Федерико Аксат
Последен изход (15)

1

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.

Отвори очи. Естествената светлина, навлизаща през прозореца на кабинета, го заслепи. Не закъсняха да прозвучат и ударите по вратата, а към тях се присъедини и гласът на посетителя, който се предполагаше, че не трябва да разпознае.

Изправи се и на мига усети тежестта в един от джобовете на панталона си. Опипа издутината с лявата си ръка — безспорната полукръгла форма на подковата. Тед наблюдаваше всичко наоколо с недоверие. Кабинетът, който помнеше обърнат с хастара навън, сега блестеше както обикновено: бюрото — подредено, книгите — по местата им, компютърът — на помощната масичка. Докато Линч му крещеше да отвори вратата (Тед знаеше, че това е Линч), едва успя да докосне с пръст копчето за включване на компютъра, сякаш така щеше да извади неопровержимото доказателство, че случващото се беше реалност. Машината зареди с обичайната начална страница, обляна от ЛЕД светлини и бръмчене. Тед, втрещен и раздвоен, го изключи тутакси, натискайки отново копчето. В главата му отекна забележката на Надин: „Не се гаси така, тате. Трябва да го изключиш от системата. Мама ми е показала как“. Тед се стресна. На бюрото лежеше писмото за Холи.

— Отвори ми, моля те!

Тед потърси ключовете в бурканчето, а в това време виковете следваха един след друг, в очакване на познатата фраза:

— Отвори най-сетне, Тед!

Защо не ме изненадва, че знаеш името ми, Линч?

Отвори вратата на кабинета. Прочете бележката за Холи: „Скъпа, оставих резервния ключ на хладилника. Не влизай с момичетата. Обичам те“. Звучеше като написана от друг. Тед не можеше да пропъди от съзнанието си снимката на Холи в ресторанта, наведена над масата, за да опита хапка от ръката на друг. Как е възможно да си спомняме нещо, което все още не се беше случило?

— Идвам де! — извика Тед.

Когато пристигна в хола, разпозна чия е фигурата зад прозореца. И пак загледа около себе си с неподправен интерес, не защото се беше сбогувал с всички тези предмети с нагласата, че нямаше да ги види никога повече, а понеже последният спомен, който имаше за тях беше, че ги е видял изпотрошени. Когато отвори вратата, на прага стоеше Линч — младежката версия на Линч, с бляскавата си усмивка, полото на хоризонтални цветни райета и нетипичния куфар.

— Каквото и да искаш да ми продадеш, не съм заинтересован — каза Тед, перифразирайки другото си аз.

— О, боя се, че не съм дошъл да ви продавам нищо.

Докато разговорът се проточваше, Тед забеляза, че у Линч не проличаваха признаци, че е водил подобен диалог преди; поведението му беше напълно естествено. Отново затръшна вратата под носа му, но този път не се задържа, за да изслуша Линч, който му казваше какво е бил готов да стори с пистолета, оставен върху бюрото. Хукна към кухнята, до хладилника, и там намери снимката на Холи от плажа, затичала се непривично вдървена, с блестящата рамка, украсена от Синди и Надин. Остана там за кратко, изпитващ облекчение. Плъзна пръст по тялото на жена си от снимката, сякаш имаше нужда от онзи хлъзгав допир с хартията, за да се увери, че снимката в действителност беше там.

Пъхна ръка в джоба си. Подковата също беше реална. Стисна я, без да я изважда, и тогава с върха на пръстите си докосна парчето хартия. С недоверие измъкна злощастната бележка, написана със собствения му почерк: ОТВОРИ ВРАТАТА. ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД.

Върна се в хола и посрещна напористия си гостенин. Линч стоеше там, усмихнат под припека на пладнешкото слънце.