Федерико Аксат
Последен изход (36)

13

Маркъс беше скъсал с Кармен. Най-сетне! Чувстваше се засрамен, че е направил решителната крачка, понеже Лора му каза в кафенето на болницата, че нещата между нея и бившия ѝ са приключили завинаги, но това беше истинският мотив. Кармен не беше жена за него; добрият секс не компенсираше дразнещата ѝ фриволност, нито пък неудобните мълчанки или упреци. Липсата на интерес от страна на Маркъс за всичко, отнасящо се до вече бившата му приятелка, беше станала невъзможна за прикриване, а на нея сякаш не ѝ пукаше особено, което в даден момент можеше да влоши всичко. Съобщи ѝ го по телефона и тя му каза, че го разбира, да не се тревожи, ако пожелаел, можел да ѝ звънне някой ден и да се видят за кратко забавление, че не таяла озлобление, и да не взимал нещата навътре, животът бил, за да му се наслаждава човек. Накратко, дремеше ѝ на шапката. Сбогом, Кармен. Това, че Маркъс беше ударил петдесетте и мразеше да бъде сам, не означаваше, че беше готов да сподели живота си с всички Карменситки на света. Може би на шейсет…

Един от навиците, които се надяваше да си възвърне, беше традицията на неделните филми. Беше си направил малка филмова зала в стаята за гости и с Кармен само веднъж стигна до нея, в началото на връзката им. По-късно тя му призна, че затворените пространства я притеснявали, и той го прие. Още една от несъвместимостите в списъка.

Маркъс си беше записал два епизода от „В обувките на Сатаната“, любимия му сериал. Направи си пуканки в микровълновата, извади една бира от хладилника и се запъти към стаята за гости с усмивка до уши. Имаше шест кресла на разположение, разделени в две редици по три. Седна на средното кресло на втора линия и си опъна краката; остави пуканките и бирата върху съседното кресло и взе дистанционните от един рафт зад гърба си. Имаше едно за контрол на яркостта, второ за разширяване на картината и последното за включване и управление на проектора. Намали светлината почти до минимум и настрои екрана. Едно ободряващо прищракване, придружено от намаляване на бялото правоъгълниче. Беше стигнал до най-ниското, когато мобилният му зазвъня.

Реакцията на отегчение се изпари, щом видя, че беше Лора.

— Каква изненада!

— Здравей, Маркъс.

Кратко мълчание накара Маркъс да се притесни.

— Проблем в „Лавендер“?

— Не. Исках… Имаш ли някакви планове за момента?

— Абсолютно никакви.

— Искаш ли да обядваме заедно?

Маркъс реши да изчака малко, за да потисне бликащия ентусиазъм.

— Разбира се.

— Искам да обсъдим някои въпроси по случая на Тед Макей, а после ще те помоля да ме придружиш на една малка обиколка.

— Разчитай на това. Заинтригува ме.

— По-добре, така няма да пропуснеш срещата.

Среща.

— Да те взема след час?

— Идеално.

Когато затвори, Маркъс остана да зяпа в квадратното бяло поле цели десет минути.