Федерико Аксат
Последен изход (35)

12

Лора го очакваше в залата за оценка. Пред нея имаше бележник и лаптоп.

— Нужно ли е да останат? — попита Тед, показвайки белезниците си. Тъкмо влизаше.

— Опасявам се, че да.

Тед се отпусна тежко на стола. Макманъс, който го беше съпроводил от стаята, се изниза безшумно.

— Помисли ли върху това, което говорихме, Тед? Убеди ли се, че този тумор не съществува? Бъди откровен с мен.

— Не съм мислил много върху тумора.

Лора свали очилата си, потърка носа си, сякаш опитваше да се отърве от някакво натрапчиво усещане.

— Макманъс ми сподели, че си се спогодил доста добре с някои от пациентите.

Тед запази мълчание.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Тед?

— Като стана въпрос, да… Има един шахматен комплект в общото помещение. Ти ли си го донесла?

Усмихнатите устни на Лора трепнаха. Истината проблесна в очите ѝ само за момент.

— Помислих, че ще ти помогне, за да се чувстваш по̀ намясто — призна. — Може би ще поиграеш с някое от момчетата.

Тед поклати глава. За момент задържа погледа си, забит в тавана.

— Донесла си го преди шест месеца — изрече спокойно.

Лора зяпна.

— Не отричай. Знам, че е така. Сега искам да разбера, откъде знаеше преди шест месеца, че ще се озова тук.

— Успокой се, Тед.

— Спокоен съм, даже много спокоен. Само ми отговори защо донесе този шах още преди да ме познаваш. Кармайкъл ли беше? Той ли ти каза? Всичко това част от плана му ли е? Кажи ми истината най-накрая, мамка му!

Лора се наведе към масата в търсене на цялата близост, която положението позволяваше… и погледът ѝ издаде всичко. Той се втрещи.

— Ти и аз се познаваме от шест месеца — каза нежно Лора. — Приет си в тази клиника оттогава.

Тед я изгледа на свой ред, в напразно очакване на издайнически жест. Не го откри. Стана, като отстъпи назад с няколко дълги крачки с окованите си крака.

— Знам, че има много за осмисляне, но за това щях да ти говоря днес.

— Дойдох преди три дни — настоя Тед.

— Приближи се. Седни. Позволи ми да ти покажа нещо, затова донесох и компютъра. — Лора отвори лаптопа и изчака да зареди след спящия режим. Отново намести очилата си и затърси една папка по бюрото. В този промеждутък Тед се върна на мястото си и зачака. Единственият начин да укроти безпокойството си беше да извади подковата от джоба си и да я стисне здраво в скута си.

— Днес е четвъртък, 18 април 2013 година — каза Лора, без да отлепя поглед от монитора и без да го обръща към Тед. — Ти постъпи тук на 20 септември миналата година. Само че не в това отделение, а в „B“, където съм директор. Поех случая ти лично.

Завъртя компютъра, за да гледат и двамата. Ставаше дума за видео, снето от охранителна камера в ъгъла на подобна на тази стая, в която Тед беше изолиран, само че не беше със стъклена стена. Виждаше се Тед, седящ на леглото, с оковани ръце и крака, клатещ се ритмично напред-назад, жестикулирайки безцелно и кимайки от време на време в знак на съгласие. Носеше синя риза и син панталон. В едно каре в ъгъла на монитора фигурираше датата. Можеше и да е подправена, но защо Тед не помнеше нищо от това?

— Пристигна в това състояние, Тед, и за съжаление, нещата не се подобриха особено в началото.

Тед не можеше да свали поглед от екрана.

— С кого разговарям? — измънка, като се отнасяше към другото Аз от екрана.

— Кой знае. С Линч навярно.

Тед отклони поглед. Погледна лекарката с умоляващи очи.

— Не си спомням нищо от това.

— Знам. Нека ти покажа още нещо. Скоро ще ти стане ясно.

Лора изключи видеото. Един прозорец показваше подробен списък с други файлове. Избра един и още едно видео се появи на екрана. Този път Тед позна обстановката — частния кабинет на Лора. Там беше бюрото, библиотеката, ниската маса с чашата вода, която той никога не пипаше. Беше облечен в синята униформа и беше окован. Изведнъж чу гласа си и се стресна. Това видео се оказа със звук.

— Благодаря, че ме прие, Лора — каза Тед от филмчето. — Пътуването с кораб със съдружника ми се отмени.

— Съжалявам за пътуването — отвръщаше му лекарката. — Радвам се да те видя.

— Снощи сънувах кошмар.

След кратък разговор Лора го молеше да ѝ разкаже съня си.

— Намирах се в хола вкъщи, наблюдавах покрития вход през френския прозорец. Върху масата стоеше един опосум, който ядеше единия крак на Холи. Холи не присъстваше, само кракът ѝ, но аз бях сигурен, че беше нейният…

Датата в ъгъла сочеше, че кадрите датираха от септември предходната година. Лора натисна интервал бутона и видеото спря. Затвори го и избра друго от същата папка. Единствената разлика беше тоалетът на Лора, която на този запис носеше червен пуловер, който Тед сметна, че му е една идея по-познат.

— Благодаря, че ме прие, Лора — каза Тед от филмчето. — Пътуването с кораб със съдружника ми се отмени.

И Тед, който го гледаше, опули очи. Погледна ъгъла на екрана с отчаяние и потвърди опасенията си — датата беше януари 2013 година, два месеца след предишното видео.

— Снощи сънувах кошмар — казваше Тед от филма и подхващаше да обяснява същите подробности…

— Стига — изстена истинският Тед от плът и кръв.

Лора прекъсна видеото.

— Това е кабинетът ми в отделение „B“. Провеждахме сеанси на два дни през последните седем месеца. През първите три сеансите ни се въртяха около така наречения от мен първи цикъл. Съзнанието ти възприе една параноя и всичко се свеждаше до нея: до срещата ти с Линч, предложението му да се присъединиш към онзи уж клуб на самоубийците, да убиеш първо Блейн и да се влееш в избрания кръг, където следваше да убиеш Уендъл като част от сделката.

Тед не помнеше да е издавал толкова детайли на Лора, но очевидно го беше сторил. Беше престанал да премята в ръце подковата, която сега лежеше кротко в скута му, почти забравена.

— Добре ли си, Тед?

Той кимна положително.

— Така. В първия цикъл ти убиваш Блейн и по-късно отиваш в дома на Уендъл. Убиваш го в къщата му на езерото, но тогава разкриваш, че Линч те е излъгал за семейството му. Така решаваш да го издириш, за целта прибягваш до Робишо, стар приятел от училище. Помниш ли всичко това, Тед?

— Да.

— Линч беше почти неизвестен адвокат, но ти го намери и го притисна в кабинета му. Той ти каза, че Уендъл в действителност е бил част от организацията и че бил опасен, поради което трябвало да умре. Така узна, че те е използвал, и нещата излязоха от контрол…

— Лора, това е влудяващо… не знам дали искам да чуя, че съм седял в скапаната стая от пет квадратни метра и съм фантазирал всичко това. Убил ли съм наистина някой от тези двама? Заради това ли съм тук?

— Нека продължа, Тед…

— Не! Отговори ми! Убил ли съм някого?

— Не — отсъди Лора.

Тед кимна.

— Значи нищо от разказаното не е било истина? — попита той обнадежден.

— Страхувам се, че нещата стоят малко по-сложно.

Тед нямаше капацитет да си представи нещо по-сложно.

— През първите три месеца — продължи Лора — ти беше непосилно да излезеш от първия цикъл. Траеше една седмица, понякога два дни, а след това сякаш се рестартираше до изходната точка, до момента в твоя кабинет, на косъм да се застреляш. На първото превъртане не знаех как да реагирам и се опасявам, че не се справих подобаващо. Но при всяко преповтаряне се усъвършенствах, успявах да те питам по-конкретни неща и така постепенно научих подробностите. Първият цикъл се повтори около петнайсет пъти; на някои беше по-склонен да говориш отколкото на други. И дойде денят, когато стана следното…

Лора потърси ново видео. Беше от сеанса на деветнайсети декември. Превъртя няколко минути и го пусна.

Тед от това видео каза:

— Мъжът цъфна на вратата на дома ми. Никога не го бях виждал в живота си, но дори така знаех, че се казваше Линч. И още — помнех, че съм изживявал съвсем същата ситуация, знаех всичко, което онзи щеше да ми каже…

Лора спря видеото.

— Излезе от цикъла — каза лекарката — и вярвай ми, в началото и аз не знаех как стана, нито дали щеше да е за постоянно. Излезе, че не е, и когато отново се рестартира, се върна в първия етап, в абсолютната нула.

— За бога, Лора, какво правех, да му се не види?

Лора пусна деликатно обнадеждаваща усмивка.

— Нещо сериозно ставаше в живота ти, когато доктор Кармайкъл те помоли да ме посетиш. Възможно е да си опитал да посегнеш на живота си, но вследствие на много по-различни причини от тумор, с които аз откровено не съм запозната. Блокирал си тези спомени и си ги заменил с тези, които преживяваш пак и пак.

— Трябва да възстановя тези спомени.

— Наистина смятам, че сме постигнали сериозен напредък. По време на втория цикъл имаше ясна представа за предишния, така че нещата добиха друга форма. Разгневен от лъжата, отиваш в къщата на Уендъл, но вместо да го застреляш от упор, говори с него. Помниш ли къде?

— Естествено, в розовия замък на дъщерите му.

Лора кимна, умислена.

— Тази подробност винаги ми е правила впечатление. Там Уендъл ти разкрива, че двамата с Линч се познавали от университета и че прословутата организация не съществувала, всичко било планирано от Линч, за да премахне Уендъл от пътя си.

— Уендъл ми показа снимките — каза Тед, припомняйки си тази подробност с учудваща яснота. — Холи и Линч бяха заедно в ресторант. Този спомен трябва да е истина.

Лора потвърди.

— Възможно е. Всеки от циклите възпроизвежда изкривена представа за реалността. Начин да се представи така, че да изглежда…

— … по-малко болезнена. — Довърши Тед.

— Опасявам се, че да.

Тед поклати глава.

— Има нещо, което не разбирам. Ако Холи ми е изневерила с онзи тип, не бих я винил за нищо. Нещата помежду ни не вървяха никак добре. Колкото повече мисля за това, толкова по-сигурен съм, че такова нещо не може да е повод за подобно филмиране… — спря се рязко.

— Какво става?

— Говорила ли си с нея, Лора? Трябва да си говорила с Холи в този период. Тези… седем месеца. Тя потвърди ли ти? За историята им, имам предвид.

— Предпочитам да оставим това за по-нататък. Искам да ме разбереш, че докато не се убедя напълно, че циклите няма да се повторят, че най-сетне си излязъл от тях, не искам да рискувам. Трябва да се доближаваме до истината полека, стъпвайки на здрави основи. Затова тези първи дни са така важни и не искам да те заливам с цялата информация накуп. Важно е да анализираш това, което ще обсъждаме тук, през идните дни ще разгледаме какво е било в предишните.

— Може ли да ги видя? — попита неочаквано Тед. — Липсват ми.

— Мога да си представя, Тед. Майка съм и знам как се чувстваш.

— Просто е минало толкова много време…

— Няма защо да се тревожиш, уверявам те.

Тед кимна. Чак сега едно парченце от пъзела намери мястото си. За първи път помисли за Роджър.

— Роджър, санитарят, виждал съм го няколко пъти в къщата на Блейн, както и у Уендъл.

— Казвал си ми го и от началото доста ме притесни, не знаех дали е добър или лош признак. Нищо от преживяванията ти в отделение „B“ не водеше към параноята ти освен Роджър, предполагам заради близостта, която установихте. Ролята му е като на Макманъс тук. Помолих друг санитар да те поеме за няколко дни, но не отчетох никаква промяна. Допуснах, че Роджър е още един елемент, към който умът ти прибягваше, за да пресъздаде тези спомени.

— Тези спомени са толкова истински, Лора — каза Тед почти невярващо, — всичко това е толкова трудно.

— Повечето от тези спомени имат силна нотка реализъм, Тед. Ти просто си ги разбъркал, подреждайки ги по твой избор.

— Когато се срещнах с Уендъл за втори път, ми каза, че искате да ме затворите тук.

— И това беше удар в целта, Тед.

— Не разбирам.

— Позволи ми да ти разясня. — Лора затвори лаптопа и го дръпна настрани. — Само няколко пъти успя да стигнеш до втория цикъл. Почти винаги оставаше в първия и после започваше пак от нула. Беше обезсърчително. Нямах и понятие защо преминаваше към втория цикъл. Докато един ден не го разбрах. Ключът беше в миналото ти, Тед. Направих си сметка, че случаите, когато навлизаше във втория цикъл, съвпадаха със сеансите на теми, свързани с миналото ти, с детството ти, особено с уроците по шах при Милър. Като че нещо от миналото ти те теглеше напред, караше те да изплуваш от този първи цикъл на убийства и те въвличаше във втория, където не завършваше като убиец и където брака ти, макар и да не беше щастлив, ти го приемаше. Разбираш ли?

Тед мислеше за Милър. Определено се ободряваше, щом си спомнеше за стария си учител по шах.

— Насърчавах те да говориш за Милър — продължи Лора — и един ден ми разказа за подковата, която той пазел в гаража си, където те обучавал, и как сте я ползвали като талисман в състезанията. Разказа ми и историята за световния шампионат между Алехин и Капабланка в Буенос Айрес. Направи го с толкова страст… И тогава реших, че ако успея да те накарам по някакъв начин да сграбчиш онова минало, може би щеше да напуснеш кръговете веднъж завинаги.

Тед сграбчи подковата и я задържа над масата така, че и Лора да я вижда.

— Ролята на шаха — обясни Лора — е била в основата още от началото, но аз не съумях да го разбера. В сънищата, които ми разказваше, винаги присъстваше.

— Намерих подковата в къщата на Уендъл.

— Не си. Роджър ти я даде. И ти я намести във фантазията си, защото беше твърде важна за теб, за да я оставиш настрана. И сработи. Само оставаше да се разкрие следващият елемент, как щеше да излезеш от втория кръг. И тогава, един ден, когато Роджър отиде да те вземе от стаята ти за вечеря, му каза, че знаеш всичко, че сме искали да те измамим и че си знаел, че ще те приемем в „Лавендер Мемориал“.

Тед пусна лека усмивка.

— Има си и смешна страна — призна.

Лора също се усмихна.

— Роджър ми го сподели веднага и прозряхме възможността да обвържем тази фантазия с истината. Трябваше да помоля за няколко услуги; директорът на това отделение е мой приятел и така си спестих процедурата по вътрешния прием без големи обяснения. Доведохме те тук и двата свята се насложиха един върху друг.

Двата свята.

Това звучеше прекалено близко до смахнатите теории на Майк Доусън.

— Подковата беше изключително важна, Тед, и ти препоръчвам да я носиш непрекъснато с теб.

— Какво следва сега?

— Избяга от опасната спирала на отрицанието, но все още има да се извърви дълъг път. Трябва да пренаредим последните дни от живота ти, да разберем какво е станало, какво си избрал да забравиш.

Тед запази мълчание за момент, после каза:

— Бих желал да видя мястото, където съм прекарал цялото това време, както и кабинета ти.

Лекарката се изуми.

— На видео ли?

— Не, на живо.

— Не знам дали ще е добра идея.

— Нуждая се да го видя с очите си.