Федерико Аксат
Последен изход (37)

14

Маркъс шофираше, налегнат от водовъртеж от мисли. Дали не беше разчел грешно смисъла на обаждането на Лора? Не искаше да сбърка още веднъж. Без съмнение Лора знаеше какво чувстваше той към нея, и дори чувството да не беше взаимно или да не е било възвръщаемо, истината е, че нещата бяха приели друг обрат в последно време. Сега и двамата бяха необвързани.

Покани те на обяд! Използва думата „среща“!

— Но пък го каза иронично — отговори си сам, докато се оглеждаше в страничното огледало. — Знаеш го, нали?

Знае, че я харесваш… Ако ти звъни по телефона, то е понеже ти не си се доближавал до нея напоследък. Нима не ти показа категорично, че бракът ѝ е приключил веднъж завинаги?

Беше точно така.

Пристигна у тях преди обяд. Лора не го покани да влезе, каза му, че ще е по-добре да побързат, че трябва да бъдат на едно място в два часа, затова по-добре да хапнат по най-бързия начин. Целуна го по бузата и отиде до колата, оставяйки го на вратата, а той се зарадва, че не беше купил букет цветя или не беше подготвил някакъв глупав жест от този тип. Даже и облеклото му — панталон от бял кашмир, небесносиня ленена риза и неподражаемото бомбе — стоеше изключително официално на фона на нейните дънки и карирана риза. Лора беше прибрала косата си на конска опашка и беше с по-малко грим от обикновено.

Не искаше ли някакъв знак? Ето ти го. Това не носи никаква романтична нотка, приятел, иска само да те занимава с Макей и да я придружиш бог знае къде.

Обядваха в „При Романели“, място с градина и гледка към река Чарлс, в посока Нютънвил. Лора още не му беше издала какво ще търсят в Нютънвил и той не я попита. Поръчаха салата с риба тон. Всъщност Лора го направи първа, а Маркъс я последва, съжалявайки за пуканките, които беше оставил вкъщи и припомняйки си нуждата от отслабване с десетте кила, натрупани през последните две години.

Разбира се, че ако свалиш десетте кила, тя ще падне сама в краката ти.

Понякога се чувстваше глупаво при мисълта, че има някакъв шанс с нея. И не бяха само десетте кила или пък дванайсетте години разлика; Лора излъчваше нещо специално, присъствието ѝ никога не оставаше незабележимо — Маркъс го забелязваше ежедневно в болницата, където лекарката предизвикваше въздишки. Защо ще се вглежда в него?

— Така значи, при Макей има прогрес? — попита Маркъс. Беше опитал да подеме разговор на разни теми по пътя към „При Романели“, но не беше потръгнало. Лора искаше да му говори за случая, който я беше обсебил.

— Да! Имам толкова неща да ти разказвам. Почти сигурна съм, че е излязъл от циклите. Въпрос на време е да започне да си спомня, сигурна съм.

— Пусна ли му клипчето от офиса на…?

На Маркъс му избяга името.

— На Линч? Не още. Не е моментът. Пуснах му видеата от стаята му в „Лавендер“, също и от някои наши сеанси. Беше трудно и кълна се, за миг реших, че ще се върнем в изходната точка. Но не, изглежда, го е асимилирал почти напълно.

— Радвам се. Яж, Лора, не си пипнала салатата.

Тя го погледна така, сякаш не знаеше, че храната беше там. Бодна едно парченце риба и го поднесе бавно към устата си.

— Не се сърди на това, което ще ти кажа, Лора, но ми се струва, че се ангажираш прекалено с този случай.

Тя се засмя и присви рамене.

— Знаех, че ще кажеш това — каза небрежно. — Мислех си, че мога да напиша книга.

Маркъс направи гримаса на недоверие.

— Наистина?

Лора стана сериозна. Погледна наоколо и леко се наведе напред.

— Искаш ли да ти призная нещо?

Маркъс се напрегна.

Почва се.

— Причината да не те поканя вкъщи не беше, че не разполагахме с достатъчно време. Искам да кажа, да, нямаме много, но можех да те поканя за малко, даже такова беше намерението ми. След разговора ни си казах, че трябва да подредя стаята, където бях разхвърляла всички страници от досието на Тед. Снимки, документи, изрезки от вестници. — Лора отново се засмя като пакостливо момиче. — Подредѝ всичко най-накрая, казвах си непрекъснато. И това правех, докато ти не позвъни на вратата. Нямах време дори да се наглася.

— Можеше да ме пуснеш независимо от това.

— Знам, свои хора сме. Но в действителност беше хаос. Уолтър ще прекара целия ден с баща си и затова вероятно се отнесох, нали разбираш, използвах, че къщата е само на мое разположение.

— Ще ми кажеш ли какво замисляш?

— Естествено. Затова сме дошли тук.

Лора опита още няколко хапки от салатата и ги прокара с две малки глътки кола. Теглеше я неудържимо да разкаже най-накрая.

— Тед е бил родѐн талант по шах. Оставил го е в юношеските си години, но боя се, има определени механизми на мислене при шахматистите, които не се забравят — Лора направи пауза. Не се задоволи много-много с обяснението си. — През тези месеци изгледах редица документални филми, дори изчетох някои биографични данни. Вчера отново гледах един от филмите за Боби Фишър, предполагам, сещаш се за кого говоря, нали?

— Несъмнено. Ти си била още малка, но през 1972 година се вдигна адски шум около провелия се световен шампионат срещу руснака…

— Спаски.

— Бях го забравил. Беше цяло събитие в разгара на Студената война между СССР и САЩ. Аз не гледах срещите, но си спомням оживлението на пресата. Фишър излезе един вид национален герой. И какво е станало с него?

— Не знаеш ли?

— Не. Никога не съм обръщал внимание на новините за шаха, да ти кажа честно.

— Ще ти разкажа накратко — невероятна история. През 1972 година, когато оспорвал шампионската титла, Фишър вече е показвал признаци на параноя. Бил е на 29 години и до този момент са го приемали като ексцентричен гений, но отклоненията започнали да се проявяват все по-осезаемо. Поставял безброй условия, за да играе, не се явил на един от двубоите и се оплаквал постоянно от най-безсмислени неща. Твърдял, че телевизионните камери излъчвали някаква радиация, за да му навредят, и дори настоял да се махнат; казвал, че руснаците ползвали технология, за да го разконцентрират. Срещите продължили цели седмици; изиграли много партии. Фишър победил, разбира се, и се увенчал с титлата световен шампион. И после… се изпарил.

— Изпарил?

— Не се върнал към играта двайсет години! Изчезнал. Уединявал се на различни места, не се появявал публично и дори неколкократно възникнали съмнения дали е жив, или не. Имай предвид, че е бил на върха на възможностите и славата си. Тук е смятан, както и ти каза, за национален герой. Шахът е бил животът му, живял е обсебен от него, на практика нищо друго не е правил. И станал световен шампион, хоп… оставя го ей така изведнъж.

— Не го знаех. И казваш, че се завърнал двайсет години по-късно.

— Точно така, но само защото някакъв милионер спонсорирал реванш със Спаски в Югославия през 1992 година. Отново победил. Но завръщането било кратко. Дори не се поинтересувал, когато е трябвало да защити световната титла. И заради неявяване му я отнели. По онова време бил станал антисемит и от време на време правил стряскащи изказвания по радиостанциите против евреите и Съединените щати. Когато обявили реванша в Югославия, правителството ни му изпратило документ, който забранявал да играе там, и ако решал да го наруши, отивал в затвора. На него не му пукало. Обявил на пресконференция, че щял да играе така или иначе, и заплюл предупреждението на правителството. Ставал все по-зле. Евреите и американците били основната му тема.

— Колко тъжно. В затвора ли попада най-накрая?

— Съединените щати отменили визата му, затова го задържали в Япония по време на негово пътуване дотам. Отишъл в Исландия, където се изиграл първият шампионат със Спаски, и страната се смилила над него и му дала убежище. Кадрите от екстрадицията са наистина впечатляващи. Там умира през 2008 година.

— Никога ли не е лекуван? По думите ти съдя, че е страдал от остра форма на психоза.

— Не знам. Любопитното е, че не е единствен случай на гениален шахматист с остра параноя. Няколко са. Естествено, причината не е шахът, това е повече от ясно, но определено излиза, че структурата на мислене при тези хора не е най-подходящата за справяне с подобен вид проблеми. Шахът сам по себе си е малко параноична игра. — Лора се засмя нервно. — През цялото време се надпреварваш с рискове, които вероятно така и няма да се случат, а вероятните изходи по презумпция са безкрайни. Тези умове анализират варианти, които са възможни ходове един след друг, с всевъзможни разклонения без граници. Ако тази структура я приложиш извън дъската, последствията ще бъдат катастрофални.

— Не знам дали разбрах напълно. Допускаш, че нещо подобно се случва с Макей?

— Повтарящата се характерна черта у играчи като Фишър е, че, престават да играят от днес за утре. Други се оттеглят, като продължават да играят като аматьори, правят го открито, такива работи… Но тези, които проявяват шизофренично или параноидно поведение, го изоставят просто така. Това, което подозирам, е, че в тези случаи е възможно някакво пренасяне. Умът има нужда да продължава да обмисля тези варианти, не може да се спре, ей така, изведнъж; това е, което е правил непрекъснато! Тези деца чудо играят от ранно детство и ако премахнеш играта… излизат отвъд границите на дъската. Любопитното в случая на Тед е, че го е оставил в тийнейджърска възраст. Водил е нормален живот до двайсет години, докато един ден процесът се е отприщил изведнъж.

— Може би е бил в латентна фаза и в момента, в който реалността му е дала възможност да приложи тази логика, той е активирал отново съответната мисловна структура. Проблемът, който имал, какъвто и да е бил той, е освободил механизма.

— Много вероятно. През последните месеци Тед живя в два крайно диференцирани цикъла с по няколко повторения всеки. Може би цикли не е точната дума. Да ги наречем варианти.

— Успя ли да намериш регистриран подобен случай?

— Само теории без достатъчно научна аргументация. — Лора погледна полуизядената си салата. Беше говорила така ентусиазирано, че съвсем я беше забравила.

— И смяташ, че подковата е това, което му е помогнало да излезе от циклите, като котва в реалността, или нещо такова.

— Точно така. Когато излезе от първия цикъл, прегърна втория, новия вариант, този път по-обвързан с реалността, но също нереален. В първия цикъл например Тед не осъзнаваше изневярата на съпругата си. Във втория признаваше, че нещата с нея не се развиват добре.

Лора погледна часовника.

— Дойде ли време да тръгваме? — попита Маркъс.

— Ще ни чакат след половин час, но сме близо.

— Кой ще ни чака?

— Ще разбереш, до този момент бях много по-напред от Тед с фактите и все още знам някои неща, които не са му разкрити. Но има много подробности, които не разбирам, и една от тях е каква е ролята на Блейн във всичко това.

— Не смяташ ли, че може просто да е използвал информацията за случая, която е чул по телевизията? Имам предвид, бил е раздуван случай и тогава умът му е използвал тази информация, за да изгради профила на човек, когото е трябвало да убие.

Лора кимна утвърдително.

— Да, същото си мислех и аз. Обаче днес се зачетох в записите от сеансите и нещо прикова вниманието ми… Нещо, което може да ни помогне да разберем дали става дума само за това, което казваш, или нещата са навързани по-сложно.

— Какво? Не ме оставяй в неведение.

Лора стана от масата.

— Да вървим, ще ти разясня по пътя.