Федерико Аксат
Последен изход (41)

18

Уолтър беше умно и чувствително дете, в някои отношения затворено. През уикендите Лора му приготвяше ваната с вода и пяна, носеше му някоя от любимите играчки и сядаше отстрани, за да си поговорят. Гумените патета отпреди няколко години бяха отстъпили място на военните кораби, космическите совалки и героите от „Трансформърс“, а преди няколко месеца Уолтър ѝ беше заявил с абсолютна твърдост, че вече не можел да стои гол, че трябвало да е с бански в нейно присъствие. Лора му отговори със същата тържественост, че е съгласна.

Докато втриваше шампоана в косата му, внимавайки пяната да не му влиза в очите, Уолтър ѝ разказваше с ентусиазъм всичко, което са правили с баща му през изминалия ден. В разказите му всичките действия на Скот бяха като на един всемогъщ бог. Толкова жалко, че на тати му се появяваха такива непредвидени задачи и че трябва да ходи да работи. Лора стисна устни, докато го слушаше. Тонът на възхищение, с който Уолтър обрисуваше баща си, беше вълнуващ и тъжен едновременно; нямаше разлика дали го разочароваше, отменяше плановете им, не идваше на училищните му постановки, или просто не спазваше обещанията си. Уолтър винаги го разбираше. Лора беше поставила на Скот ребром тези въпроси веднъж завинаги. Но проявата на разбиране от страна на Уолтър към Скот беше защитата му като подсъдим при всяка от караниците им. „Виж сега, говорих с Уолт и той ме разбра прекрасно.“ Лора му отвръщаше, че фактът, че едно момче на девет години боготвори баща си и приема всичките му глупави извинения, не му дава правото да продължава да се държи като безотговорен идиот. Бяха минали по този път вече няколко пъти и нищо не се променяше. Скот поглеждаше небето с разтворени ръце и казваше нещо от сорта на: „Не ми излизай с тия психологически тъпотии… Детето е умно и разбира нещата“. Лора винаги завършваше разговорите си с него с една и съща мисъл: „Изяж се, ти се омъжи за него… Следващия път не се спирай на бунтаря моторист“.

Няма да има следващ път.

— Мамо, водата става студена.

— Значи е време да излизаш.

Уолтър отпуши тапата и двамата наблюдаваха изтичащата пяна. Лора пусна душа, за да може малкият да се изплакне. Когато беше готов, му облече хавлията, подсуши косата му и го загърна.

— Много се гордея с теб — рече тя.

— Защо?

Че не се оплакваш от бащата, който имаш.

— Заради всичко.

Час по-късно Уолтър вече спеше. Лора реши да последва съвета на Маркъс и да не мисли за Тед. Част от нея я увещаваше да прегледа видеата, в които звездният ѝ пациент разказваше за нощната си визита в къщата на Блейн, но се принуди да го остави. Наля си чаша вино и взе една книга на Робин Кук от скромната си фикционална библиотека. Някой ѝ я беше подарил за рождения ден. Като отгърна първата страница, видя безупречния почерк на Маркъс — Главната героиня от тази книга много ми напомня на теб. Ще се убедиш… Вторачи се в посвещението за известно време. Не го беше чела преди, в това нямаше съмнение, значи, дори и не я беше прелиствала. Представи си Маркъс в момента на поднасянето ѝ или в дните на очакване след това на някаква реакция за книгата, за прословутата героиня и приликите между двете. От рождения ѝ ден бяха изминали… седем месеца. Поклати глава. Беше наясно, че Маркъс се държеше като един… По-добре беше да не го мисли.

Зачете се. Прочете първия параграф и се спря.

— Загоряла кокошка.

— Не съм загоряла кокошка — обърна се към чашата с виното.

По-полека де!

— Не.

Тъкмо успя да се потопи в четенето, когато телефонът ѝ започна да звъни. Инстинктивно погледна часовника — знаеше, че беше минало десет. Изтича до масата в кухнята и отговори светкавично. Беше позвъняване от болницата. Санитар от нощната смяна в отделение „C“ с досаден глас ѝ съобщи, че един от пациентите ѝ искал за говори с нея и че в досието му пишело, че…

— Да, да, дайте ми го, моля.

— Лора — измънка Тед. — Мъртви са, нали? Холи, Синди, Надин… са мъртви.

— Тед, какво е станало?

— Проумях го. Бях в стаята си и истината ме посече, дойде ми като нож. Те… мъртви са.

— Съпругата ти и дъщерите ти не са мъртви — каза уверено Лора. — Чуваш ли ме, Тед? Бих ли те излъгала за подобно нещо?

— Не знам.

— Никога не бих лъгала за подобно нещо.

— Но тогава…

— Те са добре.

Няколко секунди пълна тишина.

— Тед?

— Искам да ги видя.

— Може ли да поговорим за това утре?

— Не. Искам да ги видя.

— Тед, обещавам ти, че утре възможно най-рано ще говоря с Холи. Ще ѝ кажа, че си по-добре, че желаеш да ги видиш и ще видя какво ще ми отговори.

Отново тишина.

— Защо да не пожелае да ме види?

Лора съжали, че е изпила чашата вино. Между алкохола и съня не овладяваше ситуацията както ѝ се искаше.

— Тя иска да си добре, когато се видиш с момичетата — каза Лора. — През целия този период… Помниш видеата, които ти показах, нали?

— Да.

— Показваш подобрение. Трябва да бъдеш силен. Ще го обясня на Холи и ще видя какво ще ми каже, ще опитам да я убедя, че ще бъде добре за теб да се видиш с момичетата. Сигурна съм, че умират да те видят. Но разбираш колко е важно за тях ти да си добре…

Като не получи насрещен отговор, Лора настоя:

— Разбираш го, нали, Тед?

— Извинявай, че ти се обаждам в дома ти — отвърна той. — Но просто бях сигурен, че…

— Не го изричай. И не се тревожи. Утре ще говоря с Холи и после ти и аз ще преценим какво ни е казала, става ли?

— Благодаря, Лора.

Сбогуваха се. Лора постоя малко в кухнята замислена. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до този момент.