Федерико Аксат
Последен изход (27)

4

— Ехооо! Може ли някой да дойде един скапан път!

Тед отново заблъска по стъклото с длани. Спомни си за Линч, който удряше по вратата на дома му с почти същата ярост.

Завъртя се навътре. Върху леглото лежеше подковата; беше спал, вкопчен в нея, като дете с любимата си играчка. Знаеше, че не можеше да я използва, за да разбие стъклото — най-вероятно блиндирано, но поне щеше да вдигне значително повече шум с нея, отколкото с дланите или с виковете си. Втурна се да я вземе и се канеше да стовари първия удар, когато мъжът от отсрещната стая, който през цялото време беше седял на леглото с лице, прикрито зад една книга, надигна леко глава и проговори:

— Не е добра идея — рече спокойно. Гласът му дойде приглушен през двете остъклени стени.

— Сега вече реши да говориш — каза Тед. Първото, което беше опитал да направи, преди да започне цялата суматоха, беше да привлече вниманието на съседа си, но той беше избрал да го игнорира.

— Ще дойдат до петнайсет минути — отвърна мъжът със същия равен тон.

Видението на мъжа от предишната вечер, изправен зад стъклото с онзи израз на безкрайна омраза, връхлетя Тед като зловещ кадър от лош сън. Сега контрастът беше пълен — човекът беше спокоен с едва загатната усмивка на устните. Беше привлекателен мъж, с бронзов тен и с много къса подстрижка, с прошарени коси и брада, безупречно оформена. Изглеждаше най-безобидният и надежден човек във вселената.

— Петнайсет минути, а? Откъде знаеш?

Мъжът задържа книгата с едната си ръка, а свободната протегна напред. Ръкавът на сивата риза се отгърна и ясно се показа часовник.

— Часовници — отсече.

— Много смешно.

— В седем е ред на тоалета. Надявах се да довърша тази глава, преди да дойдат, но не взех предвид сутрешните ти излияния. — Остави настрана книгата. — Казвам се Майк Доусън.

— В седем ще идват за тоалета ли? Пикае ми се! В тая стая няма и една проклета баня.

Майк се засмя.

— Кое е толкова смешно?

— Че им казваш стаи, като тях. Истинските стаи са от другата страна на главното помещение. Тук ни водят, когато се държим зле.

Настъпи тишина. Един плешив човечец загледа плахо Тед през една от остъклените килии. Като разбра, че го гледат, отстъпи назад.

— Аз съм Тед.

— Добре дошъл в „Лавендер“, Тед. И не се впечатлявай, аз не съм се държал зле, просто имам неспокойни нощи.

— Не беше ли тук, когато ме доведоха?

— Не. Когато дойдох, вече беше си легнал.

— Познаваш ли доктор Хил?

Доусън премисли отговора.

— Да, но тя не идва често тук. Повечето време е в главната сграда.

— Днес ще трябва да дойде, уверявам те.

— Щом твърдиш.

Тед загледа подковата и след миг на колебание я метна обратно върху леглото.

— Какво е това?

— Нищо. Просто спомен.

— Много се ценят тук. Но ще ти дам съвет — не я показвай прекалено. В момента, когато от другата страна разберат, че е важна за теб, ще стане важна и за тях. Така стоят нещата тук. Ако я загубиш, няма да я намериш повече, защото, вярвай ми, ако от нещо разбират тия, то е да намират скривалища.

Майк Доусън опря показалец в слепоочието си и го завъртя.

— Ще го имам предвид. И без това не смятам да се запознавам с онези оттатък. Още днес ще си тръгна оттук.

Майк се изправи. Протегна се до леглото с изпънати ръце и крака, гръбнакът прие дъговидна форма отзад. Прозя се и отиде до стъклото. Лампата освети по-ясно лицето му и сега наистина заприлича на този, който Тед беше съзрял в полусън през нощта.

— Никой не решава кога да си тръгне оттук, Тед — заяви твърдо.