това, така и не ти благодарих като хората. Въвличам те в лудостите си и ти винаги си насреща. Благодаря ти.

Той не знаеше какво да отговори. Друга ли услуга щеше да му поиска? Толкова приятелски тон го объркваше. Да не беше друг от ходовете ѝ, за да спечели доверието му и да я покани на вечеря или на кино, а накрая да се отметне? В миналото беше имал безбройни прояви на неумение в разчитането на женските сигнали, и тези на Лора в частност.

— Както казах, радвам се, че съм бил полезен.

— Както и да е, не дойдох само за това или за да те прекъсна при попълването на разходните отчети… — каза Лора, сочейки към купчината документи, натрупана в единия край.

Тук идва репликата.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас?

Маркъс очакваше всичко друго, но не и покана в този вид. За части от секундата обмисли положението. Щом вечерята щеше да е у тях, това включваше и присъствието на Уолтър, което не смущаваше никак Маркъс, но елиминираше всякаква нотка на романтика. От друга страна, фактът, че го допускаше да се присъедини към семейното им ежедневие по този начин, можеше дори да се окаже много по-важен. Така или иначе, той беше очарован.

— Разбира се.

— Фантастично. Как ти се струва утре в седем?

— В седем ще бъда у вас.

— Ще помоля сестра ми да дойде да вземе Уолтър. Той обожава да е в компанията на по-големите и „лошо възпитаващи“ братовчедки.

Маркъс забави реакциите си. Това среща ли беше? Лора стана.

— Тогава до утре — обобщи. — Оставям те да продължиш работата си…

Посвети му една последна усмивка, преди да затвори вратата. Веднъж попаднала във фоайето, Лора не можа да не прихне лекичко; бомбата с внезапната покана беше малка дяволия от нейна страна, наясно беше. Маркъс беше очаквал да поиска работна услуга, а не покана в дома ѝ.

Клаудия я изненада с онази проницателна физиономия и я порази с погледа на куче пазач. Лекарката на мига възвърна изражението на лицето си и се сбогува, накланяйки глава.

Никак не е зле за загоряла кокошка, а?