Федерико Аксат
Последен изход (14)

14

Линч видя кутията от „Дънкин Донътс“ на бюрото на Нина, приближи и повдигна капака с пръст. Проучи съдържанието с известна досада. Тъкмо му минаваше през ум, че може би момичето се е отбило до тоалетната, когато чу шум от кабинета си. Да не би да му беше спретнала някоя изненада вътре? Надяваше се, че не, защото в противен случай щеше да се наложи да проведат неприятен разговор относно границите на личното пространство. Отвори вратата и я завари седнала зад бюрото, изпъната като дъска, с широко отворени очи. Не беше гола, нито в предизвикателна поза, а побледнялото ѝ лице говореше недвусмислено, че това не беше задявка за съблазняване. Линч видя как очите на Нина го изведоха до ъгъла, където един мъж стоеше прав.

— Какво става тук? — попита Линч.

Тед го изгледа настойчиво. Не можеше да излезе от вцепенението си. Пред него стоеше не друг, а Линч, но изглеждаше с няколко години по-стар от онзи, който го беше посетил в дома му. Имаше фини бръчици по челото, а косата му беше частично побеляла. Не беше изгубил от чара си, зрелостта се беше отнесла благосклонно към него. Ала младежкият образ се беше изпарил окончателно. Тед постави ръка на главата си и притвори очи за момент. Отваряйки ги, нищо не се беше променило.

— Има оръжие — каза Нина.

— Но нямам намерение да го вадя, ако поговорим като цивилизовани хора.

— Направи ли ти нещо? — попита Линч, обръщайки се към секретарката си.

— Не.

— Седни — разпореди Тед.

Линч мина покрай бюрото и се отпусна на стола до този на Нина с цялата си тежест.

— Гледа ли новините тази сутрин? — попита Тед, докато вървеше към вратата на кабинета и я затваряше, нарочно заставайки с гръб към заложниците си.

— Кого от двама ни питаш? — иронизира го Линч.

— От сега нататък всички въпроси ще се отнасят до теб. Момичето е косвена жертва.

— Защо не я пуснеш и да решим нещата само двамата?

— Ще видим.

Тед отново застана в позата отпреди малко, само че подпрян на вратата на кабинета.

— Не съм гледал новините — заяви Линч.

— Уендъл е мъртъв. — Тед загледа внимателно изражението на адвоката, но не улови нито следа от изненада. — Бил е убит.

— Защо не обсъдим темата като разумни хора? — каза Линч, докато зениците му кривнаха надясно, където стоеше Нина.

— Мечтай си.

— Тя няма да издаде нищо — отбеляза Линч. — Нали, Нина?

Момичето беше изгубило част от нишката, но кимна с непоклатима решителност.

— Няма да издам нищо.

— След като вече знаеш, че аз и Тед се познаваме — натърти Линч, — няма за какво да сигнализираш на полицията или на когото и да било. Междувременно двамата с Тед ще решим някои належащи въпроси.

Тед се замисли за момент. Истината беше, че не можеше да говори открито за смъртта на Уендъл пред момичето като евентуален свидетел. Не можеше да признае убийство пред напълно непозната.

— Прибирай се у дома си — каза Тед неочаквано.

Нина се изстреля рязко като навита пружина. Мина светкавично покрай бюрото и се задържа пред Тед, който независимо от всичко не се беше поместил от вратата на кабинета. Нина стискаше чантата си и гледаше с умолителен поглед. Тед наблюдаваше Линч, който бързо схвана какво целеше.

— Нина, не казвай нищо от чутото тук на никого — занарежда Линч. — Двамата с Тед наистина трябва да разрешим няколко неща.

Тед се помръдна. Нина прекоси прага като стрела и дори не се сети да затвори вратата. Тед го стори вместо нея.

— Сега наистина ще ми кажеш цялата истина, Линч. Заложи ми капан, мръсен кучи сине.

— Признавам, че скрих част от информацията, но повярвай ми, че беше необходимо.

Тед се хвърли напред. Подпря ръце на бюрото и доближи лице в лице Линч.

— Необходимо казваш! Пропусна, че Уендъл е женен и има две дъщери. Откакто научих, не мога да спра да си представям, че те са моето семейство.

— Ако ти бях казал, че има жена и деца, никога нямаше да го извършиш — каза студено Линч.

Тед пъхна ръка в якето. Измъкна браунинга.

— А ти, Линч, имаш ли жена и деца? Внимавай как ще ми отговориш, защото мога да ти пръсна главата още сега.

— Моля те, Тед, свали оръжието и ми позволи да обясня.

— Вече ми го обясни, копеле мръсно! — Тед разтърси глава. — Всичко е толкова объркано…

— За какво говориш?

Тед свали оръжието. Пак го прибра. Приближи един стол, този до шкафа с архивите, и се тръсна с цялата си тежест.

— Казвай каквото ще казваш, Линч. Ако обичаш, стига игрички.

Мъжът даде знак за съгласие.

— Казах ти истинското си име, Тед. Знаех, че рано или късно щеше да ме намериш. Дойде моментът да съм искрен с теб. — Линч се намести удобно на стола и изтърси една съкрушителна фраза. — Уендъл не искаше да се самоубива.

Линч недоизрече твърдението си, когато нещо се разтресе вътре в архивния шкаф, или по-точно — в долното чекмедже. Тед инстинктивно се обърна по посока на шума. Той обаче не се повтори. Линч не показа да е чул нещо.

— С Уендъл се познаваме от университета — каза Линч, — станахме добри приятели. По онова време се създаде организацията и Уендъл бързо се включи в нея, стана основен член. Но Уендъл не се вълнуваше от раздаването на правосъдие, Тед. Уендъл беше проклет убиец. Убиваше години наред.

Тед сбърчи чело. Линч продължи разказа си.

— Разбрах сравнително наскоро, почти случайно, за задкулисните действия на Уендъл. Вероятно в някаква степен винаги съм го подозирал, но не исках да повярвам.

— Защо не го разобличи?

— Видя ли как живее? Има много власт, подплатена с много връзки и съветници. Беше в заплетена ситуация преди и излезе съвсем чист. Достатъчно е да кажа, че не успя да се докаже нищо.

— Жена му и дъщерите му не са единственото, което остави да ти се измъкне — сряза го Тед. — Забрави и охранителните камери.

— Съжалявам.

— Съжаляваш… — повтори Тед със смирение. — Разбираш ли, че пред теб стои човек, който няма какво да губи, или не?

— Ще разбереш, ще видиш.

— А Блейн? Информацията за него — пълно нищо. Всички знаеха, че той е виновен. Ако целта ти беше Уендъл, защо ме прати да убия Блейн?

Отново шум в архивите. Този път по-силен отпреди. Наподобяваше юмрук, който блъскаше по метала от вътрешната страна на шкафа. Тед се слиса.

— Какво беше това?

— Какво беше кое?

Сърцето на Тед биеше учестено.

— Искаш ли да ти покажа нещо? — каза Линч. — Държа го ето тук, в чекмеджето на бюрото.

Тед за пореден път насочи браунинга към Линч.

— Отвори го бавно.

— Естествено.

Линч отвори второто чекмедже.

— Тази е папката — извести той.

— Вземи я.

Тед се върна на стола. Папката беше подобна на онази, която Линч му беше предал в къщата. Понечи да я отвори, когато чу Линч да казва да не го прави.

— Преди да я отвориш, позволи да ти разясня нещо. Както ти казах преди малко, научих доста скоро за дейностите на Уендъл, за убийствата. Беше ми приятел много преди това, но вредата, която причиняваше, беше прекалено сериозна. — Направи пауза. — Отворѝ папката.

Тед прибра браунинга.

— Кажи ми какво съдържа. — Не смееше да я докосне.

— Холи те е мамила — каза Линч, без да увърта. — В тази папка има неоспорими доказателства. Снимки, телефонни разпечатки, хотели.

Тед направи презрителна гримаса. Това не беше вярно. Протегна ръка, за да отвори папката, но в последния момент се спря. Нещо в лицето му се промени.

— Холи те е помолила за развод — продължи Линч. — Нещата между вас отдавна не вървят добре.

— Това е свещена глупост.

— Замисли се за миг…

Тед отново пресъздаде в съзнанието си сцената с Холи в къщата на Уендъл, момичетата, тичащи с все сила към вратата, с усмихнати лица и розови ранички. Куп изживени моменти през последните месеци се завръщаха ударно в спомените му. Безспорно беше, че основно той се беше проявил като затворен, отчужден, оправдавайки се с работата и други подобни. Тед не желаеше да отвори папката.

— Проучих Уендъл — захвана Линч — и съвсем случайно научих за изневярата на Холи. Историята е малко дълга.

От архивния шкаф отново започнаха да се чуват блъсканията.

— Стига! — извика Тед на металния шкаф.

Линч го изгледа с ужасѐн поглед. Тед се изправи и се спусна с две широки крачки към шкафа. Нанесе мощен ритник в едната му страна.

— Тишина!

Върна се до бюрото и обзет от внезапен изблик на гняв удари с все сила папката. Тя падна близо до шкафа, като някои от напечатаните страници и една от снимките се подадоха от едната ѝ страна. Тед се разкрещя, падна на колене до полускритата снимка, загледа я, смаян от почуда. Беше запечатала ресторант от външната му страна. До един прозорец се виждаше застаналата в профил Холи, леко наклонена към една маса, усмихната и с отворена уста, готова да вкуси хапка, предложена от отсрещната страна. Тед се изправи. Заотстъпва, без да сваля очи от снимката, докато не се удари в металния шкаф. Поредица от удари дойде в отговор отвътре.

Тед се наведе и отвори шкафа. Сподави вика си, слагайки ръка на устата.

— Какво има? — попита Линч.

Опосумът се подаде от ръба на чекмеджето, подуши въздуха в кабинета, както беше направил предния ден от върха на гумата в къщата на Робишо, и се изкатери, докато провисна с предните си лапи свободно и се завъртя, падайки на пода с трясък.

Тед излезе от офиса, олюлявайки се и забравяйки за пистолета, който се блъскаше като продължение на ръката му. Тръгна по коридора, като залиташе към всяка врата, сякаш за да се сблъска с нея и да отстъпи. Къде беше проклетият асансьор? Хвана главата си с ръце, като по този начин стигна до дъното на коридора и се засили по тесни и мръсни стълби, чиито стъпала ставаха все по-тесни. На два пъти без малко да падне. Долният етаж беше по-тъмен — нямаше осветление и до няколко от вратите видя натрупана и стъпкана поща. Бутна една от вратите и го погълна някакъв празен кабинет с мирис на застояло. Стар архивен шкаф с масивен вид, чиито собственици дори не се бяха погрижили да го приберат, го изгледа с изненаданата физиономия на едно липсващо чекмедже. Тед го прегърна и се свлече до него. Взираше се в отворената врата неотклонно, знаеше, че опосумът щеше влезе през нея всеки момент…