Федерико Аксат
Последен изход (18)

4

Тед съзерцаваше мястото, където беше намерил подковата. Беше застанал на чакълестия път, който водеше до къщата на Уендъл. Фасадата се виждаше от разстояние сред листата на дърветата и Тед вдигна глава, за да я огледа. Със сигурност беше ходил там преди. Но също така знаеше, че ако решеше да приближи, да влезе и обиколи тази вила, спомените му щяха да се объркат с действителността и нямаше да може да ги различи.

Беше обещал на Лора, че ще си остане вкъщи, но нуждата да научи повече беше по-силна. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти, като си припомняше всички познати елементи от пъзела — частния кей, огромния салон с панорамен изглед към езерото, детския кът за игри в задната част. И въпреки това се предполагаше, че за първи път стъпваше в тази къща.

Разбира се, че си бил тук! Уби Уендъл. Когато научи, че е любовникът на Холи, изгуби почва и го уби. Така, от раз. После се сдружи с клуба на лунатиците, за да не се налага да се сблъскваш с реалността.

Ако беше вярно, беше на крачка да го разбере. Около сто и петдесет метра го деляха от къщата на Уендъл. Нарочно беше оставил браунинга вкъщи; в десния си юмрук стискаше подковата, която навярно можеше да му послужи за защита, но в момента само му вдъхваше кураж.

Ламборгинито стоеше на обичайното си място и това го накара да мисли, че ще намери Уендъл някъде на езерото блажено да лови риба. Но не стана така. Тед се загледа от брега към кея и почна да изследва огромната водна маса с надеждата да открие оранжевия спасителен пояс. Нямаше и помен от Уендъл. Може би плаваше с лодка в другия край на езерото, помисли. Вдигна глава и видя една от множеството охранителни камери. Помаха към нея с усмивка.

Входната врата беше затворена; още една промяна в сравнение с предишното му идване. Тед се приближи до един от прозорците от фиксирано стъкло. И понеже бяха цветни, прикри очите си с ръце, за да погледне вътре. Не го вълнуваше дали Уендъл можеше да го види — в действителност това целеше. Остана прехласнат от килима в антрето, същия, върху който Уендъл беше паднал безжизнен, и въпреки това никаква следа не показваше, че един мъж е умрял обезкървен. Именно тези детайли го караха да излезе от кожата си. Защо можеше да приеме, че е посетил къщата на езерото, без да го помни, и откъде тогава изникваше образът на мъртвия Уендъл върху въпросния килим?

Обиколи къщата в търсене на друг вход. Можеше да натисне звънеца или да почука на вратата, но предпочиташе първо да проучи обстановката, преди да се изправи лице в лице с Уендъл. Ако думите на Линч бяха истина, този тип беше опасен убиец, и ако съпругът на любовницата му се появеше сам и невъоръжен, не беше трудно да се предположи ответната реакция. За миг съжали за липсата на браунинга, макар решението да не го вземе да беше логично. Тед не беше убиец.

Обаче Уендъл не беше и на другия край на езерото; лодката му стоеше вързана на кея. Тед обиколи и задната част и пробва да отвори вратата на гигантския гараж с място за няколко коли. Отново нямаше късмет. Реши, че може би ще успее да счупи едно стъкло с подковата в момент, когато се загледа в площадката с игри, застанал на малкото възвишение в задната част на двора. Там се издигаше хубав розов замък от рисувано дърво, който струваше цяло състояние. Бяла чакълеста пътечка, оградена от скални камъчета, водеше до него. Тед изкачи стръмнината и загледа замъка. Висок около два метра с четири кули във всеки ъгъл, а по стените бяха изрисувани принцесите на Дисни — Бел, Тиана, Ариел… Тед ги познаваше до една. Не удържа на порива да се приближи и да надникне през един от прозорците. Вътре имаше малка пластмасова маса и два стола.

— Кой си ти? — попита глас откъм гърба му.

Тед все така беше забол глава в прозореца на замъка, докато в един момент не чу гласа. На Уендъл. Никога не беше чувал гласа му и въпреки това долови учудваща фамилиарност, много по-разграничима от външния му вид. Тед вдигна ръце и измъкна главата си с бавно движение.

— Аз съм Тед — каза, докато се обръщаше. Пояснение в този случай не беше необходимо, Уендъл така и така щеше да го разпознае в лице, освен ако вече не беше наясно и не го разиграваше.

Но Уендъл сключи вежди в недоумение. Стоеше прав в началото на гората; беше облечен в същите дрехи от спомена на Тед — дънки, карирана риза в синя гама, и с оранжев спасителен пояс. Какво диреше в гората с този пояс на кръста?

— Какво търсиш в моята собственост? Сам ли дойде? — недоумението изглеждаше естествено. Имаше нещо в гласа му.

Защо ми се струва толкова познат?

— Да, сам дойдох.

Отново недоумение се изписа на лицето на Уендъл. На няколко пъти оглежда околността.

— Линч ли те прати?

Тед се усмихна. Ето че вече започваха да се разбират.

— Виж, Тед — подхвана Уендъл, — изобщо не си спомням кой си. Ако Линч те е изпратил да ме убиеш, значи е глупак — ти не би могъл да убиеш дори муха.

Пистолет като по поръчка се озова в дясната ръка на Уендъл. Тед се бе вторачил в лицето му и като сведе поглед, видя появилото се оръжие.

— Холи е моя съпруга — каза Тед в опит да се защити. Беше първото, за което се сети.

Изражението на Уендъл се измени на секундата. Потърка брадичката си със свободната ръка.

— Интересно… — отвърна мъжът. — Влизай.

Тед посочи замъка.

— Тук?

— Много ясно. Няма да те пусна в дома си. А това е само подсигуряване — добави, имайки предвид оръжието, — ако се разберем, ще излезеш оттук на два крака. Не искам да съсипвам замъка на дъщерите си.

Замъкът имаше двойна врата, през която едно момиченце лесно можеше да се провре, без да се навежда, но на Тед му се наложи почти да се превие на две. Подът беше гумен. Освен пластмасовата маса с двата стола, там имаше лавица с детски чаен сервиз. Уендъл последва Тед веднага и двамата седнаха на столовете като гъливерски окупатори. Вътре беше с няколко градуса по-топло, но не проникваше и глътка въздух. Уендъл остави револвера върху масата.

— Това е нелепо — изстреля Тед.

— Значи Холи била твоя жена — отвърна Уендъл със същия тон на удивление. — И Линч те е пратил да ме убиеш. Нека позная — казал ти е, че жена ти и аз сме любовници, прав ли съм?

— Каза ми и други неща.

— Разбирам.

Уендъл се позамисли за няколко секунди.

— Искам да ми кажеш всичко, което Линч ти е разказал за мен.

— Това няма да стане.

— Колко любопитно — продължи Уендъл, — за момент реших, че не аз държа пистолет.

Тед въздъхна. Главата му пулсираше. Беше отишъл в къщата до езерото, за да се увери, че Уендъл не е мъртъв, и сега, когато стоеше пред него, не знаеше какво да предприеме. Установи само, че ако този мъж наистина беше опасен, той трябваше да го проучи за доброто на Холи.

— Линч ми говори за организацията, за нуждата от попълване на пропуските в системата и раздаването на правосъдие. Каза ми, че ти си излязъл от правия път, че си започнал да действаш на своя глава, извън всички разпоредби. Поиска да те убия.

Уендъл клатеше глава в отрицание на току-що чутото. Яростта лека-полека изкривяваше чертите му.

— Кучи син — каза Уендъл под носа си.

— Защо?

— Няма никаква организация, Тед — изрече Уендъл, разярен. — Познавам Линч от университета и това беше една тъпа негова идея; в онзи период бяхме много близки. Говорим за преди повече от двайсет години. От тогава до сега сме се виждали рядко, но приятелството ни постепенно угасваше. Дотолкова, че преди няколко месеца искаше да ме изнудва с нещо от миналото, няма смисъл да уточнявам. Беше глупост от негова страна, защото беше лесно да се намери компромат и за него. Интелигентен е, но не съумя да си опази гърба. Схващаш ли?

— Не точно.

— Линч е любовникът на съпругата ти, не аз.

— Моля?

— Наех двама, за да изровят нещо — обясни Уендъл. — Откриха, че излиза с омъжена жена и ѝ направиха куп снимки. Изпратих му ги с послание, че следващия път, когато реши да ме шантажира, ще отида още по-далеч. После не чух повече за него.

— Опиши ми тези снимки.

— За какво ти е?

— Моля те.

— Не знам, не им обърнах особено внимание.

— Някоя беше ли направена в ресторант?

— Да. Имаше няколко поредни, заснети отвън, през прозореца. Двамата седяха на една маса един срещу друг и той ѝ подаваше да опита нещо.

Тед си спомняше снимката, само дето я беше видял частично. Ако казаното от Уендъл беше истина, то тогава мъжът с Холи на онази снимка е бил самият Линч.

— Не го ли разбираш? — попита Уендъл. — Линч е отишъл да те търси, баламосал те е с историята за организацията и така е убил два заека с един куршум.

Идеята придобиваше смисъл, макар и Тед да не се доверяваше изцяло. Не му се отразяваше добре фактът, че беше повярвал на Линч.

— Защо ще иска да те види мъртъв? — попита Тед, като се намести на миниатюрния и неудобен стол.

— Извън опасността да разкрия връзката им? Нека ти обясня. Откакто се знаем, Джъстин Линч не е правил друго, освен да ми завижда, и всеки път го прави все по-настойчиво и по-явно. Озлоблението му разяждаше приятелството ни, докато не го разби. Виж къде живея, каква кола карам, семейството, което имам; компанията ми заработва годишно милиони долари и вероятно си видял къде работи той — в онзи окаян кабинет, в който бистри незначителни казуси на огорчени жени и други дреболии от този род. И никой не може да твърди, че в началото не му помогнах… но на всяко мое правилно решение, той отвръщаше с грешно. Звучат ли достатъчни тези мотиви за убийството ми? Но страхливецът дори не се осмелил да го извърши сам. Прибягнал е до теб и до фарса за организацията.

Тед се замисли. Имаше ключови моменти, които не съумяваше да си изясни. Как Линч е научил за самоубийството? Изглеждаше неправдоподобно да съумее да скалъпи онази измислица за кръга от самоубийци в толкова кратък срок. Несъмнено е научил предварително. Въпросът е как. И ако е знаел от по-рано, защо да не позволи на Тед да се самоубие, и така да си разчисти пътя към Холи?

Ти не искаше да се самоубиваш.

— За какво мислиш? — попита Уендъл.

— Всичко е толкова объркано.

— Съвсем просто е, повярвай ми. Джъстин никога нямаше да посмее да се изпречи пред мен и да дръпне спусъка, не му стиска. Трябвал му е някой и ти си бил най-достъпен. Учудва ме, че е решил, че ти си способен да го сториш, очевидно не умее и да подбира.

Тед се почувства дълбоко обиден. Във фантазията си беше убил Блейн и самия Уендъл като истински професионалист. Даже се беше погрижил да упои кучето на Блейн!

За нещастие, в тази действителност единственото, което Тед беше отстрелял, бяха черните фигури на стрелбището. Уендъл беше прав за неспособността му да убие друг човек.

В теорията на Уендъл обаче прозираше една пукнатина — ако наистина не се познаваха, как беше възможно тогава Тед да помни, че е бил в дома му преди?

Не го познаваш. Днес за първи път стъпваш тук.

И отново същата отчайваща мисъл. Искаше да се вкопчи в онова, което беше почувствал, вървейки по чакълестия път към къщата и възпроизвеждайки всеки детайл от луксозното жилище още преди да го е доближил. Тази мисъл беше реална. Трябваше да се вкопчи в нея. Внезапно се сети за подковата; помисли си, че ако я стисне силно както на идване, може би щеше да изтрие всякакво съмнение. Пъхна ръка в джоба си.

Уендъл застана нащрек. Сграбчи пистолета със светлинна скорост.

Ала Тед разбра тутакси, че причината за тази неочаквана хватка не се дължеше на опита му да извади подковата. Докато се прицелваше в него, Уендъл гледаше през един от прозорците на замъка.

— Смятах, че си дошъл сам! — обвини го Уендъл, без да отлепя поглед от прозореца.

— Сам дойдох.

— Тогава явно някой те е проследил.

От мястото си Тед не можеше да види за кого става дума. Наведе се леко напред и загледа… Остана като вцепенен. Тъмен мъж с бяла престилка вървеше от едната страна на къщата. Беше Роджър, странният тип, когото Тед помнеше от посещението си в дома на Блейн. Беше го заварил в хола, преди да си тръгне.

— Познаваш ли го? — Уендъл не спираше да го държи на прицел. — Какво търси този тип в дома ми?

— Не съм сигурен, че го познавам.

— Не си сигурен?

Роджър се движеше необезпокояван, с ръце, мушнати в джобовете. Като стигна до ъгъла на къщата, сви по посока към езерото, отдалечавайки се от тях.

— Мисля, че ще си тръгне.

— Накъде ще тръгне? Няма нищо в радиус от три километра наоколо. Какво прави този тип тук?!