Федерико Аксат
Последен изход (8)

8

Когато Тед взе решение да отнеме живота си — мисъл, която избуяваше с шокираща бързина, — знаеше, че трябва да се обърне към сравнително доверен човек, за да приведе в ред някои дела. Към някого, който не принадлежи на неговия кръг приближени. Името на Артър Робишо изникна почти веднага. Не го беше виждал от цяла вечност и макар да бяха учили заедно три години в гимназията, контактът между тях на практика беше сведен до нула. Беше идеален. Освен това знаеше, че адвокатската му кантора беше сред най-добрите в града. На всичкото отгоре, когато го посети веднъж, си даде сметка, че ги крепи много по-силна връзка от споразумението за конфиденциалност между адвокат и клиент. Може би у хора като Робишо се таеше нещо неосъзнато, бяха от онези, които преминават безславно през учебната система, игнорирани от популярните момчета и момичета и просещи място в групите от двама-трима души, или се затварят в самота, доказвайки си, че могат да преодоляват това изстрадано съществуване, изпълнено с безвкусни шеги и изолация. Не беше важно колко различни щяха да се окажат нещата в бъдеще, че кариерата му щеше да процъфти или че часовете усилия във фитнеса щяха да накарат естествено закръглената му фигура да се втали съвсем малко… Нищо от това не променяше ключовия факт — че за губещите като Робишо в света винаги щеше да съществува онзи първичен механизъм на подчинение пред типове като Тед Макей. Онази нужда да те вземат на сериозно, да участваш в групата, очакваше като скрит вирус, подобно на старите времена в училищния двор, когато се влачеха за миг внимание.

Тед отново опря до помощта му след нещастните събития в дома на Уендъл.

Робишо го посрещна лично. Носеше елегантно поло и чаша мартини в ръка.

— Тед, ти дойде!

Зад адвоката няколко лица се обърнаха, за да огледат новодошлия. Гостите се бяха разпръснали в хола — някои прави до един плот, а други — насядали по фотьойлите. Повечето бяха двойки. Тед беше забравил напълно за рождения ден на Робишо, за който човекът неколкократно му беше споменавал през последните седмици. За какво да се тревожи за събитие, което щеше да стане, когато той вече трябваше да е умрял?

— Налага се да говоря с теб, Артър. Насаме. Важно е.

Не беше необходимо да пояснява, че не беше там, за да празнува. Лицето му беше повече от изразително.

— Разбира се, заповядай.

Тед се поколеба за миг. Гостите вече бяха отгатнали, че той не беше дошъл със същата нагласа като тях, и зачакаха мълчаливи следващия жокер, който би им издал истинската причина за посещението. Добре облечени, всеки с чаша в ръка, приличаха на излезли от реклама за алкохолна напитка. Излъчваха принадлежност. И Тед ги намрази. Когато се втренчи малко по-продължително в тях, с изненада разпозна много от съучениците им в гимназията. О, небеса, това приличаше на тържество на зрелостници!

Влезе в къщата с усмивка. Робишо го съпровождаше, без да може да прикрие някаква детска гордост. Този ден навършваше трийсет и осем — на колкото беше и Тед — и от няколко години косата му се беше разделила с главата му, беше пълничък и опитваше да прикрие малката си челюст с брадичка, оформена като катинарче, което обхождаше устата му като ситно настъргани метални стърготини. Вече не слагаше дебелите като дъна на бутилки очила, негова запазена марка от училище, но нямаше значение, защото в този момент вдъхваше атмосферата на завърналия се в ученическите си времена, наблюдавайки Тед с отколешното почтително възхищение. Не друг, а самият Тед Макей беше дошъл да го види на рождения му ден!

След няколко поздрава към всички стигнаха до кабинет в другия край на къщата. По пътя Робишо го запозна със съпругата си, жена, която определено беше слушала да се говори за Тед преди, защото изглеждаше нервна през цялото време. Тед стисна ръката ѝ разсеяно, забравяйки името ѝ в момента, в който го чу.

— Какво е станало, Тед? Виждаш ми се притеснен — попита адвокатът.

Заеха две кожени кресла до една препълнена библиотека. Кабинетът не беше разточително голям, но беше нареден с известна пищност. Тед беше забол поглед в прозореца зад стария си приятел от училище, предлагащ част от изгледа към задната градина, където се щураха насам-натам няколко деца. На предна позиция имаше дърво с пригодена за люлеене автомобилна гума. Елемент, който никак не се връзваше с вътрешния дизайн, Артър.

— Тед? Добре ли си?

Не можеше да отлепи очи от гумата. Дали защото не подхождаше на всичко останало?

— Добре съм. Нуждая се от помощта ти.

Мъжът се настани удобно в креслото. Още веднъж се появи за миг онова първично изражение на признание.

— Каквото кажеш, Тед.

— Нуждая се от услугите ти, но този път не става дума за завещание. По-заплетено е. От тук насетне си мой адвокат и всичко, което ти призная, влиза в договорката за конфиденциалност.

Робишо не се смути и това зарадва Тед. Беше за предпочитане да си има работа със зрял адвокат, отколкото с плахото момче от гимназията.

— Слушам те.

— Току-що убих човек.

В продължение на няколко секунди единствено се чуваше звукът от разговорите на гостите в хола, притъпен от вратата на кабинета. Робишо несъзнателно прокара показалец по гърбицата на носа си. Но там вече липсваха очилата, които да намести.

— Злополука ли си претърпял, Тед?

— Не точно. Виж, Артър, нямам намерение да ти разказвам подробности около случилото се, поне не засега; само мога да гарантирам, че всичко ще се изясни в рамките на четиресет и осем часа.

Робишо сбърчи чело.

Губеше го. Адвокатът го гледаше, сякаш беше луд. Тед се наведе и подпря ръка на коляното му, а той гледаше все така изпълнен с доза недоверие.

— Артър — подхвана Тед, — знам, че всичко това звучи налудничаво. Искам да ми се довериш.

— Тед, не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.

Тед поклати глава. Беше отишъл с нагласата да издаде възможно най-малко, но започваше да разбира, че не можеше да разчита на помощта на Робишо, ако не споделеше нещо конкретно. Да му се довери, но доколко? Не му беше стигнало времето да изчисли подобаващо рисковете. Не му беше стигнало времето за нищо всъщност. От светкавичното измъкване от къщата на Уендъл мислите му се бяха размътили. Не можеше да престане да мисли за дъщерите на онзи мъж, виждайки ги затичани към портала, с розовите си ранички и дългите руси коси. Макар че Тед беше избягал през страничния изход, без да стане свидетел на момента, в който момичетата откриваха тялото на баща си върху килима в антрето, мислено се беше заел да пресъздава в ума си сцената отново и отново, като филм без край. По-късно, докато прекосяваше гората, тичайки като погнат от глутница кучета, постановката в ума му беше претърпяла слаба промяна. Вече не момичетата на Уендъл се натъкваха на тялото със съвършения изстрел, а Синди и Надин, собствените му дъщери. И лицето вече не беше на Уендъл, а неговото. Способен ли беше да прекара дъщерите си през подобен кошмар? Трябваше ли да стигне до убийството на човек, за да си даде сметка за болката, която би им причинил?

— Добре ли се чувстваш, Тед?

За втори път му задаваше този въпрос за една минута.

Тед се беше хванал за главата, а погледът му беше прикован в пода. Не помнеше от колко време седеше така. Робишо го наблюдаваше от другото кресло с истинско безпокойство.

— Добре съм, Артър. Трябва да те помоля за нещо.

— Кажи.

— Трябва да издиря един мъж. Казва се Джъстин Линч. Двайсет и няколко годишен и е възможно да е адвокат или нещо подобно.

— Този мъж има ли връзка с инцидента, или е…?

— Има връзка, но не мога да ти кажа каква.

— Потърси ли в интернет? Глупаво е, но там има повече информация, отколкото човек предполага.

— Нищо не намерих — излъга Тед, — може би ти ще извадиш повече късмет. Сигурно ще можеш да използваш някой от следователите при теб.

— Несъмнено. Утре рано-рано ще възложа работата на хора от екипа ми.

Тед за кратко потъна в мълчание.

— Искам да го направиш още сега, Артър.

Каза го с авторитет, и то умишлено. Беше наясно, че по такъв начин щеше да задейства дълбоко скритите механизми, които да подтикнат Артър да му угоди. Адвокатът разигра плаха защита, изтъквайки очевидното — че беше рожденият му ден и холът му е пълен с гости, очакващи да споделят вечерта си с него, но дори не се наложи Тед да настоява. Артър сам изтъкна, че би могъл да завърти няколко телефона още сега, да използва някои услуги и да се опита да узнае нещо за този Линч. Ако беше адвокат или млад детектив, щеше да попадне на него тутакси.

— Нямаш идея колко съм ти благодарен — каза Тед. Отново опря ръка върху коляното на бившия си съученик от гимназията.

— Не го мисли.

Вратата на кабинета се отвори.

— Още дълго ли ще се бавиш? — попита госпожа Робишо. Недоизрекла въпроса, стрелна Тед с изгарящ поглед.

— Не, скъпа, само още няколко минути.

Лицето ѝ се скри и вратата се затвори. До последния миг остана да витае упрекът в изражението ѝ.

— Норма е добра жена — поде Робишо с тон на извинение.

Тед махна с ръка, че случилото се е без значение.

— Да направим следното — продължи Робишо. — Веднага ще завъртя няколко телефона. Ако въпросният Джъстин Линч е адвокат в местната съдебна система, ще го узная. Ще се допитам също до някои частни детективи и личните ми сътрудници от кантората; някои са тук, в хола. Сигурен ли си, че това е истинското му име?

— Не.

— Не ме улесняваш особено, Тед.

— Наясно съм.

Тед почеса глава.

— Утре ще трябва да си малко по-конкретен с мен. При самозащита ли се случи? Поне това ми кажи.

— Съжалявам. Обещавам, че утре ще ти обясня всичко.

Робишо се съгласи.

— Иди да изпиеш едно с останалите, остави ме да се заема с разговорите… и с Норма, която няма да се забави с нова порция конско. — И побърза да добави: — Но не бери грижа, знам как да я контролирам.

Идеята да излезе от кабинета не блазнеше Тед. Не беше в състояние за социални контакти и би предпочел да присъства на разговорите на Артър, но разбираше, че човекът се нуждаеше от малко въздух, и реши да не го притиска.