Федерико Аксат
Последен изход (29)

6

Когато влезе в общия салон, разговорите секнаха, появиха се физиономии на изненада, а също и на недоверие. Водещият на една развлекателна телевизионна програма единствен не обърна внимание на напрегнатата обстановка и продължи да задава шеговити въпроси от телевизора.

Робърт Скот, завеждащият отделение „C“, представи Тед на останалите пациенти. Каза им, че не желае проблеми, и си тръгна. Макманъс следеше за реда от съседната стая през прозорец с телена мрежа. Придружаваше го още един санитар.

В салона имаше три добре обособени групи — едната, събрана пред телевизора, впрочем и най-многобройната, и други две, настанени около масите, където се играеха шах и карти. Единственият отцепник беше Майк Доусън, който четеше книга, седнал на широкия перваз на прозореца. Когато мерна Тед, му помаха за поздрав, но веднага след това се потопи отново в четивото си и изгуби интерес към него. Тед закрачи към средата на салона, изкушен да се приближи към групата, играеща шах, но без да осъзнае дали беше уместно.

Когато останалите престанаха да обръщат внимание на новодошлия, глъчката отново се възцари. Тези, които играеха карти, разговаряха неуморно, докато гледащите телевизия надигаха глас внезапно, като отговаряха на въпроси или се включваха в някой спор. Тед се доближи до библиотеката и започна да разучава изданията, макар че изкусно фиксираше вниманието си върху двамата играчи на шах и групичката около тях. Стоеше на около три метра и успяваше да види дъската за няколко секунди. Партията беше едва в началото си и не напомняше на нито един изучаван дебют, което не го изненада. Докато се правеше, че чете заглавията на романите, разиграваше срещата в ума си. Спечелиха черните.

Един от картоиграчите, висок и боязлив мъж, беше сред първите, забелязали прехласването на Тед по библиотеката. Посочи към него с треперещ пръст и партньорите му по маса се обърнаха и го зяпнаха, разучиха го за няколко минути, докато се смееха и подиграваха, а после се върнаха към заниманието си.

Около двайсет минути по-късно дребният човечец, който Тед беше съзрял от стаята си, на име Лестър, дойде от двора със свой приятел. Не носеше белезници и щом забеляза, че Тед беше в залата, полудя.

— Той ми открадна телефона! — развика се с все сила.

Когато Тед се обърна, Лестър пресичаше салона като светкавица, Майк Доусън скочи от перваза, за да пресече пътя му, санитарите бяха хвърлени в смут в съседната стаичка. Някои от присъстващите избухнаха в смях и разпалиха неминуемия екшън. Лестър повтори нееднократно обвинението си, като действаше неконтролируемо, но без да пристъпва напред. Майк беше застанал пред него и това беше достатъчно, за да го удържи.

— Нищо не са ти откраднали, Лестър — каза кротко Майк. — Върви навън.

— Ще го убия! Държи телефона ми! — Темето на Лестър почервеня, вените на врата му затанцуваха, размахваше ръце и движеше крака като боксьор.

Санитарят, който придружаваше Макманъс, се обърна, за да излезе от стаичката, и се появи с уморен вид. Направи знак с ръце и накара всички да замълчат. Беше огромен мъж с осанка на викинг, способен да удържи Лестър само с една ръка, без значение до каква степен беше ескалирала лудостта на дребничкия мъж. Но всъщност Доусън държеше контрола на положението.

— Успокой се — настоя.

— Дойде снощи през нощта — каза Лестър, подскачайки като животно в клетка, — видях го. Открадна ми телефона и сега нямам средство за комуникация.

Тед продължаваше да стои пред библиотеката, съсредоточен върху погледите, които тегнеха над него. Може би споменаването на думата „кражба“ несъзнателно го подтикна да пъхне ръка в джоба си и да опипа подковата. Лестър го забеляза и избухна.

— Там го държи, в джоба! Претърсете го!

Санитарят отказваше, клатейки глава. Майк направи крачка към Лестър, хокайки го, забил пръст в гърдите му.

— Никой не държи телефона ти — каза му строго. — А сега ме остави да си чета, ако не искаш проблеми.

Сплашването даде резултат. Лестър продължаваше да се движи, но този път от нерви. Гласът му заглъхна.

— Но, Майк, без телефона не мога да докладвам. Те имат нужда от доклада ми, знаеш го.

— Пука ми на шапката. Ако щат да довтасат и с Хилядолетния сокол^[8] да го търсят, ако толкова им е притрябвал. Ти се измиташ към градината и не искам да се размотаваш повече тук. Ясно ли е?

Лестър потвърди с глава. Нямаше и помен от безумния му гняв. С наведена глава той се изнесе.

Майк направи знак на санитаря и се усмихна. Не ми дължиш нищо за услугата… После намигна на Тед и се върна на перваза, за да възобнови четенето си.

Тед се доближи до масата, където играта на шах продължаваше, по-напреднала, но по-неинтересна. Играчът с белите беше видимо в непечеливша позиция и сега изпиваше фигурите с очи, сякаш искаше да ги задвижи със силата на мисълта си. Противникът му изчакваше реда си, отпуснат, загледан ту в дъската, ту в малобройната им публика. Присъствието на Тед, изглежда, го смути, но въпреки това не каза нищо.

— Хайде, Скеч, нямам цял ден! Ще кажа на Скот да ни докара от онези двойните часовници, така ще мога да ви издухвам по-бързо.

Скеч като че ли не се разпозна в казаното и продължаваше да бъде все така вглъбен в играта. Шансовете му клоняха към нулеви, ако се изправеше срещу опитен играч, мислеше Тед, но все пак имаше някаква алтернатива, ако преместеше коня от F5 на H6.

Един от тримата зрители се обади:

— Държиш го вече, а, Лоло? — Удари с юмрук дланта си. — Ще те смачкат, Скеч… като муха.

— Млъквай — възрази друг от наблюдателите. — Ти дори не знаеш как се движат фигурите. Това е шах, познато ли ти е?

Всички се захилиха с изключение на засегнатия и Скеч, който бе все така погълнат, нерешително извади ръката си изпод масата, за да направи най-сетне хода си. Пръстите му се доближиха до коня на F5. Имаше два възможни развоя — на H6, който щеше да запали искрица надежда, и H4, с който щеше да се закопае.

Реши да премести на H4.

— Не си противник за мен, Скеч! — каза Лоло, докато местеше една пешка, която опасно застрашаваше да достигне другия край на дъската. — Да видим как ще се измъкнеш оттук.

Скеч още веднъж потъна в размисъл.

Тед реши да се отдалечи. Часовете до визитацията на Лора ставаха безкрайни. Беше се запътил към вратата, когато забеляза, че Доусън беше спрял да чете и не сваляше поглед от него. Без да знае дали е добра идея, го доближи, по-скоро за да му благодари за намесата му спрямо Лестър.

— Ти го знаеше, нали? — изненадващо подхвана Доусън. — Това за коня на H4.

За миг Тед се обърка за какво ставаше въпрос. Когато осъзна, сви рамене.

— Играех шах известно време като по-млад.

— Аз също; нищо професионално — призна Доусън. — Може двамата да поиграем някой ден.

Поставяше го на изпитание.

— Разбира се. — Тед продължи по пътя си.

— Почакай.

Доусън го изучаваше.

— Нека те придружа навън. Лестър още се мотае там.

Едва в този момент Тед си даде сметка, че в салона отново се беше възцарила тишина. Всички, с изключение на телевизионния водещ, изглеждаха заинтригувани от срещата между двамата мъже. Спомни си думите на Макманъс от сутринта при душовете. Ако си допаднал на Доусън, няма да имаш проблеми с останалите.

Градините бяха обширни. Имаше пътеки, по които в момента крачеха неколцина самотни пациенти сред добре поддържани цветя и китни дървета. Лестър и една изолирана групичка се бяха струпали в един ъгъл на баскетболното игрище, едните насядали по пейките, а другите — прави, като веднага обърнаха внимание на двамата мъже.

— Значи не знаеш за какво си тук? — подпитваше го Майк.

Тед го гледаше недоверчиво. На сутрешната слънчева светлина все така му приличаше на най-здравомислещия мъж на земята. Ако предната нощ не беше засякъл, че го следеше с онова налудничаво изражение, щеше да е загадка какво правеше Доусън в „Лавендер“.

Както и ти, но ето те тук.

Запътиха се към една от най-отдалечените пейки, скрита под огромен бор.

— Та значи? — заинати се Майк, щом седнаха.

— Не че не знам — отвърна Тед с доза примиреност. — Доктор Хил ми прави сеанси през последните седмици. Имам тумор… неотстраним и лекарят ми прецени, че една терапия ще помогне да го преодолея. И за да сме точни, не сбърка. Мислех, че разговорите с доктор Хил няма да послужат за нищо… но определено послужиха. Поне малко. Сега е довела нещата прекалено далеч.

На баскетболното игрище Лестър и останалите започнаха да играят. Топката отскачаше от цимента с обичайния скърцащ звук.

— Доктор Хил те е вкарала в клиниката против волята ти?

— Да.

Майк пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари. Предложи една на Тед, който на свой ред отказа.

— Аз също не пушех — отбеляза Майк, докато палеше цигарата с позлатена запалка. Направи една дълбока дръпка. След това огледа цигарата между пръстите си, добавяйки със закодиран тон: — Понякога си мисля, че го правя единствено, за да се различавам от човека, който бях преди, навън.

Тед беше вперил поглед в запалката. Майк го забеляза и констатира:

— Колкото повече печелиш доверието ѝ, нещата ще се подобряват. Към днешна дата дните ми тук са доста спокойни. Нощите са, които ме мъчат.

— Защо си тук?

— Не са ли ти казали?

Тед отрече с глава.

Майк сведе поглед, видимо афектиран, преди още да е заговорил.

— Убих семейството на най-добрия си приятел.

Топката продължаваше да отскача в далечината.

— Бях много болен — продължи Майк. Сега седеше прегърбен, почти смален, облакътен на коленете си и с очи, вперени в земята. — Ако настане масово бягство и по някаква откачена причина ме пуснат да изляза от тук… ще откажа. — И с огорчение добави: — Дъщерята на приятеля ми оцеля… Да увисна на този бор, ще е нечестно към нея. Ще е прекалено лесно.

Тед запази мълчание.

— Знаеш ли… да си луд не променя много нещата — продължи Майк. — Не те освобождава от бремето ти, искам да кажа. Вместо да те пратят в затвора, те натикват на място като това. Но винаги една част от теб продължава да е отговорна; отговорна, че не е възпряла другата ти част. Защото едната част от теб го знае. Знае всичко.

Сега беше ред да си припомни Уендъл в стаичката на изоставената фабрика…

Има определена информация тук, в главата ти, която те злепоставя.

Майк направи логическа пауза и с поглед отправен към небето, очевидно измъкваше подробности от едно минало, което не му даваше мира. Докосна слепоочието си с един пръст и погледна към Тед с широко отворени и ужасяващи очи:

— Съзнанието е магическа кутия. Пълна с номера. Винаги ги измисля, за да те предупреди за нещо. А също и за да ти предложи път за бягство. Една врата…

Отворѝ вратата. Това е последният ти изход.

Тед мислеше за бора, който ги беше подслонил, и за тялото на Майк Доусън, увиснало на един клон, полюшващо се в ритъма на нежен бриз.

— Предполагам, че си прав.

Майк се усмихна. Отново придоби вежливо и разбиращо изражение.

— Може да стане както казваш и утре да те няма тук. Или пък ще си и пак ще седнем на същата пейка. Всички трябва да отворят тази врата рано или късно.

Майк Доусън се изправи на крака. Протегна ръце и изпъчи гърди; прешлените на гърба му изпукаха.