Федерико Аксат
Последен изход (11)

11

Сградата, в която се помещаваше кабинетът на Линч в периферията на града, представляваше западнала грамада от тухли, заобиколена от паркинг, два незастроени парцела и две слепи улици, осеяни с изоставени каросерии и претъпкани до преливане контейнери с боклук. Беше седем и вече нямаше движение. Единственият осветен прозорец беше на седмия етаж, а този на Линч се намираше на петия. Тед позвъни от мобилния си на номера от картичката и за втори път попадна на изнемощелия и чезнещ глас на възрастна жена, която му извести, че приемното време на кантората било от седем до четири и че можел да остави съобщение след сигнала. Тед се отказа и затвори. Почти не се надяваше, че ще намери онзи мъж по онова време, но трябваше да опита въпреки всичко. Можеше да се окаже от тези, на които им харесва да работят след работно време.

Докато последните лъчи на слънцето насичаха хоризонта зад онзи блок, конструиран с архитектурна бруталност, Тед начерта план, който предвиждаше да почака до следващия ден. По пътя към къщи успя да изключи мислите си.

Въпреки това, когато се прибра, си даде сметка, че нещо не беше наред и веднага застана нащрек. Вратата към улицата беше полуотворена, а когато влезе, завари всичко на вили и могили. В хаоса от разпръснати книги, разпердушинени възглавнички и преобърнати кашони, долови издайническа злонамереност, която го вбеси. Натрапниците не се бяха спрели на нещо определено, просто се бяха погрижили да оставят след себе си възможно най-големи щети от разруха. Играчки за украса, запокитени на пода, солиден удар в средата на телевизора, петна от храни по стените… Тед разтриваше главата си, без да посмее да прекрачи минираното поле с предмети от ежедневието си. Добра се до кабинета на автопилот. Там проверката показа много по-изчерпателен и агресивен резултат — не беше останала нито една книга по лавиците, компютърът приличаше на космическа отломка, чекмеджетата от бюрото бяха пръснати къде ли не, картината на Моне, любопитно, висеше на мястото си. Тед я доближи, откачи я, както бе правил толкова пъти, втренчи се в сейфа и се замисли, че толкова глупаво скривалище би могло да обърка и затрудни някой случаен, но не и авторите на мащабно нахлуване като това. В циферблата беше издълбан идеален половинсантиметров отвор, който потвърди подозренията му. Завъртя въртящата се дръжка и сейфът се отвори. Малкото пари, които къташе за спешни случаи, бяха изчезнали, но без двете папки от Линч — те стояха на мястото, където ги беше оставил, идеално и предизвикателно наредени. Когато отвори тази за Уендъл, установи, че бяха останали само няколко страници. Останалите бяха изчезнали.

Грешните данни.

Кого си убил?

— Пропуснали са нещо — каза Тед на висок глас. Беше почти сигурен, че вътре нямаше скрити микрофони, но част от него се надяваше да бъде чут.

Утре ще си оправя сметките с Линч.

Не го вълнуваше дали Линч беше техен наемник, или че участието му беше на второкласен актьор, Тед беше напреднал с хипотезите и заключил интуитивно, че втората възможност можеше да е по-приемлива; в противен случай нямаше как да си обясни, че представителният адвокат би му предоставил истинското си име. Защо да не се представи под фалшива самоличност? На Тед му хрумна доста простичко обяснение — организацията беше предвидила, че Тед ще се опита да научи нещо за мъжа, позвънил на вратата му с подобно предложение. Какво по-добро от оставянето на реална следа? Ако Тед беше проявил инициативата да провери Линч по-рано посредством Робишо или по друг начин, щеше да попадне на него сравнително лесно и това щеше да внуши доверие за останалото.

Когато преминаваше по коридора обратно към кабинета, се спря за момент пред стълбището. Погледна към площадката с пренебрежение и с увереността, че да се качи до стаята си или до тази на дъщерите си щеше да му е трудно, но беше необходимо, за да види дали кощунствата са се разпрострели и там. Щеше да го направи по-късно. Продължи до дивана и нервно разчисти всичко, което се намираше отгоре: кутия от пица, украшения, лампа и две възглавнички. Стовари се изнемощял, преговаряйки мислено списъка с висящите дела, към които се прибави и разчистването и подреждането на цялата къща. На жена му щеше да ѝ бъде достатъчен сблъсъкът със смъртта му и най-малкото, което можеше да направи за нея, е да ѝ осигури това да се случи в спретната обстановка. Усмихна се, като се замисли колко глупаво звучеше само. Извади мобилния от джоба си и плъзна пръст по екрана, за да го включи. С Холи бяха говорили за последно във вторник сутринта, сдържайки сълзите и подражавайки на обичайния тон на гласа си. Беше ѝ казал, че ще използва дните до завръщането ѝ, за да ходи на риба с кораба на Травис — Холи му отправи лек упрек за това, след като Тед беше отказал да пътува до Дисни заради някакви си неотложни (и без съмнение измислени) работни срещи. Отговорът му бе, че един обяд с клиент щял да бъде достатъчен за финализирането на преговори, за които смятали, че ще се окажат много по-тежки. Холи възрази, макар да каза, че така ще прекара няколко дни с годеника си от Флорида. Синди навярно беше чула казаното, защото веднага изкрещя, че майка ѝ нямала никакъв годеник във Флорида, и се заинати да разговаря с баща си. Тед говори със Синди, после с Надин, която след задължителните оплаквания от поведението на сестра си, която не помагала на мама за нищо, му представи подробен доклад за всичко, което бяха правили през деня, а Тед го изслуша на драго сърце.

Холи беше на пръст разстояние. Превъртя имената в телефона, докато не се спря на името ѝ в списъка, и зачака. Екранът започна да губи яркост, почти се затъмни, но това не повлия на желанието му да говори с нея. Вдигна палец и почукна два пъти леко.

Гласът на Холи беше като глътка въздух, когато вече почти се задушаваше.

— Как мина разходката с кораба?

— Момичетата ни отрязаха в последния момент.

Холи се изсмя.

— Ако са видели снимките ви, не ме учудва.

Пауза. Тед не беше запалил осветлението и видимостта отвън започваше да се размива в хола. Онзи хаос от полусенки намираше своя ответ в гласа на Холи.

Боже, колко ми липсваш.

— Здравей, скъпа — каза Тед.

— Здравей, Тед. Днес беше изтощителен ден, няма да си признаят, но дъщерите ти започват да се уморяват от адската жега.

Гласът на Синди прозвуча далечен.

— Лъже!

— Сигурно им липсва баща им — отвърна Тед и на мига съжали.

— Не вярвам да е така. Момичетата почти не говорят за теб.

— Лъже, тате! — се чу от далечината.

— С Травис решихме да се върнем днес следобед — каза Тед, подхващайки отново темата за пътуването с кораба. — Не можех да си представя да изтърпя още една нощ хъркането на съдружника си в каюта два на два.

— Каним се да вечеряме. Момичетата не искат да излизат от хотела, помолиха ме да поръчам храна на румсървиса като по филмите. Истината е, че не искат да се отлепят от климатика в стаята.

— Мамо!

Беше Надин.

— Да?

Говореха майка и дъщери, а после Холи се върна на телефона.

— Тед, храната пристигна. Да говорим после, става ли?

— Насладете се на хамбургерите. — Тед нямаше нужда да пита. Знаеше, че дъщерите му са си поръчали хамбургери.

— Чао, Тед. Момичета, поздравете баща си…

— Чао, тате!

Тед каза довиждане, но никой не го чу. Ръката, която държеше телефона, се отпусна до него. Отново не беше успял да се сбогува подобаващо с Холи, да ѝ каже колко я обича, та дори и само, за да може тя да си го спомня по-късно, когато намереше тялото му в кабинета с куршум в челото. Попита се дали това не беше някакъв знак на съдбата.

Холът беше потънал в тъма.