Федерико Аксат
Последен изход (83)

27
В наши дни

По някаква причина Лий беше решил, че да сплаши Тед със запалка, може да се окаже добра идея. Или ударът му беше попречил да мисли трезво, или Лий никога и не беше чувал за бензинови изпарения и когато синьото пламъче прерасна в огромна огнена топка, лицето му се изкриви от изненада. Присвитото му око се отвори доколкото можа, преди охранителят да започне да се друса във френетичен танц, крещейки от болка, приклещен в схватката на кълбо от пламъци.

Лора и Тед нямаха достатъчно време за реакция. Огнена стена се спускаше към тях и сините пипала на пламъците си пробиваха път отвсякъде. Отдалечиха се колкото можаха по-бързо в противоположни посоки. Виковете на Лий ставаха все по-ужасяващи. Миризмата на изгоряла плът обвиваше всичко.

Мазето се раздели на две и Лора попадна в капана от противоположната на вратата страна. Когато охранителят надаваше последните си вопли на агония, тя търсеше някакъв начин да премине от другата страна, но огънят се беше превърнал в бариера, която се спускаше към нея; пушекът ставаше все по-гъст. Крушките гърмяха една по една, като обрисуваха нова оранжева пулсираща реалност. Плъховете пищяха.

Тед ѝ крещеше да отиде към задната страна, докато той се опитваше да помести зеления диван, който все още не беше засегнат от пламъците, за да образува мост между една маса и скупчени вехтории. Не стана. Пламъците достигнаха ризата му и трябваше да я свали и да закрие устата си с нея, за да може да диша. Изкрещя нещо неразбираемо.

— Какво? — Лора се намираше на около десет метра, но вместо да върви напред, се видя принудена да отстъпи назад. Тя също си свали блузата и дишаше през нея, но дори така започваше да усеща, че мислите ѝ протичаха трудно.

Тед отново опита, като този път свали ризата от устата си.

— Отворът на пода, Лора. Пъхни се там и затвори капака.

Този път Лора го разбра. Въпреки това разбра, че беше невъзможно да го стигне при подобни условия. Пламъците се изправяха между нея и отвора.

— Тед, не мога да стигна!

Той ѝ извика още нещо, но гласът му беше заглушен от пращенето на огъня. Димът беше станал твърде гъст и да диша през тъканта на блузата, вече бе почти невъзможно; затова Лора не издържа повече и я махна от устата си. Пристъп на кашлица я накара да падне на колене. Не беше осъзнала парещата болка в очите, докато не откри, че до самия под въздухът беше малко по-приемлив за дишане. Отново покри лицето си с плата и се довлече до страничната стена. Каза си, че единственият шанс да стигне целта е като мине покрай цокъла. Една редица от стоманени маси образуваха нещо като тунел, през който можеше да се мине относително лесно. Огънят препречи пътя ѝ на два или три пъти и трябваше да се долепи максимално до стената или дори да излезе от импровизирания тунел. Колкото повече се приближаваше, димът ставаше все по-гъст, дори в най-ниското.

Трябваше да претича общо осем метра. Изглеждаше лесно, но на средата на пътя започна да се съмнява дали ще успее. Огнената завеса изцяло блокираше преминаването ѝ. Ако искаше да продължи, налагаше се да изпълзи изпод масата, но ситуацията не беше много по-добра встрани. Когато погледна назад, видя, че дори нямаше как да се върне.

Повика Тед с цяло гърло, но не получи отговор. Дали беше успял да се измъкне от мазето, или беше изпаднал в безсъзнание? Полицаите бяха на път и можеха да дойдат всеки момент; ако тя се добереше до отвора и успееше да издържи вътре достатъчно дълго, можеше да вика, докато някой отвън я чуе.

Постави си за цел да стигне до отвора. Нямаше много време да реагира. Или трябваше да опита да излезе от тунела и да стигне до отвора, заобикаляйки, или да продължи по най-краткия път и да пресече онази червена завеса. Трябваше да опита заради Уолтър.

Омота главата си с блузата, вдигна ръката си като щит и премина със светкавична скорост.