Федерико Аксат
Последен изход (43)

20

Тед беше седнал на обичайната си пейка. Беше закусил набързо и в момента беше сам. Майк беше сред първите пациенти, които излязоха, и се приближи. Изглеждаше в много добро настроение.

— Май ще ми се наложи да започна да деля любимото си място. — Майк носеше книгата си.

Тед не отговори, погледът му се рееше из баскетболното игрище.

— Нали няма да ми кажеш сега, че животът е като шоколадова кутия? — попита Майк, докато сядаше на пейката до Тед. — Нямаме желание за приказки, а?

Отвори книгата и се зачете. След малко усети едно плясване по крака си. Майк проследи погледа на Тед, насочен към задната врата на „Лавендер“, където Роджър му правеше знаци да се приближи.

— Какво става? — попита Майк, неспособен да разтълкува точно реакцията на другаря си.

— Можеш ли да го видиш? — прошушна Тед.

— Кого? Там няма никого, Тед… — изсмя се Майк. Но като видя как изражението на Тед се помрачи, прецени, че не е моментът за шеги. — Естествено, че мога да го видя. Санитарят от отделение „B“, който се движи винаги с твоята лекарка. Роджър някой си…

Тед се осъзна.

— Добре ли си, приятелю?

— Да, да — Тед се изправи. — Ще се видим по-късно.

Отиде до мястото, където стоеше Роджър. Сънят от предната нощ го беше разстроил ужасно.

Още ли не го разбираш?

Лора го очакваше в залата за оценка. Тед влезе с наведена глава, почти провлачвайки крака. Не беше очакваният от нея мъж, тръпнещ да получи новини за семейството си.

Роджър привлече вниманието ѝ със знаци:

— Сигурни ли сте, че не искате…? — показваше китките си.

Лора поклати глава за „не“. Беше решила, че е крайно време да не прибягва до белезниците.

— Искате ли да остана? — предложи Роджър.

— Не е необходимо.

Санитарят не изглеждаше убеден, но накрая се оттегли. Тед седна на обичайното си място.

— Тед, погледни ме… Искаш ли да говорим по друго време?

— Не, не. Днес повече от всякога искам да говоря с теб. Опитвам се да подредя мислите си.

— Изпи ли си хапчетата днес?

— Разбира се. Не че приятелите ти ми предлагат голям избор — пошегува се той.

Лора се усмихна.

— Питах се дали са ти дали успокоително… Не виждам да е отбелязано в картона ти.

— Нито едно.

— Реших, че ще се развълнуваш за разговора с Холи и може би…

Усмивка, излъчваща надежда, огря лицето на Тед, щом чу името ѝ. Не можеше да го скрие.

— Успя ли да говориш с нея?

— Да. Холи изрично ме помоли да ти предам, че няма да попречи на момичетата да видят баща си; че знае колко много ги обичаш и че те изпитват същото. Липсваш много на Синди и Надин, но разбират, че се възстановяваш в една болница.

— Може би вчера имаше право… и е по-добре да изчакам малко. Само исках да разбера, че са добре.

— Мисля, че няколко дни изчакване ще ти се отразят идеално. Подобряваш се с гигантски стъпки. Какво те накара да промениш мнението си, Тед?

— Вчера имах онзи непрестанен сън, в покрития вход у нас, но този път се случи нещо повече. Успях да изляза и да отида по-далеч от покрития вход, чак до океана, само че не беше океан, а езеро.

Лора потърси в чантата си джобен магнетофон. Никога преди Тед не беше сънувал, че се отдалечава от къщата; това вероятно означаваше…

Изпита нарастващо вълнение. Постави записвачката върху масата и го помоли да разкаже за съня си, като се спре на възможно най-много детайли. Тед започна да говори. Не му се беше изтрило нищо от съня след събуждането, всичко беше в съзнанието му, живо, сякаш беше запаметено от филм, който току-що беше гледал.

Единствената подробност, която не спомена, защото сметна за маловажна и предизвикваше особена болка, беше мокрият бански на Холи, намерен върху стола.

Когато приключи, Лора спря магнетофона и го прибра в джоба си. Извади тефтера си, за да води записки.

— Лора, през този период си говорила с Холи, с доктор Кармайкъл и предполагам, и с други хора от обкръжението ми. Успя ли да стигнеш до Уендъл?

Лора преглътна. Въпросът я хвана неподготвена.

— Тед, сънят, който си имал, ще ти помогне да прозреш истината.

— Не разбирам.

— Няма елементарен начин да се представи… но ти си Уендъл.