Федерико Аксат
Последен изход (28)

5

Двама санитари пристигнаха точно в седем. Вратите се отвориха и групата болни тръгна без шум пред стъписания поглед на Тед, който удари по стъклото и поиска обяснение, което никога не получи. Другарите му в отделението го гледаха с любопитство, включително и плешивият човечец, който единствен беше с оковани ръце и крака. Доусън се сбогува с леко кимване с глава.

Тед остана сам и притихна. Може би да крещи и да блъска по стъклото като някой обладан от демон беше точната им цел. Седна на леглото и потърси подковата измежду омотаните чаршафи. Остана да чака цяла вечност, с препълнен мехур и потиснато желание да вика.

Един санитар се появи, когато Тед вече се беше проснал на леглото.

— Добър ден.

Тед се надигна.

— Кой си ти?

— Казвам се Алекс Макманъс. Аз отговарям за престоя ти в отделение „C“. Сега искам да ми отговориш на един въпрос, Тед, ще са ти необходими ли тези?

Санитарят вдигна един комплект белезници.

— Къде е доктор Хил?

— Тя ще дойде да поговорите по-късно, помоли ме да ти предам.

— Колко ще рече „по-късно“?

— Не знам.

Тед се приближи до стъклото. Заговори шепнешком.

— Нещо не е наред, Алекс. Нали Алекс каза, че ти е името? Не знам какво става. Дойдоха да ме вземат и ме довлякоха тук без съгласието ми. Жена ми и децата се връщат днес от пътуване. Трябва да изляза.

Макманъс приклекна и пусна на земята белезниците. Набра някакъв код на терминала на вратата и после използва ключ, който носеше на колана си. Прозвуча нечий глас от дъното на коридора и санитарят направи жест в същата посока. Вратата се отвори.

— Доктор Хил ще говори с теб днес, вероятно следобед.

— Трябва да стане по-рано… — подхвана Тед.

— Почакай — прекъсна го Макманъс. — Не поставяй под въпрос нищо от това, което ти кажа. Ще влошиш нещата и няма да ти помогне въобще. Сега ще идем до банята, а после ще те заведа при останалите. След няколко часа доктор Хил ще дойде да те види и ще ѝ зададеш колкото въпроси имаш. Не си губи времето с мен.

Тед кимна утвърдително.

Двамата вървяха заедно до другия край на коридора. Озоваха се пред заключена врата, която Макманъс отвори, обръщайки най-безцеремонно гръб на Тед. Стигнаха до общата зала. Там имаше изключен телевизор, няколко маси и мебелна гарнитура с книги и кутии с етикети. Също така няколко стайни растения и естествената светлина, която пробиваше през четирите големи прозореца, превръщаше помещението в доста приветливо пространство.

— Къде са се дянали всички? — попита Тед.

Макманъс го изгледа с интерес.

— Закусват.

Тед беше вперил поглед в една от библиотеките.

— Забравих си нещо в стаята — каза Тед внезапно с осезаемо притеснение.

— Не се тревожи, ще го намериш пак там, като се прибереш.

Тед си спомни думите на Майк Доусън за безпроблемното изчезване на вещите в „Лавендер“.

Отидоха при душовете. Посрещна ги мъж със зелена униформа и им подаде кърпа и чисти дрехи. Макманъс седна на една дървена пейка, от която да следи Тед иззад разделителната стена.

— Нужно ли е да ме следваш навсякъде?

Макманъс присви рамене.

Тед си свали дрехите мудно, сгъна ги безупречно и ги остави на друга дървена пейка до чистите. Отиде до един от душовете и отвори крана. Водата беше перфектна.

— С теб ли работи Роджър? — попита Тед, докато оставяше топлата вода да се лее върху лицето му.

— Да. Ще дойде по-късно вероятно.

— Дни наред ме шпионираше.

Макманъс не продума нищо. Тед започна да се сапунисва. Говореше, без да се обръща към санитаря.

— Не го знаеше, нали?

— Кое по-точно имаш предвид?

— Че ме е следял. Разкрих го на два пъти. Подозирам, че е ходил и до къщата ми.

Отново никакъв отговор.

— Чисто и просто това си плаче за жалба — продължи Тед. — Адвокатите ми ще останат очаровани. Познавам правата си и знам, че да ме докарате упоен посред нощ, ясно ги нарушавате. Ако съм се съгласил да изчакам доктор Хил, е, понеже искам да ми каже в лицето защо е направила всичко това. Нищо ли няма да ми кажеш?

— Не знам какво да ти кажа, човече. На мен само ми наредиха да те поема през първите часове тук, нищо повече. Нищо лично, така процедираме с всички пациенти.

— Аз не съм пациент.

— Добре. Правим го с всички, постъпили в отделението. Някои не се адаптират лесно към промяната. За новите лица тук светът е различен от този, който познават. Сега ще идем да закусиш и ще можеш да се запознаеш със съседите си по стаи.

В стената беше монтиран необичаен диспенсър за шампоан. Една полусфера, втъкната навътре в стената, трудна за разкачване или причиняване на травма. Тед я натисна и тънка ивица розов шампоан потече от долната страна.

— Вече имах удоволствието да се запозная с другаря ми отсреща — каза Тед, докато втриваше пяната в косата си.

— С кого?

— Доусън.

— Аха. Има повече от десет години, откакто е тук; ако си допаднал на Доусън, няма да имаш проблеми с останалите.

— Продължаваш да говориш, сякаш ще се застоявам тук.

Тед затвори кранчето. Отиде бързо до пейката и се загърна в хавлиената кърпа.

— Ти си сигурен, че ще ме оставят затворен тук, нали?

— Казах ти вече, нищо не знам за теб.

— Ясно.

Тед се облече мълчаливо. Когато свърши, седна на пейката. Макманъс стоеше на около шест метра, заел срещуположната на стената пейка.

— Готов ли си? — попита накрая санитарят.

— Какво ще правим с това? — посочи към мръсните дрехи.

Макманъс на свой ред му посочи един празен кош.

На излизане Тед помоли Макманъс да минат през стаята, за да си вземе подковата.