Федерико Аксат
Последен изход (2)

2

Тед беше подходил изключително предпазливо с планирането на самоубийството. Не беше решение, скалъпено в последния момент, импулсивно и съшито с бели конци. Не искаше да бъде от тези, които планират неумело всичко, за да привлекат вниманието върху себе си. Или поне така си мислеше. Но след като беше толкова внимателен във всичко, как беше възможно Линч да е научил? Посетителят с широка усмивка и съвършени черти беше уцелил съвсем точно калибъра на оръжието и мястото, където Тед го беше оставил. Даже и предположението, че Тед би отнел живота си в кабинета да не беше толкова безсмислено, а по-скоро изглеждаше плод на щастливо прозрение и Линч го беше формулирал без капка колебание.

Бяха седнали в двата края на масата. Тед изпита старото и познато усещане — онази тръпка, комбинация от освободен адреналин и пъргавина на ума, показал надмощието си над противника, предугаждайки следващия му ход. От години вече не играеше шах, но усещането беше неповторимо. А и приятно.

— Значи Травис ти е заръчал да ме шпионираш — заяви.

Линч, който беше сложил кожения куфар върху масата и явно се канеше да го отвори, замръзна от изумление.

— Съдружникът ви няма нищо общо с това, Тед. Нали нямате нищо против да ви наричам Тед?

Тед сви рамене.

— Не виждам снимки на дъщерите ви Надин и Синди — отбеляза Линч, насочил поглед към съдържанието на куфара. Изглежда, търсеше нещо.

В действителност липсваха семейни снимки. Тед ги беше изнесъл от дневната. Един съвет — ако ще се самоубиваш, разкарай от полезрението си снимките с близките си хора. Много по-лесно е да го планираш, без постоянно да се взират в теб техните очи.

— Не споменавай повече дъщерите ми.

Линч показа прекрасната си усмивка и вдигна ръце.

— Само се опитвах да спечеля доверието ви, да поговорим малко. Виждал съм вече снимки на дъщерите ви и знам, че в момента са с майка си във Флорида. Отишли са да погостуват на баба си и дядо си или бъркам?

Разсъждението сякаш бе от някой мафиотски филм. Знаем къде е семейство ти, не се прави на много хитър. И все пак имаше нещо естествено в държането на Линч, като че наистина искаше да се покаже любезен.

— Позволих ти да влезеш в дома ми. Мисля, че вече си имаме някакво доверие.

— Радвам се.

— Кажи ми какво знаеш за семейството ми.

Линч държеше ръцете си върху куфара. С едната направи жест на безразличие.

— О, боя се, че не е много. Ние не обичаме да се набъркваме повече, отколкото трябва. Знам, че се връщат от пътуването си в петък, което ни осигурява три дни, за да се заемем с нашите дела. Повече от достатъчно време.

— Нашите дела?

— Естествено!

Линч измъкна от куфара две тънки папки и ги остави настрана. Отдалечи куфара.

— Тед, някога да ви е хрумвало да убиете някого?

Я виж, на този тип му харесва да говори по същество!

— Да не си полицай? Ако си, трябваше да се легитимираш.

Тед се изправи. Онези папки навярно бяха пълни с неприлични снимки. Бяха го шпионирали като заподозрян в убийство, а самоубийството бе липсващата плочка от пъзела, караща го да признае вината си. Това обясняваше настойчивостта на Линч при идването му в къщата. Да не беше агент на ФБР?

— Не съм полицай, Тед. Седнете, моля.

— Искам да си тръгнете на мига от дома ми. — Тед посочи вратата, все едно Линч не знаеше накъде е изходът.

— Наистина ли искате да си тръгна, преди да сме поговорили за това как сме научили за самоубийството?

Този тип се оказа умен, защото Тед всъщност искаше да узнае.

— Давам ви пет минути да ми го разясните.

Тед стоеше прав.

— Струва ми се правилно — каза Линч. — Веднага ще ви обясня. Работя за една организация, която е заинтересувана хора като вас да се запознаят с други хора като тези тук. — Сложи ръката си върху папките. — Ако ми позволите, ще отворя една от папките, за да ѝ хвърлим по един поглед. Ще схванете много бързо, вие сте интелигентен човек.

Линч отвори една от папките и я сложи в средата на масата, като я обърна към Тед, който продължаваше да стои прав с ръце на кръста.

Първата страница беше копие от полицейско досие. В ъгъла имаше снимки в профил и анфас на около двайсет и пет годишен мъж с бронзов тен и безупречно фиксирана коса. Гледаше към обектива в предизвикателна поза, с леко вирната брадичка и светли, широко отворени очи. Името му беше Едуард Блейн.

— Блейн е изтърпял леки присъди в миналото за кражби и нападения — заяви Линч, докато обръщаше страницата. — Този път е обвинен за убийството на приятелката си.

Тед не беше сгрешил поне в едно — в онези папки определено имаше смущаващи снимки. Тази пред него беше на брутално убита жена, просната в тясното пространство между легло и шкаф; имаше най-малко седем прободни рани на голия торс.

— Името ѝ беше Аманда Хърдман. Тя и Блейн се виждали от време на време, нищо кой знае колко формално. Той я снабдявал с дрога, от евтината, като от време на време опитвали да имат нещо по-сериозно, но според приятелите им всичко се свеждало до непрекъснати караници и сдобрявания. Когато жената била намерена мъртва в апартамента ѝ, полицията отишла направо при Блейн. Той признал, че е имало кавга с Хърдман, породена от пристъп на ревност, но без съмнение не бил я наръгал. Да ви кажа ли развръзката? Не могли да докажат нищо срещу него и се наложило да го пуснат.

В някакъв момент Тед беше седнал. Не можеше да отлепи поглед от онези снимки. Линч обърна страницата и там имаше няколко изображения в близък план: отеклото око на Аманда, дълбоки прободни рани в гърдите, контузии навсякъде.

— Невинен? — попита Тед шокиран.

— Кучият му син явно е внимавал да не я удря с юмруци и, естествено, оръжието на престъплението не бе намерено. Беше оставил следи по цялата къща, но не и по тялото ѝ.

— Но като е признал за спора, фактически си е признал.

— Защитата пледира, че самопризнанието е изтръгнато под натиск, което отчасти беше истина и можаха да докажат. Доказателството, което успява да го оневини, е съдебният анализ на часа на смъртта. Експертът на прокуратурата установи приблизителен час на смъртта между седем и десет вечерта. В този отрязък от време куп свидетели твърдят, че са видели Блейн в някакъв долнопробен бар, наречен „Блак сомбреро“. Очевидно Блейн се е постарал специално да бъде видян от възможно най-много хора, защото имаше над трийсет надеждни свидетели, та дори и записи от камери от паркинга на бара.

Тед доразлисти страниците. Имаше още няколко снимки на тялото на Хърдман и копия от документи с подчертани параграфи.

— Вече всичко ви се изясни, нали, Тед?

Тед точно сега започваше да го разбира.

— Откъде знаете, че Блейн я е убил?

— Организацията, която представлявам, има информатори в съдебната система. Не става дума за престъпници, предпочитаме да не опираме до тях. Говоря за адвокати, съдии или помощници, които знаят кога един случай на убийство мирише на гнило. Ние се заемаме с изкореняването на съмненията. В случая на Блейн обяснението е от ясно по-ясно, макар че почти сигурно му е дошло като по поръчка. Наехме експерт и го попитахме как е възможно толкова голямо разминаване в определяне часа на смъртта. Обясни ни, че показателите зависят от телесната температура, измерена в момента на откриване на тялото. Кривата на спадане на температурата на трупа е известна и…

— Знам какъв е процесът — сряза го Тед. — Следя също „От местопрестъплението“.

Линч се засмя.

— Ще продължа по същество тогава. Когато отидохме на местопрестъплението, разкрихме работата. Под апартамента на Аманда Хърдман на първия етаж, който понастоящем е необитаем, има обществена пералня. Централната вентилационна система се намира точно под мястото, където е намерен трупът на жената. Следователно е поддържала тялото топло и е забавила понижаването на температурата повече от обичайното.

— С други думи, онзи я е убил по-рано.

— Точно така. Около шест до осем часа по-рано. Смъртта не е настъпила вечерта, а по обяд, преди Блейн да се отправи към бара.

— А нямаше ли начин случаят да се преразгледа?

— Вече беше обжалван и съдът се произнесе окончателно. Ние не виним съдебната система; предпочитаме да мислим, че понякога някой кучи син успява да се промъкне през пукнатините ѝ. За съжаление, може да се случи и обратното. Но тук не става дума да правим съпоставки. Не смятате ли?

На Тед не му трябваше да слуша повече.

— Та искаш значи да убия Блейн, нали така?

Линч разкри идеалните си зъби.

— Както вече казах, вие сте интелигентен мъж.