Федерико Аксат
Последен изход (80)

24
1983

Багажникът беше удобен за дете с неговия ръст, така че, по чудо, успя да заспи. Беше истински късмет, защото по този начин не се замисли за вероятността татко да реши да вземе куфар със себе си. Нима това не беше най-разумното в крайна сметка? Мисълта мина през главата му едва когато колата потегли и на този етап нямаше смисъл да се притеснява. Татко имаше пари и можеше да купи всичко, от което се нуждаеха.

Тед не можеше да се сети накъде се бяха запътили. След като изминаха част от пътя, откри, че когато натискаше нагоре в ъгъла на багажната преграда, се отваряше процеп, през който можеше да наблюдава вътрешността на колата. По този начин успя да види силуета на Франк, неподвижен и мълчалив, и шосето пред него. Бяха излезли от града.

Шофира повече от час, или поне така му се стори на Тед, който притискаше шахматната дъска към гърдите си като щит и отново беше на косъм да бъде повален от съня. Тъкмо започваше да свиква с мисълта, че това пътуване можеше да се окаже безкрайно дълго, когато мустангът намали скоростта и спря. Тед изчака няколко секунди с широко отворени очи в онази непрогледна тъмнина; завъртя се на 360 градуса, остави дъската настрани и повдигна багажната преграда много внимателно. Лазерен лъч проряза ретината на очите му и се наложи да ги затвори. Не можа да види как Франк слиза от колата, но твърдо чу как се отваря и затваря вратата.

Навън се чуваха гласове. Единият беше на Франк, без съмнение… другият — на някаква жена. И тогава вратите се отвориха и колата се разклати на едната и на другата страна по характерния начин, когато двама души се качват едновременно. Тед прибягна към приспособената шпионка, но не успя да види седалката до шофьора.

А ако пробваше да побутне от другата страна? Опита, но без резултат. Багажната преграда беше качествено втъкната в другия си край.

— Извинявай, че не можах да дойда по-рано — оправда се жената. — Днес карах двойна смяна в киното.

Тед се вкамени на мястото си. Не очакваше появата на компания. Татко винаги повтаряше, че не харесваше стопаджиите и че заради работата си на търговец ги виждаше непрекъснато и ги познаваше както никой друг. Това момиче (Тед си я представи много по-млада от татко) не беше стопаджийка. Извинявай, че не можах да дойда по-рано.

— Не се тревожи — каза Франк. — Аз също имах тежък ден в офиса.

Офиса?

— Много ли е далеч оттук?

— Не много. Но няма особен смисъл да ходим с две коли… По този начин ще можем да се опознаем малко по-добре.

Тед вече не шпионираше. Слушаше с ухо, долепено до облегалката.

А ако мама беше права? Тази можеше да е другата жена, за която мама говореше този следобед.

Щом се сети за мама, седнала в хола зад дивана, Тед почувства остра болка. Мама беше изпила три хапчета…

Не ги изпи. Татко я принуди да го направи.

Както и да е, най-вероятно продължаваше да седи на мястото, на което я бяха оставили, дълго време, дори до мръкване. Щеше да се събуди там, стресната и обвита в тъмнина… объркана и сама. Държавата можеше и да не я открие навреме.

Тед усети, че го побиват тръпки. Окото на съзнанието му го пренесе в хола на къщата, потънала в полусенки, с мама, седнала в безсъзнание на пода, с наведена глава и до нея четирима прави Мъже Антени, които я изучават като лекарска комисия, с лица на мравки, които се споглеждат един друг.

В колата Франк започна да се обръща към момичето с името Елизабет. Говореха за малкия ѝ син, който живеел с баба си и дядо си някъде си. Но Тед беше прекалено вглъбен в мислите си, за да им обърне внимание. Не беше готов да признае, но може би беше направил грешка, като остави майка си.

Сериозна грешка.

— … баща му никога не го е виждал — казваше Елизабет. — Знае, че синът му съществува, казах му го, разбира се. Но никога не се поинтересува. А при теб?

— Овдовях и къщата ми стана твърде голяма — каза Франк Макей. — Теди е на седем години и понякога си мисля, че расте прекалено сам…

Вдовец? Теди? Баща му никога не го беше наричал Теди.

Какво се случваше?

Тед се видя принуден да вдигне багажната преграда и да огледа. Нямаше съмнения какво е чул, но едва можеше да повярва на ушите си. Тед не растеше сам, имаше си майка! А къщата, в която живееха, беше относително малка в сравнение с останалите в квартала. Нищо от казаното от татко нямаше смисъл. Опита се да се подпре на една страна, за да види Елизабет, но беше невъзможно. Най-далечното, което процепът позволяваше да улови, беше огледалото за обратно виждане… И когато стигна до него, видя очите на татко му, втренчени в неговите. Татко го гледаше!

Остави да хлопне багажната преграда, която удари седалката с рязък шум, и се изпъна на пода.

Татко не те е видял. Само гледаше назад. Затова служи огледалото за обратно виждане, нали така?

— Какво беше това? — попита Елизабет.

— Какво нещо?

— Стори ми се, че чух нещо… По покрива, вероятно.

— Не е имало нищо.

— Много ли остава?

— Не много.

Никой не каза нищо дълго време. Тед беше изгубил напълно представа за времето; не можеше да каже със сигурност колко дълго пътуваха.

— Може ли да спрем за секунда? — каза Елизабет изненадващо. — Спешна нужда.

— Пристигаме вече. Половин километър и ще имаш удобна баня на разположение.

— Не мога да чакам.

— Естествено, че можеш — настъпи я Франк. Тед познаваше отлично този тон. Този тон, който не позволяваше и капка възражение.

Мустангът се движеше все по-бързо.

— Да не ти хрумне да отваряш вратата, чуваш ли ме?

Елизабет извика ужасено.

— Пусни ме!

Тед задържа дъха си.

Секунди по-късно спряха някъде.

— Разбра ли? — каза спокойно Франк. — Ако отвориш вратата, ще ти го забия в крака.

Тед не гледаше. Не разбираше какво стана, но познаваше онази авторитарна и непреклонна страна от характера на баща си.

— Не ме наранявай — умоляваше го Елизабет. — Имам син.

— Не, нямаш.

Франк грабна ключовете от колата и по някаква причина задрънка с тях. Отвори вратата и излезе. Секунди след това отваряше вратата на мястото до шофьора.

— Не искам да си цапам колата, разбираш го, нали?

— Не ме наранявай — момичето се пречупи. Треперещият ѝ глас премина в неспирен плач.

— Излизай.

— Не, умолявам те!

— Уплашена ли си?

Елизабет хлипаше неудържимо. Франк ѝ правеше нещо и Тед не смееше да погледне.

— Добре, добре… тръгвам с теб — казваше Елизабет в бурен пристъп на истерия.

Излезе от колата и секунди по-късно извика разтърсващо. Тед никога не беше чувал толкова зловещо нещо през краткия си живот. Виковете не спираха и не му оставаше друго, освен да запуши ушите си, но дори и това не беше достатъчно.

Миг по-късно Франк се върна в колата; запали я и започна да подсвирква любимата си мелодия.