Федерико Аксат
Последен изход (81)

25
В наши дни

В мазето на старата фабрика за пишещи машини плъховете се бяха завърнали към шеметните си гоненици. Неспокойни от изпаренията на бензина, вече не следваха определена писта и пресичаха помещението в непосредствена близост до Лора и Тед. На моменти ги доближаваха и ги наблюдаваха.

— Ти не си убил онези жени — каза Лора. — Баща ти го е направил.

Той я загледа, объркан.

— Навярно винаги си го подозирал — продължи тя — и когато Франк починал, тези подозрения са станали реалност.

— Сънят за момичето в багажника… — каза Тед по-скоро на себе си, отколкото на Лора. И докато размишляваше, една истина като удар с юмрук го зашемети. Вдигна глава с широко отворени очи.

— Моля?

— Баща ми се опита да ме убие — каза Тед изумен.

Лора беше стигнала до същото заключение.

— Един от последните пъти, когато говорих с него — продължи Тед, — беше в университета, когато ми каза, че Блейн ми е брат. Същия ден му бях толкова бесен за начина, по който се беше отнесъл с майка ми и мен, че му разказах за първи път сънищата си с онази жена в багажника на мустанга.

Тед направи пауза.

Тед прибягна към приспособената шпионка, но не успя да види седалката до шофьора.

— Трябва да се е досетил, когато му разказах за съня, че рано или късно съм щял да си спомня всичко. Същата вечер кучият му син е тръгнал да ме търси в университета.

— Тайлър е бил с приятелката ти — доуточни Лора. — Освен това е носел сакото на университета.

Тед се изправи рязко и неочаквано. Един плъх, който го наблюдаваше през отвора на пода, се скри.

— Излезе късметлия даже и в смъртта си… Ако си го бях спомнил по-рано… Сега вече няма да послужи за нищо.

— Седни, Тед, моля те. Не говори така, много семейства ще получат отговори.

— Да, ама разбира се, че някакъв маниак е тероризирал и разчленявал дъщерите им, хубав отговор. Онзи е мъртъв, Лора, победи го ракът в съня му. Да си чувала по-голяма несправедливост от тази?

— Истината е, че не. Но нищо от случилото се не е по твоя вина.

Тишина.

— Само ако си го бях спомнил по-рано…

— Стигнахме дотук с много усилия, Тед. Терапията и медикаментите изиграха важна роля, но в действителност ти си този, който го постигна. Направи го заради Холи, заради момичетата.

Той кимаше. Семейството му изглеждаше като част от далечна галактика.

— Помниш ли как го научи, Тед? Чрез сънищата ли?

— Мисля, че не. — Тед не изглеждаше напълно сигурен. — Сънищата винаги ги е имало. Мисля, че беше чрез Блейн… Когато го видях по телевизията и го разпознах като мой брат, си помислих, че може би баща ми е убил приятелката му, че го е извършил като някаква услуга или нещо такова. Беше само мисъл… неволна, предполагам… знам ли. Помислих, че баща ми е бил диагностициран с този неизлечим рак и че би могъл да го е извършил.

— Разбирам. И това е породило подозренията… тази мисъл.

— Да, мисля, че да. Затова проследих Блейн. Исках да го проуча, да разбера дали е имал пръст в това. Но по онова време вече знаех какво е извършил баща ми… Бяха турнирите по шах, Лора, — така научих за много от убийствата по онова време. Използваше пътуванията, за да убива беззащитни жени.

— Погледни ме, Тед. Вече знаем всичко. Баща ти е мъртъв и семейството ти те очаква. Погледни ме.

— Знаеш, че не е толкова просто. Причиних им болка… — Очите на Тед плувнаха в сълзи. — Как е Джъстин?

— Боя се, че е все така в кома. Въпреки че лекарите са оптимисти.

— Удрях моя приятел, докато почти не го убих.

— Чувствал си се объркан в онзи момент. Бремето на вината за убийствата те е надвило, Тед. Смятал си се за виновен и си реагирал безразсъдно. Защото Джъстин по някакъв начин го е разкрил, нали?

— Да, мисля, че да. Разбрах, че ме следи. Видях го една нощ, когато се промъкнах в къщата на Блейн, той беше навън, в колата си. Наех частен детектив, за да го следи, и така научих, че той и Холи се срещат. — Тед се усмихна смирено. — Бедният детектив вероятно си е помислил, че се е натъкнал на голямата сензация, но връзката между тях не беше проблем за мен. Проблемът беше, че Джъстин също ме проследи дотук и вероятно е видял какво криех в горната стая, в която ти си влязла.

— Джъстин те е извикал в кабинета си, за да говорите за убийствата?

— Истината е, че не знам. Може би е искал да говорим за друго. Но вече беше прекалено късно… Аз, аз не виждах нещата ясно; сега си давам сметка.

— Джъстин ще се оправи и ще го разбере, сигурна съм. Състоянието ти беше тежко по онова време, Тед.

— Да, знам го. Вече бях решил да сложа край на живота си, бях посетил Робишо за завещанието и вярвах, че тумор в мозъка ме убива малко по малко.

— Не смяташ ли, че нещата са много по-добре сега?

Тед знаеше, че това би било вярно, ако приятелят му се възстановеше.

— Предполагам, че да.

Лора се изправи. Тед я изгледа с недоверие, без да разбира какво възнамерява да прави психотерапевтката му. Дори когато му подаде ръка, не знаеше какво точно да прави с нея.

— Справи се много добре, Тед.

Той се изправи малко нестабилно и стисна ръката ѝ.

— Благодаря ти за всичко, Лора — казваше, шепнейки. Гласът му беше на път да се изгуби.

Тогава чуха силен шум някъде зад тях, прекалено силен, за да бъде предизвикан от гризачи. Лора се стресна. Тед на свой ред усети тръпки, като си спомни, че там беше оставил охранителя с вързани ръце. За бога, отгоре му се беше изсипал град от пишещи машини! Преди да го зареже, беше проверил, че още диша, но можеше да е получил вътрешно разкъсване или нещо подобно. Мислеше за това, когато фигурата на Лий Стиуел се надигна като сив тотем, отдалечен от конуса светлина, едва осветяващ Тед и Лора.

Нисък глас прозвуча сред сенките. Лора се обърна и усети смъртен страх при вида на изправения Лий; почти беше забравила за съществуването му.

— Остави ни да си тръгнем най-сетне, гаден кучи сине — каза Лий.

Охранителят беше с оковани ръце на височината на гърдите и държеше малък предмет. Беше невъзможно да се забележи какъв беше от такова разстояние, докато не се появи пламъче след леко щракване.