Федерико Аксат
Последен изход (21)

7

— В замъка на момичетата? — попита озадачена Лора.

— Да — отвърна Тед, изненадан, че именно този факт бе привлякъл вниманието ѝ. — Стигнах дотам, не знам със сигурност защо, предполагам, защото замъкът прикова вниманието ми и си помислих колко много моите дъщери щяха да се радват да имат такъв. Уендъл се появи и ми нареди да влезем. Защо толкова те впечатлява това?

Лора се усмихна.

— Не знам. Предполагам, че има известен смисъл да не те покани в дома си, докато не се увери напълно какво те е довело при него.

— Разбира се.

— Можеш ли да ми опишеш замъка?

Тед смръщи чело.

— Важно ли е?

— Прави ми впечатление, че първо си отишъл до замъка. По думите ти е на отдалечено място.

— Да. На петдесетина метра бих казал. Има площадка за игри точно на границата с гората. Замъкът привлича вниманието — розов, с изрисувани в кръг по стените му принцесите на Дисни, застанали една до друга. На ъглите има четири кули със заострени върхове, стрехи на прозорците и всякакви добре премислени детайли.

— Току-що спомена, че дъщерите ти биха се зарадвали да имат такъв замък, че това ти се е въртяло в ума, докато си приближавал. Защо смяташ, че не са имали нещо подобно?

— Всъщност дъщерите ми са имали много неща. Нещата при мен вървяха добре.

— Но нищо като този замък. Защо?

Обикновено сеансите не се движеха по тази плоскост. Тед се чувстваше объркан.

— Нека го кажа по друг начин — поде Лора. — Имаш добър стандарт на живот, сигурна съм, че си купувал на Синди и Надин какви ли не играчки. И все пак, щом си видял онзи толкова хубав замък, си решил, че те не са имали такъв.

— Не разбирам какво му е толкова важното. Просто видях замъка и помислих за тях… Липсват ми и предполагам, че приближавайки, съм намерил начин да се почувствам по-близък с тях, да си представя какво биха казали, ако го видят, такива неща. Мисля, че е напълно приемливо.

Лора запази мълчание.

— Не знам, Лора. Мислех, че ще говорим по другата тема, за Линч и за Холи. — Тед поклати недоумяващо глава. — Искам да ми помогнеш да го разбера.

— Да, прав си. Да говорим по нея. — Лора пусна една от своите разтапящи усмивки. — Значи Уендъл ти е разкрил, че цялата работа с организацията е била някакъв шантав план, скалъпен от него и Линч още в университета, и че отношенията им са се изострили с времето.

— Точно така. Очевидно Линч се е опитал да го изнудва с нещо, не знам със сигурност с какво, и затова Уендъл го е проучил, като така е разбрал за връзката му с Холи.

— И ти му повярва? От разказите ти Уендъл не звучи да е човек, на когото да се довериш.

— Нямаше нужда да му се доверявам. Когато излязохме от замъка, ме заведе да разгледам снимките. Не оставяха и капка съмнение.

— Позволи ли ти да влезеш в къщата?

— Не. Държеше ги в колата си.

Лора замълча отново. Накрая попита:

— Как се чувстваш след случилото се между тях, Тед?

— Не съм ядосан, ако това имаш предвид. Моя беше вината, че бракът ни отиде по дяволите. Снощи отново я сънувах.

В следващите минути Тед описа съня от покрития покрив. Когато спомена розовия замък, Лора наостри тутакси уши, в очите ѝ се прокрадна недвусмисленият блясък на човек, убеден в правотата си. Онзи замък притежаваше ключова значимост. Единственият детайл от съня, който Тед скри, беше за мъжа, съпровождащ Холи при излизането ѝ на брега. Не беше подготвен да говори за Роджър. Не и на този етап.

— Интересна е появата на шахматната кутия — вмъкна Лора. — Това е предмет, дълбоко обвързан с миналото ти. Казваш, че Холи е вдигнала кутията и те е погледнала подозрително, заела позиция на защитник.

— Да. И усещането беше ужасно.

— Какво точно изпита?

— Сякаш шахматната кутия беше нейна и ме беше спипала в опит да си я присвоя. Холи не я е виждала никога през живота си, аз самият не я бях виждал от много години. Но да, предполагам, че въплъщава миналото ми, кой съм бил в даден момент и това, че Холи е имала такова подозрително отношение към нещо, което ме представлява, означава много за мен, макар да го е сторила в един сън. Действителността днес, боя се, е доста по-различна.

Толкова се беше вживял в разговора, че едва на този етап хвърли поглед на кабинета. Денят беше ясен и утринното слънце смело си проправяше път; карето светлина обгръщаше половината стая. През този ден Лора не беше спуснала завесите. Тед задържа погледа си върху прозореца и отражението на слънчевите лъчи в стъклото го заслепи. Когато отмести поглед, забеляза черно квадратче върху лицето на Лора, което бавно се разсея.

— И така? Щеше да ми обясняваш за шахматната кутия — продължи тя.

Тед кимна утвърдително.

— Кутията е принадлежала на дядо ми Елуолд. Беше правоъгълна кутия с ето такъв размер. — Тед очерта размерите ѝ с ръце, сякаш в действителност в скута му лежеше истинска кутия. — Беше от свръхфино дърво, тъмна и лъскава, и на всяка от лицевите страни имаше по една половина от шахматна дъска. Отваряше се като книга и така се оформяше дъската.

Тед си припомняше всеки детайл, потънал в сладък унес.

— Фигурите бяха вътре — продължи. — Всяка си имаше своето място, изрязано от кадифе канапе, където лягаше плътно с лек натиск. Спомням си, че едното от леглата по някаква причина се беше разширило — това на една от белите пешки. Знаех, че трябваше да отварям кутията по определен начин, за да може поставката на белите фигури да остава отдолу. Онази пешка беше първата, която изваждах от мястото ѝ — второто отдясно.

— Лицето ти грейва, когато заговориш за шаха.

— Така е. Предполагам, понеже го асоциирам с ранното ми детство, когато бях щастлив. Когато Милър умря, съвсем престанах да играя, а животът ми в онази къща се превърна в ад: с майка, която ставаше все по-болна, и баща, който я малтретираше през цялото време. Той се изнесе да живее при любовницата си и аз останах с мама точно когато болестта ѝ се изостряше. Бях сам в една трудна възраст. Промяната беше драстична.

— Баща ти престана ли да се интересува от теб?

— На практика, да. В началото направи опити да се виждаме, но аз отказах. Бях необуздан тийнейджър, сърдит на света. Най-лошото от всичко беше, че вкъщи имах майка, която и на йота не се вълнуваше дали съм сърдит, или не. Живееше в свой си свят. По различни причини тя също се беше разбунтувала — дотогава вярвах, че изневярата на баща ми я беше отказала да се бори, че тя позволи на болестта да я повали и да поеме контрол над живота ѝ. Онези години бяха ужасни. По-късно я хоспитализираха принудително.

Тед направи пауза. Усмихна се загадъчно.

— Добра си в работата си, Лора — каза съучастнически. — Знаеш кой бутон да натиснеш, за да си развърже някой езика.

Тя също се усмихна.

— Каква беше съдбата на шахматната кутия през тези години?

— Знам, че първоначално беше прибрана в някой ъгъл на къщата. Спомням си веднъж, на връщане от училище, се натъкнах на купчина вехтории, сред които и кутията за шах. Някои от нещата бяха все още използваеми, но на майка ми ѝ хрумна да се отърве от тях. Правеше го на известни периоди, оправдаваше се, че вътре в тях се завъждали гадинки и други от сорта. Взех си отново кутията и я прибрах на едно място в стаята ми, за да не я открие. Вероятно я е намерила по-късно, защото не я видях повече.

— Каза, че майка ти са я хоспитализирали.

— Да. Малко преди да навърша осемнайсет години намерих някакво равновесие в живота. Оставих на заден план ролята на лошо момче и на хроничен негодуващ и влязох в университета. Далеч от къщи успях да се пречистя от онези пагубни години, да се отлича като студент и дори да се сдобря с майка си. Да я посещавам в клиничното отделение, беше съвсем различно — там я контролираха и следяха да си взима лекарствата.

— Помниш ли дали си сънувал кутията за шах в миналото?

— Не, ако трябва да съм честен, не. И в тази връзка не е първият път, когато сънувам същия сън или почти същия. Мисля, че нещо се е случило под покрития вход на дома ми, нещо, което не успявам да си спомня.

В гласа на Тед се долови загадъчна нотка. Не изхождаше само от повтарящия се сън, имаше нещо по-дълбоко.

— Какво те кара да мислиш така?

— Имам бяло петно в паметта си, Лора. Все едно умът ми го е изпълнил със серия повтарящи се спомени, отрязъци от настоящето, не знам точно. — Тед хвана главата си с ръце. Чувстваше се безсилен. — Нещо се е случило под покрития вход у нас и мисля, че има общо с Уендъл. Ходил съм в дома му и преди, убеден съм. Нужно ми е…

— Успокой се, Тед. Ще ти помогна да подредиш тези спомени.

Тед замръзна. Вдигна поглед и се вторачи изумено в Лора.

— Какво казах?

— Да подредя — цитира Тед. — Точно това чувствам. Мислиш ли, че туморът…?

Лора провери часовника си.

— Мисля, че беше достатъчно за днес.