Федерико Аксат
Последен изход (4)

4

Едуард Блейн живееше сам в квартал на средната класа. Съседите му го ненавиждаха. Нехайният му характер и потайността, обгърнала дейностите му, постепенно влошиха отношенията им, докато ги превърнаха в напрегнато и досадно съжителство. Блейн беше отрепка и най-лошото от всичко беше, че кучият син очевидно се чувстваше доволен от това, предизвиквайки всеки изпречил се на пътя му с огледалните си слънчеви очила и самодоволна усмивка. Бяха опитали да поговорят с него с намерение за помирение, а също и за сплашване, но нищо не проработи. Като разбунтувало се дете — макар и да беше прехвърлил трийсетте, сякаш упорстваше да дразни ближния, ако някой навлезеше в личното му пространство или опиташе да постигне някаква договорка с него. Не спазваше никакви норми на съжителство — от грижите за градината или за кучето му Магнъс, всяващ страх ротвайлер, който имаше нещастието да прекарва часове вързан, лаейки по всеки, изпречващ се на пътя му. Шумните купони с приятели, пукащото виене на мотора му и музиката на макс бяха обичайни. Нерядко, алкохолизиран или дрогиран, водеше вкъщи проститутки, които по-късно изхвърляше, за да се скитат горките полуразсъблечени по тротоара в очакване на такси.

Когато обвиниха Блейн в убийство официално, много хора празнуваха и дори предлагаха да свидетелстват за неадекватното поведение на превърналия се в звезда свой съсед. Не един и двама дори съжаляваха, че Блейн беше избрал да убие жената в нейния, а не в своя дом, и така да можеха да го съсипят с неопровержими показания, които биха го тикнали зад решетките за няколко години. Никой не се съмняваше, че Блейн е убиецът на клетото момиче. Съседите отпразнуваха прибързано това, което смятаха за свършен факт — изправянето на Блейн пред съда и осъждането му като виновен за смъртта на Аманда Хърдман. Мечта, превърната в реалност.

Само че на прокурора му се наложи да го пусне. Алиби, солидно като скала, позволи това да се случи. Няколко свидетели видели нещастника в бар в часа на убийството и няколко охранителни камери доказваха невъзможността Блейн да е убиецът. Съседите му не бяха на същото мнение, естествено, не разбираха как копелето беше успяло да надхитри съдебната система — може би беше изпратил брата си близнак или нещо друго, но някак си беше измамил всички. Сега не само трябваше да воюват с един нещастен тип, но и с убиец. Мнозина обмисляха сериозно възможността да се преместят.

Тед прочете съсредоточено доклада, който Линч му беше предоставил, докато похапваше хамбургер, настанил се на изолирана маса в заведение за бързо хранене. Никой нямаше да страда за Едуард Блейн, мислеше си. Спокойно можеше да влезе през главния вход на къщата, без да се притеснява от чужди погледи; съседите нямаше да го издадат. Запомни всички необходими детайли, като например резервните ключове, които онзи криеше под изтривалката на входа. Кучето нямаше да му попречи.

Докато отхапваше от хамбургера, Тед скрои простичък план, на кока-кола и порция пържени картофки успя да се абстрахира от собствените си проблеми, което го изненада. Снимките на Аманда Хърдман и някои от непристойните факти от миналото и настоящето на Блейн спомогнаха Тед да усети истинско желание да го убие. Най-сетне разбра казаното от Линч за пробойните в системата. Някакво завръщане към живота се таеше във възможността да поправи тази грешка и Тед го чувстваше осезаемо.

Веднъж попаднал в дома на Блейн, се скри в гардероба на стаята за гости на долния етаж, удобно седнал между няколко кутии, които беше пренаредил. От долната страна на рафта, над главата му, имаше стикер на Бъз Лайтиър^[2], който блещукаше в тъмното. Представи си детето, което вероятно го е залепило там, за да се затвори и захласва по блясъка му, така както Тед в този момент. Изпита известна носталгия сега, когато добрият Бъз беше изоставен от собственика си и осъден да блещука в самота.

Блейн се прибра четири часа по-късно. Тед беше обиколил къщата, преди да се скрие, и можеше да отгатне всяко движение на Блейн. Мъжът дойде от гаража, говорейки по телефона — непринуден разговор, а после се изкъпа. Никак не бе изключено Блейн да реши да излезе вечерта, но Тед не се тревожеше — щеше да го почака. Чакаше от часове в гардероба и можеше да си остане там колкото е нужно. На моменти даже придремваше.

Преговори си плана, който би отегчил всеки продуцент от Холивуд. Никакви сблъсъци, нито призиви за отмъщение, още по-малко каквито и да е закани. Тед щеше да изчака Блейн да заспи в стаята си, да излезе от гардероба и да го ликвидира, преди онзи да е успял да се събуди. Имаше си и своята милозлива страна.

В девет и половина — Тед следеше без грешка за времето благодарение на мобилния си — Блейн се намираше в хола пред телевизора и вероятно вечеряше нещо набързо, а едновременно с това псуваше участник в някаква тъпа телевизионна игра с въпроси и отговори. Панорамата беше неясна. Блейн можеше и да излезе на купон, в този случай чакането би откарало цяла вечност, дори да му дойдат и гости, или да реши да се държи добре и да си легне рано. Обаче една подробност можеше да усложни всичко. Тед го осъзна дори преди самия Блейн и веднага застана нащрек, като наостри уши в обгръщащата го тъмнина в опит да чуе отвъд аплодисментите по телевизора и пискливия глас на водещия. Магнъс беше започнал да надава жалостив вой от предната страна на градината. Мимиката на Тед вещаеше несполука и той поклати глава. Дозата, която беше дал на кучето, за да го упои, се беше оказала недостатъчна.

Телевизорът замлъкна изведнъж. След мигове на пълна тишина външната врата се отвори и веднага се затвори. Блейн говореше с някого по телефона, но този път тихо и беше невъзможно да се чуе от вътрешността на гардероба. Кръстосваше напосоки из хола, докато накрая гласът му започна да става все по-ясен и се случи непредвиденото — влезе в стаята за гости, където се криеше Тед. Запали лампата и затвори вратата. Тед беше открехнал с няколко сантиметра крилото на гардероба и вече беше прекалено късно да го затвори, без да събуди подозрение. Само няколко метра го деляха от Блейн, разхождащ се нервно от другата страна на леглото, залисан в думите на събеседника си.

— Казвам ти, Тони, Магнъс е упоен, почти не мърда. Направили са му нещо. Ако е било някое от копелетата в квартала, ще му дам аз на него, ще… А, моля? Не, не съм го направил аз. — Блейн се спря. Седна на леглото с гръб към гардероба и снижи тона си. — Прав си, Тони. Веднага ще проверя дали всичко е на мястото си. Много ясно. Ще ти звънна след малко. Чао.

Излезе от стаята, оставяйки лампата да свети.

На два пъти Тед видя Блейн да преминава предпазливо по коридора. Втория път му се стори, че съзира проблясване от дясната му страна. Беше въпрос на време да му хрумне да претършува стаята за гости. Тед извади от спортното си яке ножа, с който се канеше да го намушка, докато спи. Око за око, реши той.

Десет минути по-късно Блейн стоеше на прага, без съмнение, с оръжие. За момент Тед повярва, че е разкрит, че Блейн е погледнал право в гардероба и е забелязал открехнатата му врата. Но когато влезе в стаята, отново седна с гръб и грабна телефона, който беше оставил на леглото.

— Здрасти, Тони. Всичко е непокътнато. Да, исках да те успокоя. Утре се заемам да проверя кой от съседите е прецакал Магнъс. Ще стане утре, че съм капнал за сън… Не спя вече втори ден. Естествено… нали ти казах вече, да. Не го мисли. Чао, Тони.

Отново излезе. Този път загаси осветлението.

Тед не прибра ножа. Дали не му е заложил капан? Защо ли Блейн пропусна да провери гардероба? Тед си наложи да почака още трийсет минути, за да се увери, че собственикът на къщата съвсем е заспал.

Отвори вратата на гардероба много бавно. Излезе от стаята за гости, прекоси хола и пое към стълбите. Светлината, която се прокрадваше отвън, беше оскъдна. Магнъс вече не виеше и никакви коли не преминаваха по „Ийгъл“. Едно препъване, един шум, дори и най-слаби, и Блейн щеше да се усети. Качи се внимателно, като стъпваше възможно най-близо до стената. Дюшемето не го издаде. Най-трудното беше минало — реши, — целият втори етаж беше застлан с килим.

Стаята на Блейн беше в дъното на тесен коридор. Когато Тед надигна глава видя със сигурност тялото на Блейн, завито с бял чаршаф. Прииждащата светлина отвън позволи на Тед да се движи в стаята без страх, че ще се блъсне в нещо. Сграбчи здраво ножа за дръжката и започна да го прокарва по дължината на шията, когато…

— Мръднеш ли, пръсвам ти главата.

Гласът дойде изотзад. Дулото на пистолет беше опряно в тила му, а изкуствената светлина го заслепяваше. Когато се окопити, видя изпънатия Блейн върху леглото да се превръща във възглавница.

Това е твоят шанс, обърни се и хвърли ножа. И да ти пусне един куршум в главата, ще си получил каквото искаше, нали? На мозъка ти едва ли ще му пука какво олово го е раздробило…

В джоба на панталона пазеше бележката от бюрото. ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД.

— Пусни ножа — каза Блейн. — Точно така. Не се обръщай и вдигни ръце.

Изглежда, след всичко щеше да се заформи холивудски диалог.

Тед не се изнерви. Това, че Блейн не стреля, говореше достатъчно за съмненията му. Сигурно се питаше кой ли ще е този, който се е опитал да го убие. Не стигаше това, ами и един труп в собствената му къща беше последното, което му трябваше, да не пропускаме и факта, че изстрелът щеше да привлече вниманието на съседите му. Тед се изуми от върволицата мисли, която се нижеше в ума му съвсем нормално. Чувстваше се като супергерой. И докато плуваше сред тези светли мисли, осъзна, че не би желал да умре от ръката на този субект. Някак недостойно би било да е точно Блейн, сега, когато беше с опрян в него пистолет, в гръб и незащитен, най-накрая си даваше сметка. Едно е да приеме условията на Линч и да умре от ръката на един непознат, като евентуално смекчи болката на семейството си, но да бъде Блейн? Може би инстинктът му за самосъхранение беше започнал да си върши работата. Може би.

— Видя ме, нали? — попита Тед с твърд глас. — Когато влезе в стаята да говориш по телефона… тогава ме видя.

— Кой те изпрати?

— Защо мислиш, че трябва да ме е изпратил някой?

— Ако никой не те е пратил, кажи ми и ще приключа с теб на мига. Ако ми го издадеш, ще поживееш още малко. Във всички случаи жив няма да се измъкнеш оттук.

— Условията на този договор не ме устройват особено.

Тед започна да се обръща съвсем леко.

— Казах ти да не се обръщаш!

Тед спря да се движи.

— Съжалявам, но държа да видиш лицето ми. Ти и аз се познаваме.

Миг на колебание.

— Не ми е познат гласът ти.

— Знам. Когато ме видиш в лице, ще се сетиш. Довери ми се.

Вече му беше в ръчичките като риба, захапала въдицата. Само оставаше да я изтегли. Блейн беше заинтригуван, всичко зависеше от лицето на Тед; главата му беше заета с разнищването на неразрешима загадка.

— Добре — каза Блейн. — Обърни се. Полека. И не сваляй ръцете.

Тед се обърна, много бавно. Беше изчислил идеалния момент, в който да свали наполовина гарда със сключени ръце. Простичък трик. Блейн беше вперил поглед в главата на Тед, която нарочно следваше по-бавно движението на тялото му. За кратък момент Тед успя да разкрие лицето си докрай и едновременно с това да свали едната си ръка скришом, пъхайки я бързо в джоба на якето при браунинга. Блейн засече хватката чак когато Тед беше насочил оръжието на височината на гърдите и стреляше, всичко с едно освободено от колебания движение. Беше труден изстрел, с прегъната ръка в неудобна позиция, но дори така точно уцели Блейн. Грохотът разсече тишината на нощта. „Този куршум беше предназначен за мен“, помисли Тед, докато тялото на Блейн се свличаше като марионетка.

В джоба си пазеше снимка на Аманда Хърдман. Остави я върху гърдите на Блейн.

Тед остана прав, без да отмества поглед от тялото; Блейн не умря веднага, а се сгърчи няколко пъти, докато не остана безжизнен.

Шум в хола възвърна чувството за тревога. Не беше сигурен какво точно е чул, може би влачене на стол. Прибра браунинга и сгъна ножа. По коридора стигна до перилата и се надвеси внимателно, за да огледа хола отгоре. Видяното го изненада дотолкова, че отмени изцяло взетото решение да се скрие. В средата на хола стоеше мъж, черен, много слаб, облечен в сив панталон и медицинска престилка. Взираше се в Тед, сякаш беше усетил, че щеше да се покаже точно в този момент. Разкриваше ужасяваща усмивка.

— Здравей, Тед — каза с дебел глас. Подаде ръка за поздрав.

Че знаеше името му, не го изненада особено. Напоследък това сякаш беше тенденция при среща с непознати.

Тед слезе по стълбите, без да отделя очи от мъжа.

— За тях ли работите? — попита Тед, вече слязъл долу. Подпря се на перилото с браунинга в едната ръка. Нещо му подсказваше, че този мъж не представляваше заплаха.

Навън нямаше движение, въпреки че беше твърде скоро, за да се появят полицаите. Магнъс явно беше усетил присъствието на чужди хора в къщата, защото отново виеше от време на време. Дали беше разбрал, че стопанинът му е мъртъв? Можеше ли куче да надуши кръвта от такова разстояние? Със сигурност да. С видимо усилие воят му преминаваше в кратки излайвания.

— Кой, за бога, сте вие?

Човекът се засмя.

— Аз съм Роджър, Тед.

— Роджър чий? Само Роджър ли? Другият поне каза и фамилия. — Тед избърса чело с опакото на свободната ръка. — Вижте, не знам какво търсите тук, но полицията ще довтаса всеки момент. Горе има труп на мъж, а навън — упоен ротвайлер. Аз изчезвам.

Роджър разкри почти бащинска усмивка.

— Не ме ли чухте? — натърти Тед.

— Защо не поговорим малко в хола?

Тед го загледа слисан. Какво търсеше този тук? За какво е цялото това прекомерно следене?

— Не ви вярвам. Вие не сте наред. Не чухте ли изстрела?

— Беше Блейн, нали? — Роджър промълви фразата, сякаш думите се точеха като през компютърна програма.

— Да. Кой друг?

— Застреля ли го?

Този трябва да е чул изстрела. Тед не отговори.

— Какъв късмет, че си имал пистолет — отреди Роджър.

— Добре е да си подготвен… за всеки случай.

След такова чакане Тед не проумяваше защо този не си тръгваше веднага. Имаше нещо в начина на говорене на мъжа, някакъв хипнотичен ритъм.

— Виждам също, че носиш ръкавици — издекламира Роджър, като посочваше ръцете на Тед, — нож и пистолет за спешни случаи. Упои ли кучето?

Роджър кимаше леко, потвърждавайки казаното с удивление.

— Искахте да го убия, нали? — възмути се Тед.

— Остави ли снимка върху тялото този път?

Този път?

— Да — Тед се обезсърчи. Какъв смисъл имаше да се пита дали този го е следял, или е ползвал кристална топка. — Ако не възразяваш, господин Роджър, ще тръгвам. Така добре ли е? На ваше място щях да сторя същото.

Тед отиде до врата. Но нещо не беше наред. През едно малко прозорче успя да зърне фигурата на човек, който излизаше от градината и пресичаше улицата с бясна скорост към една кола. Тогава един уличен фенер го освети и полото на райета се разкри напълно. Беше Линч.

Колата запали и отлетя.

Защо го следяха до такава степен?

Тед се обърна към Роджър, за да поиска отговор, без да е задавал въпрос на глас. Тъмнокожият сви рамене.